Хобо и Спарк, 5 част
от Пламен Маринов
Дълбоко у всеки живее един истински пътешественик. И той само чака сгоден момент, за да потегли към приключенията, а дотогава само си ги представя. Така беше и с Хобо. Първо беше малък и не можеше много да се отдалечава, а единственият път, когато успя, бе нападнат от хиени. После се влюби в Лея и това беше голямо приключение, но то беше различно – от тези, които се случват само веднъж в живота. А на Хобо му се искаше да са много, ама много повече. А после стана и баща и не на едно, а на две слончета. Лияна бе втората – малка слоничка, която всеки ден им носеше радостни вълнения. Младши пък все повече заприличваше на него, защото вършеше много бели, но и подобно на него много обичаше приятелството, затова и не след дълго стана приятел не с кого да е, ами със слончето Спарки. Лия също имаше две истински приятелки, с които винаги намираха за какво да си говорят. Затова Хобо смяташе, че моментът вече е дошъл.
Лея знаеше за голямата мечта на Хобо, да потегли към този непознат свят, напълно сам, в странни и мрачни земи, пълни с незнайни чудовища. Така всъщност си ги представяше само Младши и когато разбра, че татко Хобо ще пътува, не спря да се моли, да бъде поканен и той:
– Но, тате! Аз ще бъда много послушен. Няма да се отделям от тебе и аз наистина съм готов за едно велико пътешествие.
Младши изглеждаше много убедителен и сериозен, но със съжаление разбра, че няма да има никакъв шанс да потегли, не и преди да стане по-голям и отговорен.
Лея бе съгласна с Хобо и когато той повтаряше, че ще се върне колкото може по-бързо, тя каза:
– Не, любими. Това е твоето пътешествие и трябва да се върнеш тогава, когато то наистина завърши. А и сега забелязвам, че ти вече пътуваш натам, и само мъничко от Хобо е останало тук, нали, скъпи?
Разбира се, Лея бе напълно права, а Хобо отново благодари, че е получил най-прекрасният подарък на света, а пък от него дори излязоха и още два.
И така, дългоочакваният ден най-после настъпи. А Хобо се отправи натам, накъдето бе сигурен, че сърцето му го води.
*
В горещината на неговия първи ден, Хобо видя далеч напред голямо стадо антилопи. Знаеше, че са много бързи, но когато ги достигна, бяха спокойни, пасяха оскъдната трева и непрестанно се оглеждаха за опасности. Хобо обаче не представляваше никаква опасност за тях и затова го оставиха да се приближи колкото поиска. И понеже беше доста по-висок от тях, видя зад едни високи треви да се приближава хищник, за когото бе чувал, че е най-бързият от всички – гепардът. Знаеше, че ще атакува антилопите в момента, когато е сигурен, че не може повече да остане скрит. Хобо, който се хранеше най-вече с плодове, не искаше някой да развали спокойствието на това място и затова издаде предупредителен звук с хобот. Антилопите веднага разбраха, че са в опасност и побягнаха към по-открито място, а гепардът остана в тревата до следващата възможност.
Хобо бързо забрави за случката, понеже забеляза едно дърво с червени плодове, които сякаш не бе опитвал. И затова се запъти към него. И изведнъж някой каза:
– Защо го направи?
Беше гепардът, който незнайно как стоеше точно пред него. Хобо не се страхуваше и макар другият да беше най-бързото животно, а Хобо почти най-бавното, ръстът и тежестта на слона му осигуряваха най-добрата защита.
– Не харесвам това, което щеше да извършиш – каза Хобо. – Разкъсване и неприятен шум, нима винаги трябва да е така?
– Това е моята храна, големи! – изръмжа гепарда.
– Да, разбирам – започна да се оправдава Хобо.
– Отиваше към дървото, нали, за да се нахраниш? Защото си гладен, нали слоне?
– Казвам се Хобо.
– А аз, Гапар.
– И все пак, плодовете нямат чувства, не тичат, не са родители, затова спокойно си ги ям. Но тези…
– Твоята храна не става за мен, Хобо…– каза Гапар.
