Разказ от Михаела Вълчева
Снимка: Pinterest
Казват, че няма вяра без любов и любов без вяра. И е точно така.
Слънцето, вече изморено от дългия си работен ден, беше започнало да се скрива под повърхността и да прибира слънчевите си лъчи. Късноноемврийският вятър духаше студено и напомняше, че зимата много скоро ще дойде и ще обгърне земята със снежната си прегръдка. Повечето хора вече бяха приключили работа и бързаха да се приберат на топло у дома. Затова по тъмната улица, осветена от няколко улични лампи, нямаше никого. Дори животните, които денем си играеха в градинките между блоковете, бяха заспали.
В далечината се чуваха забързани стъпки от високи обувки. Някаква жена бързаше да вземе детето си от детска градина. Тъкмо беше свършила работа и нямаше търпение да прегърне единствената си рожба. Денят бе тежък и изморителен, изпълнен с много задачи, но само мисълта, че ще се прибере при семейството си, я държеше на крака и ѝ даваше сили да се чувства щастлива. Това беше Ирина – 32-годишна жена, щастливо омъжена и с едно прекрасно 6-годишно момиченце – Вяра.
Запъхтяна отвори вратата и се насочи към стаята, от която всеки път взимаше детето си. С широка усмивка поздрави всички, но настроението ѝ бързо помръкна, когато видя учителката да води за ръка дъщеричката ѝ. Вяра беше с бледо личице и зачервени очички, а на блузката си имаше петна от кръв. Майката изплашена се втурна към тях и разтревожено прегърна детето си.
– Какво се е случило – попита тя?
Учителката сякаш шепнеше:
– Вяра целия ден беше много отпусната, не желаеше да си играе с другите деца, а по обяд ѝ потече кръв от носа. Най-добре ще е да я заведете да я види лекар.
Ирина притисна по-силно детето, целуна го, както само една майка може и му обеща, че всичко ще бъде наред.
Докато се прибираха, Вяра разказваше за новите неща, които е научила, а майка ѝ задаваше въпроси, макар съзнанието ѝ да се луташе някъде другаде. Беше притеснена какво се случва с детето ѝ. Затова веднага щом се прибраха, записа час за преглед. Това беше причината да бъде нервна по време на вечеря и да се върти в леглото, без да може да заспи.
На следващия ден не беше по-различно. Честно казано, беше я страх от това, което можеше да покажат изследванията, но въпреки това искаше да разбере какво се случва, за да може да помогне.
След няколко дни резултатите бяха готови. Ирина беше седнала на една от пейките в чакалнята и нервно очакваше да дойде нейният ред. Кракът ѝ леко потрепваше, но щом пренасочеше мислите си, го овладяваше. Изрекоха името ѝ и пристъпи с несигурна крачка и свита душа в кабинета. После седна срещу доктора, който гледаше някак тъжно в листите пред него. Това също оказа влияние на неспокойствието ѝ. Започна да се притеснява, понеже той не говореше. Сърцето ѝ туптеше бързо. Тогава той вдигна глава, погледна я в очите и каза:
– Дъщеря ви има левкемия.
В този момент всичко заглъхна. Спря да слуша каквото и да е. Имаше чувството, че даже е спряла да диша. Не можеше да повярва. Не искаше да повярва. Чувстваше се сякаш това е една измислица, от която тя може много лесно да се измъкне и да се върне при любимите си хора, с които е щастлива; там, където няма нещо, което може да ги раздели. Беше шокирана. Думите се запираха в гърлото й и тя замлъкна в отчаянието си.
Точно в този момент искаше да избяга. Нуждаеше се от подкрепа. Затова стана, взе документите, които лекаря ѝ даде, и излезе на чист въздух. Първото, което направи, е да се обади на мъжа си, за да дойде при нея. След това краката ѝ отказаха да я издържат и тя седна на земята с опрян гръб на стената. Не чуваше нищо. Не усещаше нищо. Не мислеше за нищо. Искаше да избяга, да се скрие от истината. Затова не усети, когато две силни мъжки ръце я повдигнаха и я сложиха да седне на задната седалка на познатата кола. Съпругът ѝ клекна до нея и я погледна въпросително. Тогава тя каза тихо:
– Детенцето ни… Има левкемия!
