Художник на корицата: Кайли Яшова, Национална гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“ – София
Един ден в двора на дядо Петър изникна растение. То беше много красиво. Приличаше на малка коледна елха, защото на върховете му имаше ситни цветчета. То много се хареса на дядо Петър, който всеки ден го поливаше с най-хубавата и чиста вода в селото, наторяваше го с най-хубавата тор и го гледаше като писано яйце.
Това направи цветето горделиво и самовлюбено. Скоро до него в двора пораснаха още няколко цветя. Скромната лайкучка, веселата теменужка и красивата роза. Те му се представиха:
– Аз съм лайкучка.
– Аз съм теменужка.
– Аз съм роза.
– А ти как се казваш? – попитаха трите в един глас.
– Аз как се казвам? Та вие не знаете ли за мен? – попита гордо цветето. – Аз съм любимото цвете на дядо Петър. Той не посмя да ми измисли име. Не можа да избере. Затова чака внучката му да дойде, тя да каже как ще се казвам. Щом ми измисли име, вие ще научите първи – отговори гордо и самодоволно то.
Когато дядо Петър дойде да полее все още безименното цвете, той видя новите. Много им се зарадва, но за него най-хубаво си беше първото.
След една седмица от града пристигна милата внучка на дядо Петър. Тя дойде сутринта. Щеше да остане за цялата лятна ваканция. Беше много развълнувана и щом слезе от колата, се затича към обятията на дядо си. Прибра си багажа и изтича на двора. Старецът ѝ показа цветето. Щом го видя, тя ахна и извика:
– Коприва! Това цвете ще се казва коприва. Толкова е красиво!
След което, отново толкова щастлива, отиде в парка. Така минаха седмици. Копривата гледаше розата и се страхуваше, дали дядо Петър няма да я хареса повече, а нея да забрави. Затова един ден тя каза грубо:
– Ти имаш толкова бодли, че никой не иска да е посят близо до теб – обиди розата тя и ѝ обърна гръб.
Розата много се засегна. Поплака, но скоро се съвзе, защото знаеше, че който прави зло, зло намира.
Мина месец. На копривата и израснаха тук-там малки бодли, но много парещи. Мина още месец и тя цялата беше в парещи бодли. Стопанинът все по-рядко се грижеше за нея, защото го беше страх да не го опари. Скоро я забравиха. Тя беше вече полудива.
Розата, която добре знаеше, как се чувства копривата, отиде до нея и заговори ласкаво:
– Видя ли, че не е лесно да си бодлив. На мен ми е много трудно така, но успявам да не мисля много за това. Ти ме засегна доста, за което съм сигурна, че съжаляваш много.
– Така е – през сълзи отговори копривата. – Обещавам, че ще се опитам да не съдя строго другите.
След седмица внучката на дядо Петър се разболя много тежко. Дядото знаеше колко обича тя копривена чорба. Изтърпя болката и паренето и набра копривени листенца. Свари супа. Внучката изпи бульона и скоро оздравя. Тя беше благодарна на лековитото растение.
Копривата разбра, че не е важна само тя и беше щастлива, че помага на всички.
ОУ „Васил Априлов“- Бургас, Клуб „Сладкодумци“
Ръководител: Руска Йолдова