– Храна, като храна. Щом аз мога да я ям, би могъл и ти – започна да спори Хобо.
– Опитвал съм дори трева, но не е за мен. Гепардът никога не може да се нахрани с твоята храна, слоне, би трябвало да го знаеш.
– Да, чувал съм. Но никога не бях говорил с някой месояден за това.
– Разбираш ли, – продължи Гапар – че обикновено само една от рожбите ни пораства – останалите ги изяждат други хищници. Когато са малки и не са толкова бързи, ние не можем да ги опазим от другите, които са по-силни или повече от нас. Не смяташ ли, че това е твърде жестоко и несправедливо?
– Ами… да, разбира се, те са още малки, не са сторили нищо лошо все още, но…
– Но, онези също са гладни, нали?
– Да, да, гладът ни превръща в зли същества…, но може би… един ден, няма да е така – замисли се на глас Хобо.
– Един ден… чуваш ли се? – иронизира го Гапар. – Нима би оставил за друг ден храненето си, нима не си станал толкова голям, защото винаги си имал много храна?
– Прав си, о, наистина си прав, но нищо лично, просто не исках да се случват ужасни неща, това е причината, Гапар.
– Въпреки че си по-голям от мен, и на възраст даже, знаеш много малко за другите обитатели на саваната.
– Прав си, Гапар, прав си, затова съм тръгнал на това пътешествие, а ти ми помагаш, страшно много ми помагаш, да знаеш.
– Странен слон си ти, Хобо.
– Да, всички така казват.
– Успешно пътешествие тогава… и внимавай…, не всички ще бъдат толкова търпеливи, като мен.
– Да, така е, благодаря ти, Гапар, и зная че при други обстоятелства можехме да бъдем и приятели, а и кой знае?
– Приятели? – повтори Гапар и се засмя така, както е възможно само за един гепард. – Не и в този свят! – и с грациозна походка се отдалечи от него.
Хобо беше впечатлен от разговора им и научи някои неща. Най-вече това, че понякога си въобразяваш, че помагаш на някого, а всъщност пречиш на друг. И че ако нямаш основателна причина, по-добре да не се бъркаш.
Малко преди свечеряване пак се намираше посред стадо антилопи, но по-малки от предишните. И изведнъж една бърза като светкавица сянка, премина покрай него, стадото се разпръсна, но една от антилопите остана да лежи на земята. До нея дишаше тежко друг гепард, който си бе осигурил вечерята в последния час на деня.
*
Вечерта се спусна бързо, а с това се промени и цялата савана. Навред около себе си Хобо виждаше множество очи, чуваше пръхтенето на тревопасните животни и ръмженето на хищните. И ако денят можеше да помага на първите, сега нощта помагаше на вторите. Нощта бе по-тъмна и заради това, че луната бе тънка като обелка от банан и така беззащитните животни щяха да се притискат едно в друго или да бягат безредно из саваната, с надеждата да оцелеят до утрото. Колко благодарен бе Хобо, че едва ли някой щеше да посмее да го нападне и че дори лъвовете ще го заобикалят и ще си търсят по-лесна плячка.
Нощта се оказа извънредно дълга и защото Хобо постоянно мислеше за Лея и слончетата, и му се искаше по-скоро да бъде заедно с тях. На сутринта обаче реши, че е проявил слабост и че не може да се откаже след първата нощ, а трябва да продължи напред. Среднощното ловуване пък бе оставило своите следи, и навярно така щеше да продължи и занапред, докато наистина този свят не се промени.
*
През следващите дни Хобо навлезе в местност с повече дървета и там опита и някои по-редки плодове. Не остана с хубави спомени обаче от едни маймуни, които постоянно вдигаха шум, а по едно време започнаха да го замерват с орехи от кокос. После намери малко почти пресъхнало езеро, което му се стори, че може да изпие сам – толкова бе жаден. То обаче даваше вода на още много и по-малки от него, затова Хобо не се задържа дълго там.