Щом го изрече на глас осъзна, че това е тежката действителност. Повече не успя да се сдържи и остави сълзите да извират от душата ѝ. Той я прегърна, опитвайки се да ѝ влее сила. Така стояха дълго време.
В един момент се опомниха. Ирина избърса сълзите от лицето си и решително погледна в очите на своя любим.
– Няма да се предаваме! Няма да го позволя! Ще се борим! Трябва да я опазим! Тя е нашият живот…
След това започнаха да се лутат по болници, които трябваше да им предложат най-доброто лечение. Въпреки че всички вдигаха рамене пред тях, те не се отказваха. Записаха Вяра на химиотерапия. Заради това косичката ѝ опада. Цветните ластици и фибички стояха по рафтовете неизползвани. Заради непрестанното обикаляне в болницата и търсене на решение, не бяха забелязали, че Коледа наближава. Това беше любимото им време от годината. Тогава се събираха цялото семейство и се забавляваха. Всички заедно украсяваха дома си. Успяваха да усетят истинския коледен дух. Родителите си обещаха, че тази година няма да е по-различно. Затова, макар и малко късно, придадоха обичайната коледна атмосфера, за да може детето им да не пропусне щастието от семейния празник.
Дни преди Рождество Христово Ирина се загледа в писмото до Дядо Коледа, което дъщеря ѝ беше написала. Тогава ѝ хрумна всеки един от семейството да напише свое писмо с желания, понеже това беше единственото нещо, което им оставаше да направят. Закачиха ги най-отгоре на елхата. Всяко едно от писмата беше различно, но съдържаха едно и също послание: зов за спасение.
Празниците бяха отминали вече. Новата година беше започнала и по време на поредната химиотерапия, младото семейство попадна на един медицински специалист, който им насочи вниманието към лечението със стволови клетки. Обясни им процедурата и ги увери, че е най-доброто, което може да се направи за оздравяването на Вяра. Всичко изглеждаше много лесно и сигурно, но гаранцията за успеха беше, че трябва да има бебе в семейство, което да стане донор на Вяра. Струваше им се невъзможно, но след месец, се появи и втората чертичка на теста. Всички бяха безкрайно щастливи и развълнувани.
Така неусетно минаха девет месеца, а очакваното бебе им даваше сили. Вярваха, че с новия живот ще започне ново начало.
Един топъл, слънчев, октомврийски ден пое първата си глътка въздух още едно прекрасно създание, което те нарекоха Любов. Защото вяра не може без любов и любов не може без вяра. Не след дълго процедурата със стволовите клетки беше извършена и изследванията показаха, че са станали чудеса.
Дойде декември, замириса на канела, светлините заблестяха, домът беше топъл, спокоен и уютен. Елхата проблясваше, а на върха ѝ потрепваше бяло писмо, в което пишеше: Благодарим Ти! Ние сме щастливи!
Михаела Красенова Вълчева, 16 г.
 |
|
Faith was given, Love was born
*Name translation: Vyara – faith; Lyubov – love*
It’s said that there’s no faith without love and love without faith. And it is true.
The sun, exhausted from the long day, had started to hide under the surface and put away its rays. The late-November wind was blowing coldly, reminding that the winter was coming to wrap up the land in a snowy hug. Most of the people had already finished work and were in a hurry to go back to their warm homes. That’s why in the dark street, lit by several street lamps, there was no one. Even the animals, which played in the gardens during the day, were asleep.
In the distance, the steps of high heels could be heard. A woman was in a hurry to take her child from kindergarten. She had just finished work and was impatient to embrace her only child. The day was hard and tiring, full of tasks, but only the thought of going home to her family kept her on her feet and gave her strength to feel happy. This was Irina – a 32-years old woman, happily married and having a wonderful 6-years old girl – Vyara.
Out of breath, she opened the door and directly went to the room from which she took her child every time. She greeted everyone with a wide smile, but her cheer was quickly taken down when she saw the teacher taking her daughter by the hand. Vyara’s face was pale and her eyes were red, there were bloodstains on her blouse. The frightened mother rushed to them and hugged her child anxiously.
’’What’s happened?’’ she asked.
The teacher seemed to be whispering:
’’Vyara was languid all day, she didn’t want to play with the other children, and at lunchtime her nose started bleeding. You’d better take her to the doctor.’’
