Хобо

от Пламен Маринов

Четиво с продължение

1 корица Хобо

Реката изглеждаше твърде буйна и дълбока за малкото слонче. Мама нагази първа, обърна се към Хобо и каза:

– Ако не тръгнеш сега, после ще е по-трудно.

Хобо разбираше логиката на мама. Колкото повече се чуди, толкова по-страшно ще му става. „Но…, не може ли да намерим по-сигурен брод, някъде там надолу. Не, никой няма да ме разбере“.

–  Хайде Хобо! – извиси се над гърма на реката, гласът на баща му Соло.

„Какво да се прави? Мама ме вика отпред, а татко няма да ме остави да се измъкна. Трябва да вървя.“

И Хобо нагази в бързата река. Беше студена, но дебелата му кожа, го пазеше добре. Страхуваше се да не настъпи някой лош камък и да цамбурне по очи във водата. Беше толкова чувствителен по отношение на това как ще изглежда пред другите.

Премина твърде добре първите няколко метра. После с голяма радост се покатери върху един голям плосък камък и там се чувстваше като победителя Хобо. Обърна се назад да види другите как го гледат и му се стори, че всички вече му се възхищават и говорят за него: „Вижте Хобо! Колко е умен, и как намери този хубав камък. И колко е смел, за пример е на всички слончета.“

Мама и татко обаче познаваха своето мъниче. Знаеха, че Хобо обича много да се хвали. И макар сега да му треперят крачетата, после като мине на другия бряг, ще тръби навсякъде какви премеждия е имал и какъв герой е в крайна сметка.

-Хайде, Хобо! Слизай от този камък! – каза мама Тайа. – Брегът е ей там!

Хобо погледна към другия бряг, който беше много близо, но заради малки слончета като него нямаше да могат да преминат напряко, а щяха да търсят други по-плитки места надолу.

– Тръгвай, смели сине! – каза Соло и побутна нежно слончето с хобота си.

„По-добре да не се бях качвал на тоя камък“ – помисли си Хобо. „Сега ще ми е по-трудно да скоча от него като не знам колко е дълбоко пред мен.“

– Който иска да е нависоко, трябва да се научи и как се пада долу – каза една от любимите си мисли баща му.

– Зная, зная! – извика Хобо – Постоянно ме поучавате. Аз просто съм още малък. Но всички знаят, че имам много смело сърце.

– Тогава напред, Смело сърце! – усмихна се мама. – Пристъпи сега с този крак, после трябва да приклекнеш и като лодка да се спуснеш във водата!

Хобо разбра указанията и пристъпи напред, но мигом кракът му се хлъзна по камъка и като не намери твърдо дъно, подир него го последваха и крачета номер две, три и четири. Накрая от малкото слонче се виждаха само ушите, но мама бързо го подхвана с хобота си отдолу и го изправи над водата. Хобо се засрами, че без малко щеше да се удави на толкова плитко място, а просто трябваше да изправи краката си.

– Вие сте виновни! – разсърди се Хобо. – Нарочно ме накарахте да минем оттук, за да се изложа пред всички. Понякога се чудя дали наистина ме обичате.

2 илюстрация

Мама и татко потопиха хоботи във водата, и като поеха достатъчно вода, ги изправиха нагоре и изригнаха мощна струя един към друг. И двете струи се срещнаха една в друга, а под тях остана малкия Хобо, който бе окъпан от този многозначителен родителски жест.

– Обичаме те, малък Хобо. Как да не те обичаме? – каза мама Тайа.

– Любовта понякога е странна, сине – продължи със своите загадъчни изказвания татко Соло. – Понякога е нежна, а пък някога сурова. Обаче ще направи туй, което трябва, та дори на някой да се струва, че отслабва.

– Всички ще разказват за моят голям провал – продължаваше да се ядосва Хобо.

– Три дена ще приказват, после ще забравят. Други случки ще се случат, ще има и хубави и всякакви, и за всички ще е интересно, а понякога полезно – каза мама Тайа.

Хобо нищо не каза, защото сега още беше в затруднено положение и споровете щяха само да го разсейват. По-нататък пътят продължи през някои плитки и много лесни места. Докато малко преди края реката изведнъж стана по-дълбока.