След като излезе отново на открито, се срещна и с един по-възрастен слон. Колко се зарадва първоначално на тази среща. Слонът се казваше Бруто. Не можа обаче да говори много с него, тъй като той бе един почти подивял слон, живял дълги години сам, без никакво потомство и другар. Стана му мъчно за него и го упъти към своето стадо, но Бруто не бе съгласен и предпочете да обикаля сам земята. От краткия им разговор Хобо разбра, че има същества, които толкова много се обиждат на другите, че предпочитат да не срещат никого и да живеят цял живот в самота. Затова отново бе благодарен, че има мнозина, които го обичат, а и той тях, и че никога няма да бъде самотен.
*
На другата сутрин Хобо дочу странен шум. После видя едно дърво, което се носеше напред, а върху него имаше трима човека – двама големи и един малък. Изведнъж обаче дървото спря, а с него и този лош глъч, а също и един черен пушек, който мигом излетя нанякъде.
От него изскочи малкият човек.
Колко интересен бе той за Хобо. Знаеше, че е нещо като Младши за онези, които подвикваха зад гърба му. И както Младши, се виждаше, че малкият човек не е много послушен, защото продължаваше да идва към него.
Единият голям човек обаче издаде много силен звук и малкият се спря на място. После каза нещо на език, който Хобо чуваше за първи път, и непослушният се върна обратно при тях. А Хобо издаде звук за поздрав и също така помаха с хобот, за да е ясно, че има добри намерения. После те се отдалечиха, използвайки отново дървото и спряха под едни палми. Хобо ги следваше, но отдалеч, за да не ги уплаши. Видя, че изваждат много неща от дървото, после си направиха нещо като интересна пещера, която вятърът постоянно разклащаше. По-късно ходиха до езерото за вода, а когато се свечери, направиха така, че да имат огън, който не ставаше голям и лош, както в саваната, а беше винаги малък, и те правеха нещо върху него. Хобо разбираше, че човеците, са много умни и интересни. Струваше му се, че не са и толкова лоши, колкото казваха за тях всички. Особено онзи малък човек, който сякаш искаше да станат приятели. А Хобо много обичаше приятелството, а и щом хиената Хихи му стана приятел, защо да не се сприятели и с този човек.
На другия ден тримата не вършеха нищо, защото Хобо смяташе, че постоянното гледане на животните, което те правеха, не е нищо особено. После гонеха пеперуди и му заприличаха на Лея, когато си играеше със светулките. А дали беше щастлива случайност, но една от пеперудите полетя към Хобо, а малкият човек не спираше да тича след нея. И когато те почти щяха да се блъснат в него, Хобо издуха пеперудата към малкия и той я улови с нещото, което приличаше на гнездо. Когато видя Хобо обаче, малко се уплаши, но съвсем за мъничко, защото после се усмихна и каза:
– Благодаря ти, големи слоне.
За Хобо тези думи бяха неразбираеми, но понеже от малък беше много умен, се досети, че малкият сигурно му благодари или пък просто го е поздравил.
Хобо помаха с уши за поздрав и разбра, че любопиткото веднага ги хареса, защото поиска да ги докосне. Позволи му и той започна да ги проучва с малките си пръсти, а накрая ги погали.
– Охо, това е много мило! – отвърна Хобо.
– Ти си добър слон… и защо да не мога да идвам при теб? – каза на себе си малкият човек.
Сега неговият посетител изглеждаше, че си спомня за своите родители и че трябва да се върне при тях. Всъщност така изглеждаше Младши, когато бе отишъл да спори с едни маймуни, а Хобо му беше забранил да се кара с тях – тогава го видя тайно иззад една скала как се разкъсва между желанието си да продължи към маймуните или да се върне обратно в стадото.
– Разбирам… трябва да се върнеш…, но ела пак… Аз съм Хобо.
– Трябва да се връщам, велики слоне. Но аз пак ще те потърся… И моля те, не се отдалечавай много…
И той хукна към родителите си, притискайки гнездото към гърдите си, за да не избяга неговият малък улов.
