В ранната пролетна утрин на 24 май ние тримата – аз (Леа), Тео и Ема тичахме и играехме безгрижно на пустия морски бряг. Слънцето се прокрадваше през пухкавите, негъсти бели облачета, като все още само галеше, а не пареше. Пясъкът, с безбройните натрошени от годините малки и големи миди, топлеше и закачливо бодваше босите ни крака, а морската вода ни приканваше към все още незатоплените, но безкрайно бистри води. Тук там се мяркаха малки рибки, които скоро щяха да поемат в безкрайните дълбини на морския хоризонт.
Всеки от трима ни преживяваше по свой собствен начин и със собствена дълбочина на сетивата си прекрасният подарък – това слънчево майско безвремие на брега на морето.
Около обяд, аз и Ема играехме на плиткото във водата, Тео караше сърф и тъкмо излизаше от дълбокото море, когато внезапно го чухме да вика с все сила – делфин, делфин, делфин….
Втурнахме се и тримата с Ема, като в началото трудно се ориентирахме, но като че ли и самото животно ни чу, и се приближи към брега. Това беше бебе делфин, вероятно загубило се от стадото и от майка си, което чувайки и най-вече – усещайки нашата радост, се престраши и бързо доплува по-близо до нас.
С един специален звук, известен ни от бащата на Тео, който е учител по сърф и живял всичките лета през последните 35-40 години на морето, ние привиквахме по-близо бебе-делфинчето.
Повече от 10 минути то ни следваше, стигайки чак до края на залива, където за съжаление има коридор за сърфове, отделен със специални мрежи. Там то се спря, усетило явно, че може би е застрашено и се обърна на обратно.
Сякаш плахо и бавно, но твърдо решено, делфинчето се отдалечаваше и с всяко последващо гмуркане в дълбините, то се сбогуваше с нас.
А ние останахме самотни на брега, загледани в морето в очакване на нови приятели и тайнствени срещи с морските обитатели.
 |
|
