Разказ
Снимка: Pinterest
Студените декемврийски вечери мълчаливо прогонваха хората от улиците и сякаш заглушаваха веселия глъч, който до преди месец бродеше необезпокояван из тесните улички. Вятърът подло свистеше и слагаше хладния си отпечатък на всичко наоколо. От жълточервените есенни багри природата бе добила сиви нюанси, открояващи се тук-там с тъмносини оттенъци. Уличните лампи се опитваха с всички сили да придадат някаква топлина на тази тъжна картина, но ако закъснял минувач се загледа в тях, ще забележи, че и те треперят от студ. Много приличаха на сирачетата, които обикаляха из запустелите градски улици с премръзнали телца, но с живи пламъчета надежда за по-добри дни.
Едно от тези скитащи деца беше Живко. На пръв поглед външният му вид нямаше нищо общо с името му. Кожата му бе бледа и по лицето му си личаха безсънните битки, които е водил за оцеляването си в студа. Дрехите на Живко бяха окъсани, а обувките – с два номера по-големи. Само при вида му на човек му ставаше студено. Но момчето сякаш не бе замръзнало отвътре. Огънчето надежда не гаснеше в него и го превръщаше във все по-упорит. С усмивката на лицето си стопляше случайните минувачи. Живко вярваше, че след всяко зло идва нещо добро и не се предаваше както безброй други изоставени деца. Той знаеше, че е специален, не само защото името му означаваше живот и хармония, а защото бе преодолял сам безброй препятствия. Тази зима не беше първата, в която той трябваше да бъде скитник.
Едва на единадесет той бе останал без семейство. Нямаше и близки, при които да отиде. Лишен от подслон и прехрана, заживя в ежедневна битка за оцеляване в суровия свят. Всяка вечер Живко успяваше да се сгуши в някоя канавка, за да поспи под звездите. Нямаше меки завивки, топли одеяла или удобни възглавници, но чудно – момчето имаше щастливи сънища, които успяваха да го стоплят. През зимните месеци най-често се случваше да сънува зелена поляна с танцуващи пеперуди над нея и греещо слънце, което гали бузите му. Друг път му се присънваше коледен празник – такъв, какъвто бе празнувал с родителите си, преди да починат. В съня си чуваше нежния глас на майка си: „…пее ангелският хор… слава на Отца… във висините, мир да е и на земята…, а между човеците благоволение…“ Но сякаш щастието, което сега бягаше упорито от него, нощем се промъкваше под клепачите му и оставаше до развиделяване.
Няколко пъти момчето бе молило за подслон, но сякаш хората бяха прекалено вглъбени в себе си и в своето съществуване, за да се отзоват на нуждата му. Затова Живко се бе примирил с бездомническата си съдба и бе приел незлобливо света, в който трудно можеш да намериш хора с големи сърца. Той знаеше, че ще настъпи ден, в който тялото му няма да издържи и ще се предаде, но се опитваше да не мисли много за това и да не изпуска надеждата от ръка.
Вечерите бяха най-тежки. Живко бе свикнал със студените нощи, но една от тях го накара да се изплаши. Това беше нощта преди Коледа. Вятърът се усилваше с всяка изминала минута и снегът затрупваше всичко по пътя му. Видя един пуст навес, стори му се на завет и затова реши да се приюти под него. Отивайки натам, той забеляза силует, който притреперваше и затова се приближи с очакване. Под навеса Живко намери момче, чиято съдба не бе по-различна от неговата. Единствената разлика между сирачетата беше, че Живко имаше обувки, а от краката на свилия се хлапак се подаваха само два скъсани чорапа. Живко досега не се беше сравнявал с други хора, защото знаеше, че неговото състояние е несравнимо, но при вида на другото момче, с учудване разбра, че съществуването му е могло да бъде и по-лошо. Това не го спря да поздрави момчето с топлата си усмивка. Щом детето надигна наведената си глава, Живко забеляза, че го нямаше огънчето на вярата. Някъде там по скиталческия път бе изгубената надежда за по-добър живот. Детето не поздрави обратно, защото нямаше сили да говори. Стрешният студ бе сковал и устата, и сърцето му. Забравил за собствената си беда, Живко се втурна и започна да разтрива сгушилото се момче, за да го постопли поне малко.
Сам той имаше нужда от топлина, но за него бе по-важно да опази живо замръзващото момче. Дълго разтрива вкочанените крачета, слаби поради недохранването, после хвана ръцете му и опита да ги стопли с дъха си. Сетне прегърна момчето и му запя онази песен, която бе оставила смътен отпечатък в съзнанието му от времето, когато с родителите си празнуваше Рождество – „…пее ангелският хор… слава на Отца… във висините, мир да е и на земята…, а между човеците благоволение…“ Детето спря да трепери и се обърна с благодарна усмивка, но Живко вече усещаше чрез конвулсиите на тялото си, че му остават броени минути преди да отиде на по-топло място – място без студ, болка и несигурност. Силите го напускаха бавно. Замръзналото и посиняло тяло на Живко се отпусна и заедно с неговият борбен дух загасна в студената декемврийска нощ.
На сутринта суровата зима бе поомекнала и въодушевени хора с празнично настроение заизлизаха навън. Кучето на случаен минувач подуши двете момчета, сгушили се под навеса, и даде знак на стопанина си с тъжен вой, сякаш усещаше трагедията на децата. Събраха се и други хора около навеса, под който момчетата бяха пренощували. Помислиха си, че са мъртви, но в този момент едното помръдна. Две премръзнали крачета се разшаваха. Две дълбоки и тъжни очи се отвориха. Няколко мъже се втурнаха и го сграбчиха. Развикаха се за одеяло. Други – за линейка …
Докоснаха и Живко, ала разбраха, че в него нямаше никакви признаци за живот.
Спасителят бе в обятията на своя Баща!
Пресиана Стефанова, 15 г.,
ЧПГТП „Райко Цончев“, гр. Добрич
Снимки: Pinterest
 |
|
