Цикъл разкази от Любомира Димитрова, 17 г., гр. Свищов

Снимка: Paul van der Lugt  

Аз

Аз летя. Издигам се високо, докато хората не се превърнат в малки, незабележими петънца насред множеството.

Защото са точно такива. Просто още не го знаят. Има време. Ще разберат. Ще плачат. Или пък не. Когато не плачат, е по-добре. Тогава всичко в тях се стопява до съвсем малък размер. И започва да се трупа. Капка по капка.

Всеки ден. Кап-кап-кап.

Всеки час. Кап-кап-кап.

И в един прекрасен момент всички малки натрупани частици се сливат в едно голямо цяло. Ей такова, голямо прекрасно нещо, но вие, хората, не можете да го оцените. Та в следващия момент, когато поредната капка се плъзне по повърхността на натрупалата се планина, за да си намери удобно местенце и да се настани там завинаги… се оказва, че място няма. Планината рухва, тежки камъни се търкалят надолу, надолу… Човекът, чиято…. как се казваше, душа, е приютила тази величествена, но вече разрушена до основи планина, се проваля в опитите си да удържи бурята, да я опитоми и впрегне в юздите на разума…

Тогава аз винаги съм там. В окото на урагана. Чакам края. А в края хората винаги се предават. Торнадото свободно преминава през тях, а вледенените буци се топят и преливат под формата на дълго сдържани сълзи.

Какво правя после?

Нищо. Те сами ме намират.

Аз просто се навъртам наоколо. И чакам. Чакам…

Да ви разкрия ли една тайна?

Чакането никога не се оказва напразно.

Ана

Ана беше най-нежното същество, което някога бях посещавала. Мила, възпитана. Много… малка. Крехка. Една такава русолява, с бяла, почти прозрачна кожа, доста дребничка за възрастта си. Много сладко хлапе. Жалко, че… всъщност не. Така или иначе щеше да се случи. Поне си взе бялата рокля…

Роклята. В деня, когато я срещнах, мереше рокли с майка си. Тогава не ми обърна внимание. Пък и аз не бях там с цел. Поне не с такава цел, с каквато посещавам другите момичета. А и, честно казано, дори не си и помислих, че някога ще ми се наложи да я видя пак. Не беше от моите момичета. Беше усмихната, истински усмихната. Не като някои хора, които залепят на лицата си фалшиви пресилени усмивки, за да убедят останалите, че наистина са щастливи. И, учудващо, успяват. Хората сте толкова лесно заблудими. Мен, от друга страна, такива действия не могат да ме впечатлят.

Аз виждам отвъд фасадата. Жени в скъпи палта с празни банкови сметки. Известни спортисти, в чиито тренировъчни сакове се крият стероиди. Съпруги и съпрузи, които се дразнят, че половинката им се е поинтересувала защо се прибират толкова късно. Защото не могат да скрият от самите себе си, че допреди минути са целували чужди устни.

Един съвет от мен – гледайте в очите. Псевдо усмивките рядко стигат до тях. Чистите озаряват погледа както нищо друго.

Така се усмихваше и Ана. Неподправено нежно. Току-що бе открила идеалната шаферска рокля за предстоящата сватба на братовчедка си. Лека, ефирна, разкроена от талията надолу. И чисто, невинно бяла. Побърза да влезе в пробната, преди някой друг в претъпкания магазин да я заеме. Свали дънките и потника – юлският следобед беше невероятно зноен, и облече роклята. Очите ѝ се стрелнаха за кратко към огледалото. Тогава все още не бе придобила навика да оглежда първо краката си, независимо с какво беше облечена. Хареса се –  нещо, което за в бъдеще щеше да ѝ се случва доста рядко, и излезе да се покаже на майка си.

* * *

Два месеца по-късно я видях отново. Този път не ме привлече невинността. Онази невинност, която излъчваше и която ме подтикна от любопитство да я последвам в магазина.