Привечер мъничкият човек му донесе плод и го наблюдава интересно, докато го ядеше. Хобо пък бързо му измисли едно забавление. Наклони един клон към него, а малкият бързо разбра какво да направи – хвана се за него, а Хобо отпусна леко клона и окаченият на него започна да се издига нагоре. В този момент ушите на Хобо доловиха нещо приличащо на чуруликане и говор, и беше много приятно. И всеки път, когато отпускаше клона и малкият излиташе нагоре, се чуваше същият интересен звук.
– Това е най-хубавата люлка през живота ми!… Никой няма да ми повярва, че ме е люлял огромен слон… Никоййй… Хубавооо… еее…
Но може би тази радостна олелия стана причина на тяхната забава да се появят и двамата големи човеци. Хобо забеляза, че първом изражението на един от големите приличаше на ядосана горила, но като мина малко време и явно човекът видя с какво се занимават, лицето му стана спокойно като на другия човек.
– Татеееее… това е чудеснооо… ако можехте и виееее…
– Матю! – каза другият голям. – Мисля, че е време да се пуснеш от клона, защото при всяко излитане нагоре, и сърцето ми сякаш ще изхвръкне.
– Не се тревожи, мамооо…
– Хайде, сине! – каза по-строго и татко.
Хобо разбра, че играта им вече трябва да завърши, затова повече не отпусна клона. Малкият също разбра и се пусна.
А дали беше възможно Хобо да стане приятел и с големите човеци – така си мислеше той, защото на него не му стигаше само един приятел, а ако можеше да са всички.
На другия ден и тримата дойдоха при Хобо, оглеждаха го дълго, особено големите, които чертаеха нещо върху едни бели неща, приличащи на листа, но такива не беше виждал никога. После му позволиха да дойде с тях до онова, което може би беше дома им, или до тяхната „вятърничава пещера“. Видя и дървото в което ту се качваха, ту слизаха. И изведнъж Хобо се сети нещо. Отиде до това странно дърво и застана до него.
– Искаш ли да те повозя, малък приятелю? – каза Хобо, а Матю не разбираше съвсем, но предположи, че слонът иска да си играят.
– Тук няма висок клон… ех, жалко…
Хобо знаеше, че хората са много умни и че ако му покаже, малкият ще разбере. Затова клекна с предните и задните си крака, и наистина човекът разбра. Този път обаче, извика към своите родители, които дойдоха и също разбраха. Дълго обаче си говореха и сякаш спореха:
– Не може да му позволиш да се качи. Слонът не е обучен, и ако Матю падне от толкова високо…
– Слонът е кротък и доста умен. Ако някой се беше позанимавал с него, щеше да стане чудесен помощник. А и това ще е преживяване, което Матю никога няма да забрави.
– Моля ви, мамо и татко! Мооля вииии! Аз вече съм се качвал на питомен слон, но те са толкова бавни и страхливи, а този е истински, мооля виии!
Хобо разбираше, че човеците се вълнуват много заради неговото предложение и още не могат да вземат решение. Ако пък знаеха колко е неудобно за слон да стои клекнал, сигурно по-бързо щяха да решат.
– Урааа… – извика малкият, защото щеше да се качи върху Хобо заедно с баща си и така и двамата щяха да имат един неочаквано красив спомен заедно.
А се случи и повече, отколкото очакваха, защото Хобо пътува с тях покрай гората, откъдето си откъснаха банани, после покрай реката, когато той съобразително ги разхлади с един прохладен душ. После наближи едни дремещи лъвове, но возещите се искаха да обръща назад и все дърпаха ушите му, и Хобо обърна наобратно, за да бъдат по-спокойни на гърба му.
Накрая Хобо разбра, че на драго сърце биха разменили своето пътуващо дърво с него самия, но и разбра, че те няма да го направят, ако той не иска.
А Хобо не искаше, не защото вече не ги считаше за свои приятели, а защото тогава те щяха да станат негово семейство, а той вече имаше свое и те му липсваха твърде много.
На другия ден Хобо разбра, че те ще пътуват и то надалеч, защото развалиха своята пещера, освен това му говориха много, галеха го и му дадоха още от техните любими плодове. Най-дълго се сбогува със своя малък приятел:
– Няма да те забравя – каза Матю.
