Работилница за цепелини

Разказ

Чак когато задухал Южният вятър и отнесъл облаците надалеч, от прозореца на хвърчикоптера Франческа и Пол забелязали малка черна точка в океана – островът, голям колкото една средно голяма работилница за цепелини. Впрочем, това била единствената работилница, която функционирала след голямата война. Катастрофата на „Хинденбург“ и пожарът, който отнел живота на повечето пасажери, превърнал летенето с дирижабъл в непредпочитано забавление. Студените тръпки по тялото от близостта с опасността били удоволствие за малцина търсачи на силни усещания, а повечето избрали далеч по-безопасни начини да се преборват със скуката. Един по един производителите на цепелини фалирали и затворили работилниците си.

Близнаците Франческа и Пол били едни от малкото хора, влюбени всеотдайно в дирижаблите. Те били инженери и работели на острова в Работилницата за цепелини. Всеки ден двамата измисляли нови и нови видове – имало дирижабъл като космически кораб, друг – като праисторическа джунгла с динозаври на борда, трети приличал на леден дворец и пр. Имало даже рок-дирижабъл, на който се правели страхотийски концерти от големи рок групи като Лед Цепелин, например, които от този момент започнали да се наричат именно както цепелина.

Причината Франческа и Пол да напуснат любимия остров била твърде неприятна. Един ден в компютъра, който задвижвал командното табло на цепелина, се появил опасен вирус, което предизвикало срив в цялата система. Напразно двамата се мъчили да открият кое бе предизвикало тази ужасия, затова се принудили да потърсят помощ от техния верен приятел – ключарят Оливър, който живеел в Калифорния – на другия край на Голямата земя. Хвърчикоптерът плавно затворил вратите си, а Франческа и Пол натиснали копчето за старт. Бавно орловите криле на тази странна хвърчаща машина се задвижили и издигнали в небесата. Постепенно бреговете на Флорида се изгубили от поглед, както и малката черна точка в океана – техният любим малък остров.

карта

Ключарят Оливър изслушал внимателно двамата близнаци и извадил от долапа си дървена кутия, в която живеел антивирусът Емоджи. „Работата е сериозна! – отговорил той. – Ще се наложи Емоджи да влезе в действие!“ Франческа и Пол не искали да губят никакво време и веднага потеглили с хвърчикоптера обратно. Преди това обаче не пропуснали да го заредят с кока-кола от близката кока-колостанция, понеже хвърчикоптерите можели да се задвижват само с това гориво.

Чак когато задухал Южният вятър и отнесъл облаците надалеч, от прозореца на хвърчикоптера Франческа и Пол забелязали малка любимата черна точка в океана – островът, техният дом. Машината бавно се приземила на площадката пред голямото хале и двамата бързо внесли кутията с Емоджи в кабинета на управителя. Веднага щом я поставили на бюрото му, антивирусът разтресъл кутията и изскочил от нея с тройно салто.

Без да губи време, той застанал пред компютъра, извадил тънкия си меч, с който сцепил на две едно вълшебно лещено зърно, от което изскочила козата Вики. Когато била доволна, брадичката й потрепвала като брезово клонче на вятъра, но ако имало опасност, Вики ставала цялата лилава и очите й се нажежавали като въглени. Именно така и сега станало с тази прекрасна коза. Емоджи бързо извикал:

– Вики, успокой се и ми дай от вълшебното си мляко да пия! Ако продължаваш така, ще отровиш млякото! – извикал Емоджи и козата му дала да пие от вълшебното мляко.

И станало чудо – Емоджи станал още по-кръгъл, а погледът му – още по-бистър, дори придобил свръх способности – да вижда отвъд всякакви повърхности. Щом се взрял в заразения с вирус компютър, острият му поглед преминал през 7 железни врати и видял в хладилната камера една мъничка черна точка да се храни с информацията в паметта на компютъра и да разрушава клетките му.

– Ааа, така значи, ето те! Ей сега ще те хвана! – извикал Емоджи и се приговил за битка.

Бърз като стрела, Емоджи преминал през 7-те железни врати и сграбчил черната точица с малките си пръстенца.

– Така си и знаех! – промълвил той и тъкмо да размаже точицата в ръката си, когато тя проговорила с човешки глас:

– Емоджи, моля те, пусни ме!

– Хм, говореща малка черна точка… Я да те разгледам по-подробно – добре, имаш 8 крачета, хоботче, което мърда… ААА! Ухапа ме! Ти си… кърлеж!

– Да, аз съм кърлеж и се казвам Тик. Този остров е моето царство. Имам милиони поданици тук… Съвсем скоро ще се разболееш, защото нося зараза.

– Ох! Носът ми! Стана на праскова! Засърбя ме! – ужасил се Емоджи.

– Казах ти да ме пуснеш, ти – не. На ти сега!

– Но защо правиш всичко това? Повреди и компютъра!

– Защото построихте Работилницата върху моята резиденция! Тази земя принадлежи на мен и моите поданици. А вие нахълтахте неканени и без да ни питате, построихте тези огромни халета. Вървете си! Иначе ще ви заразим с най-опасните заразни болести.

– Не можеш да сториш това! Ние сме по-могъщи от теб!Нима?! От години живея във вашия компютър и се храня с информацията на целия свят. Знам твърде много военни тактики и прекалено добре ви познавам, за да използвам слабите ви места срещу вас! Иди и кажи на твоите господари, че войната между кърлежите и хората току-що избухна.

(Следва продължение)

Габи, Калоян, Елица, Валя –

Образователен център АДИВА,

Филиал ГЕО МИЛЕВ

P1350424

Адива лого

Габи, Калоян, Елица, Валя – Образователен център АДИВА, Филиал ГЕО МИЛЕВ, София

Разказът е написан под ръководството на Маргарита Друмева

Адива 2