В онзи миг усетих несигурност. Това бе едно от усещанията, които долавях отдалеч, настаняха ли се в някоя женска душа. Сигурен знак, че моят час скоро щеше да настъпи.

Дори не се и замислих.

Последвах я.

Все още бе твърде рано да се намесвам, но исках да я огледам отблизо. Да се уверя дали наистина беше усмихнатото момиче от магазина. Усмивката вече не озаряваше лицето ѝ. Но русите кичури, бледите страни и телосложението си бяха същите. Не че се съмнявах в способностите или паметта си. Просто момичето изглеждаше много различно.

Вървеше бързо. Очите ѝ – забити в земята, косата вдигната на опашка. Скрита под широкото яке и тежката ученическа чанта, бе почти неразпознаваема. Не и за мен. Сега вече имах причина да я последвам.

Изглеждаше изгубена.

Сви надолу по улицата и спря пред хубава двуетажна къща. Пръстите ѝ трудно напипаха ключа. Нямах против да почакам. За пръв път успявах да я огледам отблизо. Имаше хубава кожа и малко чипо носле. Няколко кичура се спускаха покрай очите. Сега ги бях забелязала…

Бяха мокри.

Най-сетне успя да се справи с ключалката. Влезе бързо, затвори вратата и заключи.

След което се свлече на пода и заплака.

Гърбът ѝ остана притиснат до стената, ръцете ѝ обвиха коленете. Главата ѝ клюмна и сълзите не закъсняха. Не биваше да я доближавам. Тези сълзи не бяха за мен. Наложих си да извърна очи… тя изхлипа, погледът ѝ се стрелна към хладилника. Знаех за какво мисли. Бях виждала този поглед преди. „Направи го…“

Гладът отстъпи пред волята. От гърдите ѝ се откъсна ридание… и заплака още по-силно.

Спуснах се към нея. Обгръщах я отвсякъде, тя страдаше, аз ликувах… и жадно пиех сълзите ѝ.

Моята Ана.

* * *

Завесите бяха дръпнати безмилостно, ала светлина не проникна. Дори за слънцето беше твърде рано. Но Ана живееше далеч от училището и отдавна се бе примирила със ставането в шест. Което въобще не означаваше, че ѝ харесва.

– Ани… хайде, мамо, ставай – гласът на Рени беше странно мек. Знаеше, че нещо става с Ана. В крайна сметка ѝ беше майка. Винаги усещаше кога нещо не е наред, но чакаше Ана първа да повдигне въпроса. Защото беше напълно убедена, че детето ѝ няма да скрие от нея.

И точно тук сгреши.

– Да, да, ставам, ставам… – сънят бавно я напускаше, очите ѝ трудно привикваха към светлината от лампата. Повдигна се и седна в леглото, а погледът ѝ обходи стаята. Спря се на стола, точно пред бюрото, но всъщност не гледаше него.

Виждаше мен. „Точно така, слънце… това не е сън…”

Окопити се изненадващо бързо. Лицето ѝ се изглади, обърна се и се усмихна на майка си. Кратката загуба на контрол беше преодоляна.

 Тя си спомни. Спомни си сълзите и празната къща. Студеният под и стената зад гърба ѝ…

Спомни си хладилника и утехата. Спомни си мен. Това вече значеше нещо.

Нямаше да ѝ позволя да го преодолее толкова лесно.

Времето препускаше, а тя тичаше от стая в стая. В банята остави пълен безпорядък, в гардероба също. В седем и половина вече бе измита, сресана и напълно облечена, а раницата я чакаше пред вратата. Пропусна да закуси, но нямах време да се радвам. Тя вече бързаше напред по тротоара, а темпото ѝ не търпеше възражения. След двайсет минути бяхме пред училището. Първи час – математика…

Не се отделих от нея през целия ден. И през следващите след него.