Irina held her child tightly, kissed her in a way only a mom could and promised her that everything would be okay.
While they were going home, Vyara was giving an account of the new things she had learned. Her mother was asking her questions even though her mind was wandering somewhere else. She was worried about what was happening to her child. That’s why as soon as they went home, she scheduled an appointment for a checkup. This was the reason why she was upset at dinner and turned over in bed without being able to sleep.
The next day wasn’t different. Honestly, she was afraid of what the tests might reveal but she, nevertheless, wanted to know what was happening in order to help.
After a few days, the results were ready. Irina was sitting on a bench in the waiting room expecting nervously her turn. Her leg was trembling slightly but whenever she let her thoughts go to another direction, she could control it. Her name was announced and she stepped with an uncertain step and a shrunken soul into the office. Then she sat opposite the doctor, who was looking somehow sad in the paper in front of him. This also affected her anxiety. She began to worry because he didn‘t say anything. Her heart was beating fast. Then he raised his head, looked her in the eyes and said:
’’Your daughter has leukemia.’’
At that moment everything faded away. She stopped listening to anything. She felt as if had even stopped breathing. She couldn’t believe it. She didn’t want to believe it. She felt as though it was some kind of fiction, from which she could very easily escape and return to her loved ones with whom she was happy; there, where nothing can separate them. She was shocked. The words had stuck in her throat and she fell silent in her despair.
At this very moment she wanted to escape. She needed support. She got up, took the documents the doctor had given her, and went out for some fresh air. The first thing she did was to call her husband to come. After that her legs refused to endure her, and she sat on the ground with her back on the wall. She couldn’t hear anything. She couldn’t feel anything. She couldn’t think about anything. She wanted to run away, to hide from the truth. Therefore, she didn’t notice when two strong male hands lifted her and put her on the back seat of the car she knew so well. Her husband knelt beside her and looked at her questioningly. Then she said quietly:
‘‘Our little child… Has leukemia!‘‘
As soon as she said it out loud, she realized that this was the difficult reality. She could no longer contain herself and let the tears flow from her soul. He hugged her, trying to give her strength. They stood like that for a log time.
At one point they came to their senses. Irina wiped up the tears from her face and looked firmly into her lover’s eyes.
‘‘We won’t give up! I won’t let it! We will fight! We must keep her safe! She’s our life…‘‘
Then they began to wander around hospitals that had to offer them the best treatment. Although everyone shrugged in front of them, they did not give up. They registered Vyara for chemotherapy. Because of this, her hair fell out. The colored hairbands and hairpins lay on the shelves unused. Because of the constant wandering around the hospital and looking for a solution, they hadn’t noticed that Christmas was approaching. This was their favorite time of the year. Тhe whole family used to gather together and have fun. They all decorated their home. They could feel the true Christmas spirit. The parents promised themselves that this year wouldn’t be different. Therefore, although it was a little late, they gave their home the usual Christmas atmosphere so that their child wouldn’t miss the happiness of the family holiday.
Days before Christmas Eve Irina stared into the letter to Santa Claus her daughter had written. Then it occurred to her that each member of the family should write their own letter of wishes, because this was the only thing remained to be done. They hung them up on the top of the Christmas tree. Each of the letters was different, but they contained the same message: a call for salvation.
The holidays were over. The new year had began, and during another chemotherapy, the young family came across a medical specialist who turned their attention to stem cell therapy. She explained to them the procedure and assured them that it was the best they could do to heal Vyara. Everything seemed very easy and safe, but the guarantee for success was that there should be a baby in the family to become a donor for Vyara. It seemed impossible, but a month later, the second line of the test appeared. Everyone was extremely happy and exited.
Nine months passed imperceptibly with the strength given by the expected baby. They believed that with the new life there would be a new beginning.
On a warm sunny October day another wonderful creature took its first breath. They called her Lyubov. Because faith cannot exists without love and love cannot exists without faith. It wasn’t long before the stem cell procedure was executed. The analysis showed it! The miracles had happened!
December came with the smell of cinnamon, the lights shone, home was warm, calm and cosy. The Christmas tree gleamed and a white letter was flickering on top of it. In the letter it was written: Thank You! We are happy!
Mihaela Krasenova Valcheva, 16 years old
