Танцът на Хобо

от Пламен Маринов

Втора част

2 Танцът на Хобо

 

Слоновете се придвижваха бавно в откритата равнина, заедно със скоростта на най-бавните слончета. Измежду последните обаче, вече не беше Хобо, който бе пораснал с още една година и се чувстваше като истински тийнейджър.

За Хобо сегашният маршрут изглеждаше съвсем нов и пълен с неизвестности. А по същия път минаха и предишната година, но тогава Хобо бе по-малък и не бе забелязал колко много възможности за приключения има.

–  Хайде, Хобо! – извика мама Тайа, – никога не ходиш заедно със стадото.

А Хобо обичаше да разглежда всичко, което му се изпречи на пътя. Сега бе един прогнил дънер, пълен с мравки, който започна да изучава старателно. „Толкова са малки, а сякаш не се страхуват, че мога да ги стъпча“. Докато ровеше с хобота си из дървената им къщичка, мравките сякаш се разсърдиха, и изпратиха няколко от тях за да нападнат носа му. Веднага силен рев проехтя наоколо и той бе на Хобо, който за първи път се сблъска със специалното оръжие на мравките-тяхната ужасна киселина. После трябваше дълго да почиства носа си с прах, докато и последната мравка спре да го хапе и се върне обратно в мравуняка си.

–  Навярно някои слончета не са пораснали още – каза татко Соло.

–  Напротив, просто исках да проуча нещо – не се съгласи Хобо и начумерено избърза към предната част на стадото. „Не ме изпускат от поглед, нима не мога да бъда по-самостоятелен“ – сърдеше се Хобо.

Следващото интересно нещо беше скелетът на едно животно, което стадото търпеливо заобикаляше. „Какво ли му се е случило? – мислеше си Хобо – „Прилича на антилопа, но се чудя как не е могла да им избяга, нали е най-бързата от всички?“ Докато Хобо се бавеше около скелета, родителите му го застигнаха и макар, да знаеха, че не обича да го поучават, първо мама Тайа каза:

– Когато сме заедно, можем да се грижим един за друг.

И после татко:

– По-лесно е да бъдеш победен, когато си сам, дори и да си много силен.

– Ако беше по-бърза, можеше да им избяга, нали? – попита Хобо.

– Ако беше това или пък онова – започна отново татко Соло, – сигурността не обича приключенията.

– Тогава и аз не я обичам – каза самоуверено Хобо.

Родителите му се спогледаха и сякаш без думи си казаха: „Още много мравки ще пощипват нослето ти, Хобо“.

Когато слънчевата светлина започна да избледнява, стадото се събра в кръг и така щеше да остане до сутринта, когато отново щеше да продължи пътуването си. За Хобо обаче това започваше да става твърде досадно. Изпускаха толкова много интересни неща. До тях имаше грамадни дървета, а по навътре високи скали, които биха били интересна гледка. „Защо не мога да отида да ги разгледам? Ако имах истински приятел, можехме да отидем заедно, но сега няма никой, който да дойде с мен“. Затова Хобо реши да хвърли набързо един поглед. „Какво толкова, нали вече съм голям, по-голям от всички други животни, които съм виждал през живота си“.

Дърветата наистина бяха огромни, и зад дънера им дори Хобо можеше да се скрие. От новото си място, скалите му изглеждаха още по-примамливи, и макар някакво особено чувство на безпокойство да започваше да го смущава, той си спомни, че утре ще са далеч от тук и няма да спре да се упреква, че се е отказал. Затова изтича още по-напред, дум, дум, дум…. и най-накрая ги видя. В саваната рядко се срещат големи камъни, а огромни скали, като тези, съвсем никак. Неволно Хобо каза:

– Еха! – след което започна да обикаля около тях и да си мисли: „Ако не бях толкова тромав, бих могъл да се покатеря по-нависоко. Какво ли ще е да видя отгоре цялата савана, стадото ни и другите животни, дърветата, реките…“

Когато най-после спря да мечтае, забеляза, че на едно място в скалата имаше голяма дупка. Без да се замисля, Хобо бързо се провря в нея, а навътре вместо по-тясна, стана по-широка. Накрая излезе на открита полянка, над която още се виждаше все по-тъмнеещото небе. Краищата на полянката бяха обградени със скали и той много я хареса, дори веднага си я обяви за свое откритие.

Но както често се случва, всяко интересно място рядко остава самотно и така се случи и сега. Няколко метра по-нависоко в скалите се показа една глава. След малко се скри, но веднага след това се показа отново.

– Не бъди страхливец! – извика Хобо на госта си, макар и той самият да се чувстваше уплашен. Но бе научил, че и на ужким показаната смелост може лесно да уплаши враговете.

И тъкмо смяташе да си тръгне от тук с достойнство, когато неговият гост отново се показа и дори скочи при него на полянката. Изглеждаше по-малък от антилопа, а според Хобо и доста грозноват.