В междучасията ходеше до лавката, но не си купуваше нищо. Преди часа по английски вече бе прегладняла. Зениците ѝ бяха разширени, ръцете ѝ притискаха стомаха. Какво толкова, само едни солети…

Не, не…

Сложих ръце върху нейните. Попих топлината на кожата ѝ, обзелото я вълнение бавно изтече от вените ѝ. Главата ѝ се отпусна и брадичката ѝ докосна гърдите. Когато вдигна очи, гладът все още блестеше в тях, правеше ги големи и искрящи…

Усети го. Въпросът изникна в нея, нарасна и я изпълни.

Пое дъх и се огледа. В стаята тъкмо влизаха две от съученичките ѝ.

Бела беше средна на ръст и много слаба, почти изчезваща. Симпатично момиче, телосложението вероятно бе наследствено, тъй като я виждах за пръв път. Мия, от друга страна, беше изненадващо висока, но много красива. С добре оформена фигура, несъмнено по-едра от приятелката си, но в никой случай по-зле изглеждаща.

Усетих промяната в Ана. Гладът отстъпи на втори план. На първо място дойде амбицията. Желанието да се доказва.

 

Ксения

Сватбата. Най-прекрасният ден в живота на едно момиченце. Но аз вече съм на 26.

И всичко е пълен ад.

Хора тичат и се суетят, ресторантът е украсен до неразпознаваемост и храна, храна, храна пристига постоянно. За щастие, последното отдавна не ме тревожи. Мога да го понеса, мога дори да не му обърна внимание, но това ще означава да бягам от проблема. А проблемът беше решен още преди години.

Много преди да срещна Мартин.

Ето, първите гости пристигат. Посрещаме ги заедно. Аз съм на ръба на нервна криза, а той е съвършено спокоен. И сме толкова различни, но кого го интересува? Това сме ние – Ксения и Мартин. Воинът и чужденката.

 Не знам как на родителите ми им е хрумнало да ме кръстят така. Ксения. Звучи красиво, но на латински името означава чужденка. Странница.

И каквото и да са имали предвид родителите ми, аз наистина съм точно такава.

Пролича си още в детската градина. Обичах да си играя сама. Винаги стоях отделно от другите. После в училище бях „различната”. Дебеланката без приятели.

После се появи Тя.

* * *

Всичко вървеше „нормално”. Училището, изпитванията, тестовете, някоя и друга олимпиада. Онзи ден имахме двоен час по литература. Обсъждахме „Крадецът на праскови”. Още тогава беше едно от любимите ми произведения. Учителката ни имаше навика да представя анализа на изучавана творба чрез дискусия, в която да се включат възможно най-много ученици. Не задаваше въпроси, всички отговори бяха правилни, тя самата се включваше със свои собствени коментари по темата. А точно тази тема за мен беше невероятно интересна.

„Да следваш гласа на сърцето.”

Не се бях влюбвала, но бях наблюдавала родителите си години наред. Как се гледаха, как се държаха един с друг и с каква обич отглеждаха мен и сестрите ми. И знаех със сигурност, че любовта не е само цветя и сърчица. Че не винаги е прекрасна, нито пък лесна. Че на моменти е трудно да следваш гласа на сърцето. И въпреки това си струва. Струва си болката и трудностите. Струва си да вървиш бос по неравния, каменист път, който сам си си избрал. Защото в края те чака любимият човек.

–   Ти пък много ги разбираш! Я се виж каква си дебела и грозна. Не те знам дали си се влюбвала, ама едва ли някой ще се излъже да се влюби в теб…

Не бях забелязала класът да се е умълчал след изказването ми. Но след този коментар смехът беше оглушителен.

На вечеря все още мислех за деня, прекаран в училище. За часа по литература и чутото в края му. Онзи смях все още отекваше в главата ми. Нямах апетит. Отнесох чинията си и изхвърлих остатъците от пилето с ориз.

Бях отвратена. От храната, от семейството си.

Но най-вече от себе си.

Когато влязох в стаята си, я видях. Стоеше на прозореца и ме гледаше. Не я познавах и не ме интересуваше. Отказвах да я приема.

