Разказ
Имало едно време едно село – Белозем. То било деветото европейско селище на Белия щъркел. Повечето гнезда били на покрива на училището, но в самото село имало още много гнезда.
Едно ято решило да тръгнат по-рано на юг, но не казали на един стар щъркел, защото събирал съчки. Дошло времето да тръгнат, а старият щъркел спял. Когато се събудил, бил сам на покрива на училището. Обиколил цялото село, но нямало и следа от летящите му роднини.
Минало се време, завалял сняг, а щъркелът мръзнел на покрива на училището. Един ученик от четвърти клас на име Иван видял самотния щъркел. Той го показал на един учител. Децата от класа отишли в училището, качили се на покрива и прибрали щъркела в учителската стая. Ученици и учители се грижели за него. Щъркелът свикнал с хората и вече не го било страх.
Дошла пролетта и ятото се завърнало в селото. Щъркелът отишъл при своите и се върнал на покрива на училището. Той бил твърде стар, за да лови храната си, затова учениците и учителите му давали храна.
Щъркелите си отгледали потомство. Когато дошло време отново всички да заминат за топлите страни, те потеглили, а старият щъркел с трепет ги изпратил. Всяка пролет те очаквали стария щърк да ги посрещне…
Кръстина Кръстева, 11 г.
 |
|