– Хей! – каза Хобо и размаха дългия си хобот в знак на своя поздрав.

Гостът обаче се уплаши от хобота и с подвита опашка се върна отново върху скалите. Продължи да наднича и по едно време каза:

– Хей! – гласът му според Хобо бе още по-отблъскващ от муцунката му и сякаш му се стори, че онзи му се присмива.

– Не е прилично да се присмиваш на непознат – каза Хобо.

– Не се смея, – отвърна непознатия – просто когато се вълнувам, започвам да се хиля и сам не зная защо.

– Аз се казвам Хобо! – опита да продължи разговора Хобо.

– А аз…хихи – отвърна другия и слезе отново на полянката при Хобо.

– Не можеш ли да говориш възпитано – взе да се ядосва на това хилене Хобо.

– Казах ти, че не се присмивам. Това е името ми – Хихи.

Този път и Хобо се засмя, но бързо разбра, че новият му познат може да се обиди и затова бързо спря.

– Извинявай, но никога не съм чувал за някого с такова име. Но както и да е, не се присмивам. Слончетата не се присмиват.

– А ние, хиените, постоянно го правим – отвърна Хихи.

– Но само когато се вълнувате, нали?

– Не зная. Аз съм още малък и всички постоянно ми го напомнят.

– Разбирам – замисли се Хобо. – И аз се чувствах по същия начин, а и сега от време на време. Понякога възрастните не забелязват, че вече сме големи.

– Не забелязват – отвърна Хихи.

И двамата за момент се умълчаха, докато изведнъж Хихи каза:

– Смяташ ли, че съм твърде грозен? – и преди Хобо да започне поне от приличие да го уверява, че не е прав, Хихи продължи:

– Имам грозно лице и гласът ми е един… Дори ушите ми не са еднакви, ето виж – и размърда ушите си, при което Хобо забеляза, че едното е с форма на листо, а другото кръгло, като кокосов орех.

– Аз…мисля, че това с красотата е много сложно – започна да отговаря Хобо, като вече му беше мъчно за Хихи, но пък и започна да го уважава повече, заради това, че бе толкова смел в споделянето.

– Грозен съм, нали? – настояваше Хихи.

– Чакай, чакай! – взе да се ядосва Хобо. – Тогава и аз с тези големи уши съм един страшен грозник. Че кой носи такива уши в днешно време? А носа? Забелязал ли си този нос? Когато бях по-малък, често го настъпвах. Представяш ли си? Какъв позор! Освен това съм и доста дебел, не мислиш ли? Ако стъпя върху нещо, то става плоско като речен камък. Такъв съм аз, дебелият Хобо!

– И какво излезе, – каза Хихи със своето характерно присмиване – че си по-грозен и от мен.

– А може би сме еднакво красиви, а, приятелю? – каза Хобо и бързо замлъкна, тъй като осъзна, че нарече Хихи приятел, а дали това беше вярно?

– Нямам нужда от приятели, – продължи Хихи – когато ги потърсиш, тях ги няма, привързваш се към тях, а после те нараняват, по-добре да не позволявам на никой да ме нарани.

– Но тогава няма да бъдеш и обичан – отвърна Хобо, спомняйки си за един разговор с баща си, а той го беше научил на много неща.

– Притрябвало ми е! – отвърна Хихи.

– Мислиш, че другите не те харесват и затова си решил ти първи да не ги харесваш, така никога няма да бъдеш наранен.

– Нищо не знаеш! – каза Хихи.

– Аз пък бих искал да бъдем приятели! – ушите на Хихи веднага се изправиха издайнически, а Хобо продължи:

– Ех, ако живеехме на това място, щяхме да станем големи приятели. Но ние много пътуваме, а ако не бъдем заедно, как ще сме приятели?

– Хи-хи – каза Хихи – щяхме да бъдем смешни приятели, ние сме толкова различни.

– Само отвън! – запротестира Хобо. – Според мен ти можеш да си много добър приятел и само се правиш на отвратителен.

– Правя се, хи-хи, но се справям добре, нали, хи-хи?

– Ти започна да се смееш повече – забеляза Хобо, – вълнуваш се, защото и ти искаш да бъдем приятели, но се страхуваш да си признаеш.

– Може и да искам, не зная още, много е сложно, нали? Но ние дори не ядем една и съща храна. Ние убиваме, дори такива като теб…

Хобо отново се замисли и каза:

– Правил ли си го?

– Още не! Големите го правят, а такива като мен чакаме да остане нещо след тях. Но то е в нас, Хобо! И когато сме много гладни, понякога се нападаме и …

– Нееее, не искам да знам! – каза силно Хобо и после отново замълчаха. После обаче Хобо се сети за друго, което родителите му бяха разказали:

– Един ден, когато няма да ни има, ще се събудим в мястото на мечтите, но на сбъднатите! – Хихи отново наостри различните си уши – там ще има от най-хубавата храна, която никога не сме опитвали, и там всички ще бъдем приятели.