Започнах да тичам. Не на пътека във фитнеса. Бягах по улицата, покрай автогарата и табелата за напускане на града, докато болката в краката ми не станеше непоносима. Така когато тялото ти откаже да поеме повече, не можеш просто да слезеш от пътечката и да си отидеш вкъщи. Защото си далеч, далеч от дома и единственият начин да се върнеш е да извървиш обратно пътя, по който си дошъл. Затова предпочитах улиците пред залата. Всеки допълнителен километър беше добре дошъл.

Не ядях. Спрях да пия вода. През цялото време тя стоеше залепена за мен. Подкрепяше ме мълчаливо всеки път, когато откажех предложената ми храна. Минаха месеци, резултатите бяха налице, но аз исках още. Исках да бъда най-слабата, най-красивата. Исках другите да ме приемат и харесат. Исках да спра да бъда „различната”.

Теглех се всеки ден. Кантарът стоеше на едно и също място под леглото ми. Справях се добре. В един момент се оказа, че съм успяла да се задържа на едни и същи килограми. Бях отслабнала толкова много. Поглеждайки в огледалото, виждах една нова, променена Ксения.

Променена… но не достатъчно./ Но не беше достатъчно.

Постепенно увеличавах разстоянията. Намалих храната. Започнах да повръщам, чувството беше ужасно. Слабост, отпадналост. Движех се трудно, но не спрях. Не можех да спра.

С нея така и не проведохме нормален разговор. Но тя ме разбираше. Беше до мен, помагаше ми. Отнемаше желанието да ям, когато то се появеше. Помагаше ми да продължа да тичам, когато исках да спра по средата. Придържаше косата ми, докато повръщах. Успокояваше ме, поглъщаше силата, която ме държеше будна нощем, за да успея най-накрая да заспя от изтощение. Да заспя въпреки глада.

Един ден се прибрах след дълга тренировка. Пуснах ключовете си на масата и се сгуших в леглото. Стомахът ме болеше, не издържах. Повдигнах глава, за да я потърся с очи. Нямаше я. Досега не се беше случвало. Реших да стана и да се поразмърдам. Изправих се с мъка. Не можах да запазя равновесие. Стаята се завъртя пред очите ми, причерня ми.

Припаднах.

Не знаех колко време е минало. Усетих жажда, а нея я нямаше, за да ме спре. Не знам как съм успяла да стигна до кухнята. Но помня усещането. Напоследък толкова рядко пиех вода и то по толкова, колкото да оцелея. А сега държах пълна чаша. Пиех, пиех, налях си още, не можех, не исках да спра, облекчението изпълни гърдите ми.

За пръв път от много време насам гладът беше частично потушен. Спах спокойно и не се събудих нито веднъж за цялата нощ.

А просто бях пила вода.

На другата сутрин стъпвах леко, не ми се гадеше. Както обикновено съблякох пижамата си и стъпих на кантара.

Който показа с един килограм повечe.

Не повярвах. Качих се втори, трети път. Все същото. Не можех да дишам.

Плачех. Силно и високо. За секунди бузите ми бяха мокри. Усетих как нещо ме обгръща. Безплътно и все пак силно, здраво. Тя. Прегръщаше ме и попиваше сълзите ми. Разпаднах се.

Не можех да продължа. Но не исках да спирам. Обзе ме яд. Ядосвах се, че преди не бях яла по-малко. Ядосвах се, защото родителите ми не ме бяха спрели. Не ми бяха казвали, че съм дебела. Не ме бяха ограничавали какво и колко да ям.

Мразех себе си. Защото се опитвах да им прехвърля моята вина.

 Аз бях виновна. Никога не се бях мислила за дебела. Никога не бях полагала грижи за тялото си. Ръцете ми се свиха в юмруци. Трябваше да го изкарам, трябваше да спра болката, туптенето дълбоко в мен, усещането, че САМА съм си причинила толкова много мъка.