– Един ден малки приятелю, ти ще бъдеш голям и съм сигурен, че пак ще бъдеш приятел на всички от моя свят.
И го погали с хобот по главата, а Матю обхвана предния му крак и сякаш не искаше да се пусне от него. После бащата на Матю каза:
– Ние имаме подарък за теб – а Хобо продължаваше да не разбира нито една тяхна дума, обаче разбираше, че много го харесват.
После те сложиха две красиви листа на предния и задния му крак, но може би не бяха листа, но докрая Хобо смяташе всяко гладко и тънко нещо на човеците за листо. Те бяха интересни и може би нямаше да паднат по пътя или във водата, или поне не дотогава докато не се прибере у дома, за да ги покаже на своите любими.
После Матю постоянно му махаше с ръка за сбогом, а Хобо размахваше хобот и огласяше местността със звук, който означаваше: „Радвам се, ех, толкова се радвам! Един ден… бих искал да ви видя пак…“ После се изгубиха от погледа му, заедно със своето шумящо дърво, а Хобо се почувства малко самотен. Навярно защото новите му приятели си тръгнаха, а пък много далеч назад оставаха тези, които обичаше. Затова Хобо реши, че вече трябва да закрачи към дома. И когато го реши, вече не се чувстваше самотен, а и нали с всяка стъпка щеше да се приближава повече към тях, а какво по-хубаво от това.
По пътя срещна други животни, които живееха там отдавна, и всички се чудеха, че е тръгнал така да се разхожда. Хобо също започна да се чуди, защото сега повече от всичко искаше в това пътешествие да не бъде сам, а с тези, които обича.
По пътя към дома мина покрай едни големи баобаби. „Какви дървета!“ – мислеше си Хобо. – „Дори и сега бих могъл да се скрия зад тях“ – спомняйки си как се криеше зад други, когато бе по-малък.
По същото време двама човеци, които бяха ловци и търгуваха с хубави бивни, забелязаха Хобо. Те имаха дълги пушки и много пъти бяха стреляли с тях. Хобо никога не беше виждал такива като тях и навярно ако знаеше повече, щеше да си каже, че те са най-опасните хищници в света. Но сега не знаеше нищо.
Двамата не се двоумяха какво да правят и дори единият вече бе насочил пушката си и се прицелваше с помощта на приспособление, с което виждаше Хобо толкова близо, все едно е на няколко крачки от него. И когато най-лошото можеше да се случи, човекът изведнъж свали пушката и каза:
– Не става!
– Полудя ли? – каза другия. – Просто един изстрел и бивните му са наши!
– Има знак отпред…, а вероятно и отзад на крака.
– Не ти вярвам! – каза ядосано другият и започна на свой ред да разглежда Хобо с увеличителните си стъкла.
– Маркиран е от правителството…, виж го ти… Сигурно участва в някаква програма, а може да има и предавател, така че не бих искал да ни гонят из саваната като обикновени бракониери.
Другият скръцна със зъби, но после сякаш проумя положението и каза:
– А ние сме просто туристи, ха-ха-ха.
А Хобо продължаваше пътя си без да знае, че животът му не завърши сега, и то заради семейство изследователи и техният жест на истинско приятелство.
*
Най-после Хобо се прибра и настана голяма и взаимна радост. А всъщност бе отсъствал само седем дни, но наистина, когато обичаш някого, раздялата изглежда по-дълга. Младши и Лияна го разпитваха постоянно за пътешествието му и той им разказва надълго и нашироко всички случки. Най-много обаче говориха за хората, защото за тях всички знаеха много малко. Слончетата обаче искаха още истории, и Хобо си мислеше, че за да има още истории трябва да пътешества много повече. После обаче се сети, че може и да не пътува, а понякога да си измисля някоя история – в нея героите ще са на ужким, но пък поуките ще са истински.
За Лея обаче запази най-важните си преживявания през всичките седем дни, а и само тя щеше да ги разбере.
И накрая научиха, че най-големите пътешествия се случват не къде да е, а в онова огромно, но най-неизследвано и тайнствено място – в сърцето.