– Ще е много хубаво! – промълви Хихи – никога не съм чувал за него. Там може би и аз ще изглеждам по-красив?

– О, мама и тате казват, че там никой няма да обръща внимание на тези неща.

– Имаш умни родители, – каза Хихи – но не зная какво ще хареса някой у мен?

– Ами например, ти винаги си усмихнат – и като каза това, и двамата се разсмяха силно.

От смеха им стана твърде шумно и дали заради това, но от скалите се показаха още няколко муцунки като тези на Хихи. Хобо погледна към Хихи, за да го попита дали това са роднините му, но той бе уплашен и само каза:

– Трябва да си тръгваш, и то веднага! – сега за първи път гласът му не беше присмивателен, а тъкмо обратното.

А Хобо си спомни, че трябваше да е тук съвсем за кратко, а и оставаше съвсем малко до спускането на нощта. Новодошлите също ставаха все по-многобройни, докато един по един започнаха да скачат на полянката около Хобо. Бяха от същия вид, като Хихи, но по-големи от него и с много по-отблъскващи муцунки.

– Имаме си глупаче – каза една от женските, а другите още по-силно се разсмяха. – Нима не знаеш, че си навлязъл в чужда територия – обърна се към Хобо една женска, чиято опашка бе най-високо вдигната от тези на другите.

Хобо още не се страхуваше и даже тропна с краче, от което няколко от присмивачите скочиха обратно върху скалите. „Страхливци са“ – помисли си Хобо. – „Но може би не всички, а и са твърде много“ – размишляваше още той.

– Откъде накъде това място да е ваше? – реши да показва, че не се страхува Хобо.

– Това дългото се брои за нос, нали глупако? – и преди да получи отговор, тя продължи: – Не помириса ли следите? Тази територия е отбелязана, не я ли подуши, глупако? – продължи да го обижда женската, а другите не спираха да се хилят.

Хихи досега стоеше встрани, но въпреки страха си, излезе напред и каза:

– Оставете го!

Другите още по-силно се разсмяха, а женската отново заговори:

– Искаш го само за себе си, така ли, малкият? – смехът продължаваше да оглася все повече доскоро тихата полянка.

– Той е мой приятел! – каза Хихи, при което другите изведнъж престанаха да се смеят, но само за кратко, а после още по-силно от преди.

– Приятел му бил – превиваше се от смях и женската. – Слонът ти е приятел? – и отново смях.

– Благодаря Хихи! – каза Хобо и размаха, както преди хобота си в знак на това, че оценява думите му. – И ти си мой приятел!

– Разбрахме отношенията ви – продължи женската, – но нашите съвсем не са толкова обвързващи, ние просто сме гладни – и отново смях, но този път заедно с ръмжене.

– Не бих могъл да ви помогна, а и вече трябва да си тръгвам – отвърна Хобо и взе да отстъпва полека назад.

– Напротив! Можеш много да ни помогнеш! – отвърна хиената и оголи ужасните си зъби.

Хобо разбра, че ще го нападнат и незнайно защо се сети за едни неотдавнашни думи от баща си: „Слонът дори, когато танцува, е по-опасен от лъв, когато атакува“. И затова, когато хиените се хвърлиха срещу Хобо, той просто започна да пристъпва от крак на крак и да си пее:

Едно напред, две назад,

о прощавайте, как стъпих върху този крак!

Стъпките сега правете и не се чудете

туй е танц на слон, ой и пак пардон!

Чак сега разбрах, танцът е за слон,

в него трябва да тежиш най-малко тон!

 Така че когато танцът завърши, много хиени бяха настъпени, а ние узнахме, че когато слонът настъпи, всичко под него остава като речно камъче. Хихикането и то напълно престана, тъй като настъпаните виеха от болки, и никой от тях не опита отново да се доближи до Хобо. Накрая отстъпи и гордата женска, а Хобо погледна за последно към своя приятел и успя само да каже:

– Ще се видим отново, приятелю! Тук или на нашето място… – и излезе през отвора в скалите, обратно натам, откъдето беше дошъл.

Стори му се, че и Хихи отговори, но не можа да го чуе, ала беше сигурен, че и той му е казал същото. „Такива са истинските приятели – каза си Хобо. – Знаят какво мисли другият“.

После премина покрай дърветата и тичешком се върна обратно в стадото.

– Къде скита? – долетя един познат глас. – Тревожехме се за теб.

Този път обаче Хобо не беше раздразнителен, както преди и само каза:

– Прави бяхте, мамо! – и съвсем смирено продължи: – Утре ще ви разкажа всичко.

– Утре, Хобо! – отвърна и майка му. – Сънувай добри истории, сине.

– Да, мамо! – каза накрая Хобо, тъй като вече мислеше за една, която не само бе добра, но и истинска.

Следва продължение

Хобо, Първа част