Удрях. Бях обезумяла. Забивах юмруци в собственото си тяло. Виках, виках от болка, наказвах себе си. Исках… исках болката да излезе от мен, да стане реална, физическа, да намеря отдушник за всичко, което изпитвах… Изпитвах радост, виждайки синините по краката и корема си, исках още, още, още…

Не усетих кога родителите ми са влезли в стаята. Те не знаеха. Криех се добре. Понякога вечерях с тях, но плюех храната в салфетки, криех ги в ръкавите и джобовете си и после ги изхвърлях. Лъжех ги в очите.

Чух как мама изхлипа. Не можеше да ме гледа така. Виждах болката и страха в очите ѝ. Двамата не смееха да се доближат до мен. Сякаш не бях тяхното дете.

Отпуснах ръце в скута си. Очите ми отново пареха.

Бях се превърнала в чудовище.

***

Ресторантът е пълен, всичко върви по план, а Мартин не ме оставя сама и за миг. Обикаляме заедно масите, поздравяваме гостите, стремим се да поговорим с всеки един от тях.

На последната, най-голяма маса седят най-близките ни роднини. Предварително бяхме решили първо да обиколим останалите 150 гости, а след това да се присъединим към семействата си. Това беше единственият ни стимул да прекараме голяма част от вечерта, говорейки с хора, които не бяхме виждали от години – знаехме, че накрая ще можем спокойно да се насладим на времето с любимите хора.

Взирам се в така познатите лица. Двете ми сестри разпалено обсъждат нещо с брата на Мартин, майка ми и баща ми се смеят заедно с неговите. В края на масата стоят сестрата на мама – леля Рени и дъщеря ѝ. Ани е единствената ми братовчедка, а не я бях виждала от миналата година. Решавам да отида да поговоря първо с нея. Имаме много да наваксваме…

Направила няма и три крачки, се заковавам на място.

Тя е тук.

Стои надвесена над стола на Ани, стиснала раменете ѝ. Внимателно оглеждам братовчедка си. Днес ми беше шаферка, но вървейки по алеята, не мислех за нищо друго, освен за мъжа, застанал до свещеника. Вперила поглед в Мартин, не бях успяла да забележа и частица от случващото се наоколо. Включително и тъжното, изпито лице на Ани.

Забелязвам, че гледа навсякъде, само не и към чинията си. Не е докоснала основното ястие, а салатата стои самотна отстрани. Бялата лятна рокля ѝ стои като на закачалка. А допреди месеци я караше да изглежда като ангел – усмихната и сияеща от радост.

Започнах да смятам наум. Роклята беше купена преди пет месеца, на снимката, която леля ми изпрати, Ани изглеждаше точно както при последната ни среща на рождения ѝ ден. Значи това се случваше най-много от пет месеца… леля явно не знаеше, не изглеждаше притеснена, нито разтревожена. Нямаше и защо да се съмнява или да внимава за признаци, тя не знаеше какви са признаците, мама никога не ѝ беше разказвала за случилото се с мен… Аз… на този етап преди години и аз самата не знаех. Не знаех коя е тя, усещах присъствието ѝ, но не знаех как да го нарека… ами, ако… ако Ани също не знаеше?

Сърцето ми ускорява ритъм, завива ми се свят, не мога да си поема дъх…

Облегната на вратата на тоалетната, си налагам да се успокоя.

Трябва да кажа на Ани. Трябва да я предупредя.

Не мога.

Те не знаят. Ще се наложи да обяснявам откъде знам толкова много неща. Ще питат, а аз ще отричам, докато накрая не се предам. Защото те няма да се откажат толкова лесно, а аз не съм готова да им дам нужните отговори.

Така ще призная, че съм ги лъгала. Те са най-близките ми хора след родителите ми и Мартин. Как да им кажа, че всяка седмица в продължение на две години съм ходела не на уроци, а при психолога? Как да им обясня защо не ходех на вечеря у тях, когато ме канеха? Или пък защо в периода, когато започна пропадането ми и последвалото го лечение ме бяха виждали общо не повече от два пъти? Знам, че подозират нещо, поне леля Рени със сигурност. Но да отхвърля плахите им съмнения и да ги заменя с ужасната действителност?