– Но аз не мога да плувам, мамо! – извика Хобо в отговор на поканата на Тайа да продължи напред.

– Можеш, Хобо! Разбира се, че можеш. И ние бяхме, като теб. Не сме ходили на уроци по плуване, нито аз, нито татко ти. Нали скъпи?

– Да скъпа. При слоновете Хобо, първият опит да плуват винаги е успешен. Можеш да попиташ моя баща, а пък той ще ти каже същото и от неговия баща.

– Вие сте се наговорили да ме засрамите днес. Как досега имаше плитки места, през които да вървим, а пък сега казвате, че няма друг път и трябва да плувам. Аз съм сигурен, че нарочно искате да мина оттук.

Двамата родители се спогледаха и думата взе татко Соло:

– Не се учудвам защо си ни такъв умник. Все на някого от нас трябва да приличаш. О, шегувам се! Това е в твой стил, Хобо. Но ти сега не можеш да разбереш. А като изтече още много вода, ще узнаеш, че туй премеждие голямо не ще е било никак случайно.

-Да, да! Пак със загадки ми говорите. Мислите, че съм глупавичък още. Сега ще ви докажа, и на вас и на онези другите дето само ме зяпат.

-Кой те гледа Хобо? – каза мама – Само ние сме. Другите са твърде заети с преминаването на реката.

Хобо се обърна бавно назад и му се стори, че точно в този миг едно слонче извъртя наобратно главата си, и като че ли всички се бяха наговорили да гледат навсякъде другаде, но не и към него. Отнякъде дори дочу смях и си каза, че може да е заради него.

-Ти си сигурен, че всички мислят и говорят за теб – каза баща му. – Но ние нямаме доказателства за това. И ако се окаже, че не е така, знаеш ли какво сине? – Хобо разпери големите си уши за да чуе нещо, което му се струваше важно. – Ще излезе, че ти толкова напразно си играл ролята на супер слонче, че не е имало никаква полза, понеже не е имало никаква публика, освен аз и мама. Ще излезе всъщност, че през цялото време ти си полагал толкова усилия да бъдеш слончето герой, а пък по-лесно е било да си бъдеш само себе си.

-Толкова е лесно да си Хобо Истинския – допълни нежно и мама.

Хобо наведе глава и след малко каза:

-Наистина ли никой не ме гледа? Вие сте по-високи, моля ви не ме лъжете този път.

Соло и Тайа отново са разсмяха и един през друг  отговориха:

-Само ние. Но ние сме най-добрата ти и постоянна публика.

-Не те изпускаме от поглед, да знаеш!

Хобо усети някакво спокойствие от тези думи и си каза: „Уморих се да съм супер слонче. И после на кого му е притрябвало такова слонче. Татко винаги ми казва, че гордите слонове нямат приятели, защото търсят само обожатели“– и въпреки тези нови за него размишления, наперено продължи: „Освен това истинският Хобо е по-смел от онзи измисления“.

Затова Хобо пристъпи напред и вече бе спокоен, че този път няма да падне отвисоко.

За негово учудване плуването се оказа доста приятно и твърде ефективно средство за преодоляване на реката. Сега дори беше трудно да го извадят от нея, защото той искаше само да плува.

-Сигурно всички те гледат – провокира го Соло.

-Да гледат, какво ме засяга? – отвърна небрежно Хобо. – Аз се уча да плувам и сега това ми е най-важно.

Когато най-сетне Хобо излезе на брега, се отърси от водата, изправи глава към своите родители и каза:

-Благодаря за урока, мамо и татко!

Соло и Тайа се спогледаха и казаха:

-За кой урок, сине?

-Че колко урока бяха? Аз мисля, че за плуването беше.

Мама и татко отново се разсмяха и заедно с Хобо, продължиха весело по пътя си, към новите приключения, които ги очакваха.

Следва продължение

522332_373908586017009_1762783956_n

Пламен Маринов е роден в гр. Оряхово. Завършил е социална педагогика в Шуменския университет.

Семеен, работил е 15 години в гр. Шумен с лица в неравностойно социално положение, както и с деца в риск.

Пише от детските си години, но едва през 2019 г. предоставя своя творба, наградена в категорията „Християнски роман“.

59791351_2636019796426804_5802925232679288832_o