Изложбата „ТРЕПКА БЪЛГАРСКА“ – художествени текстилни пана на Венцислава Великова по мотиви от български трепки, в Националния етнографски музей, София – 24 април – 11 май 2018 г.
Всички ние непрестанно изпитваме емоции, които влияят и на околните. Трептим, докато споделяме усети, които ни правят хора. А какви хора сме всъщност? На нас българите, ярък народ, ни е вродено онова съкровено чувство родолюбие, което възприемаме още при първия ни дъх. Това единствено усещане, непонятно за чуждото око, събира в себе си и много други – усещане за ненаситна обич, за заслужена гордост и морална смелост, за трайна воля и всеотдайност, но най-напред издига на висота усещането да бъдеш осъзнато жив. На нас българите, никой не може ни отнеме тази неутолима любов към отечеството, която носим навсякъде със себе си, като че ли е красив накит, който никога не сваляме от китката си. Този накит е по-различен, защото е майсторски изработен за сърцето сякаш по поръчка. Веднъж закачен, остава там за сърцето, свидно пазен, единствено нему принадлежащ.
Красотата на родното присъства във всичко, което ни заобикаля. Превърнала се в неизменна част от нашия живот, ние я пресъздаваме, както въображението ни позволи, а всички знаем, че е необятно. Имах радостта да избера за свой приятел една жена, доказваща себе си като видна българка, която се прекланя пред всичко що е по българските земи. Нейното име е Венцислава Великова. Тя, българката, чистосърдечно пази, пази и милее за родното – свещена за нея ценност. Тя, българката, почита всяка душица на наша земя и подарява такава на своето творчество, чрез което разглеждаме татковината през нейния светъл поглед. Тя, българката, дето е осъзнато жива, копнее човекът да помни и да се връща там, откъдето е тръгнал. И когато го връхлетят спомените за миналото, да го накара нещо да трепне у него, да му заплаче сърцето, че някъде по пътя е изгубил своя накит родолюбие. Тази жена с трепет вплита в своето изкуство копнежа да буди българина. То се изразява в разкази, посветени на българщината, както и в работа с текстил, конци, керамика, камъни, носено дърво, сухи треви, раковини и семена. Нейните художествени произведения са предимно пана, до които се докосваме по изложби, както сетивно, така и духом.
За идеите, пресъздадени в изложбата „ТРЕПКА БЪЛГАРСКА“, Венцислава споделя:
„Ако вземеш едно пано в ръцете си и с него се почувстваш специален, защото е изработено само за теб; ако паното те накара да се усмихнеш и разбуди пеперуди в стомаха ти – не, защото си влюбен, а защото си българин… тогава какво значение има чии ръце са го изработили!? Ако събуди сълзи в очите, ако спъне камъче в гърлото, ако трепне сърцето, ако дотежи душата, ако пръстите нервничат, а клепачите се сведат, значи съм успяла да доведа българския дух до вас… Напомням, че преди да прекрачим границите на държавата си, преди да забравим миналото си, преди да станем политици, лекари, инженери, първо сме яли филии с бабината лютеница и сме пили чай от мащерка, напомням, че преди да стане от нас, каквото и да било, първо сме били българи.“
Този отличителен творец, който тачи родното, сам по себе си пример за всекиго, дето коренчето му е в българско, раздава с пълни шепи от своя накит родолюбие за онези, които са изтървали своя по пътя, и за другите, на които сърцето им го държи здраво и не пуща. Мигар е невъзможно българин да трепва с всяко сетиво, щом мимолетно помисли за нашата България?
Анита Асенова