Не мога да рискувам.

Ами ако спрат да ме обичат?

Така и не успях да се отърва от този си навик. Дори след като всичко беше погребано в миналото, аз не можах да забравя смеха на съучениците си.

Нито лицата на родителите ми, когато разбраха истината.

Години, прекарани в терапия, а все още не можех да приема, че съм достойна да бъда обичана. Винаги търсех вината в себе си, оправдавах лошото отношение на хората към мен с твърдата убеденост, че съм си го заслужила. Че заслужавам „приятелите” ми да ме тъпчат, защото познават чудовището, което съм. Аз самата мразех себе си. Не можех да очаквам от другите да се държат с мен различно.

Реших да забравя. Да се откъсна от спомените, да ги игнорирам напълно. Създадох си образ, който мръсотията на миналото ми не можеше да поквари. Тази Ксения познаваше Мартин. Добрата. Благочестивата.

Мартин. Сега той е мой съпруг.

Обичам го.

Не мога да им кажа.

Той ме обича.

Не мога да позволя той да разбере коя съм.

 

Мамо

До сватбата остават 10 месеца, а аз вече имам готова рокля. Толкова се вълнувам! За пръв път ще съм шаферка! Е, да, ще съм заедно с Хриси и Дени, но въпреки това ще бъде прекрасно!

Хриси и Дени са ми братовчедки. По-голямата им сестра, Ксения, ще се омъжва. Годеникът ѝ Мартин е много забавен. Харесвам го. Обича я. Тя него също. Не се отделят един от друг, а очите на Ксения заблестяват всеки път, щом заговори за него. Тя ми е любимата братовчедка – хубава е и умна, а и обича да чете и винаги, когато се видим, ми подарява нова книга. С нея мога да си говоря с часове. Сестрите ѝ обаче са много неприятни. Колкото мен са, но се държат, сякаш знаят повече от мен и постоянно ми дават съвети как да се обличам. Търпя ги, но щом си тръгнат, започвам да дишам по-леко.

Мама също не харесва как се държат, но казва, че все пак ги обича. Не мисля така, но както и да е. Със сигурност обича Ксения. Когато тя ме покани да съм ѝ шаферка, мама се зарадва почти толкова, колкото мен. Сега бързам да се прибера – днес смяната ѝ свършва по-рано и искам да избера някой филм, който да гледаме. Тя харесва романтични комедии, а аз предпочитам фентъзи, но ще се разберем някак.

Към пет часа входната врата се отваря. Мама си е вкъщи, носи пакети с пуканки за микровълнова и безалкохолно. Хубаво е, че се е сетила. Показвам ѝ телевизионната програма за седмицата, в която съм отбелязала всички филми с добри отзиви в Интернет. Тя избира един, който започва след час – естествено, романтична комедия, и двете сядаме на дивана. Говорим си как е минал денят ни, а аз ѝ разказвам най-забавните случки от училище. Шегуваме се, смеем се и неусетно разговорът преминава на сватбата. Така и така има време до филма, решавам отново да премеря роклята.

Обожавам тази рокля. Лека, ефирна, разкроена от талията надолу. Чисто бяла.

Връщам се в дневната, дефилирам с роклята за милионен път, мама ме гледа и се усмихва сърдечно.

– Е, добре ли ми стои? – Знам, че ми стои добре. Заедно я избрахме и мама веднага я хареса. А тя никога не би ме излъгала.

– Много. Само внимавай да не ти омалее до сватбата, че както си позагладила косъма… – засмя се сърдечно и стана да направи пуканките.

Замислих се. Може би се шегуваше. Не се бях замисляла как изглеждам…

А мама никога не би ме излъгала.

Любомира Димитрова

Снимки: https://br.pinterest.com/