Блясъкът на реката под лъчите на августовското слънце се сливаше в панорама на ленивостта. Извираше от високата планинска верига, предпазваща котловините от суровите северни ветрове, минаваше през поля и обработваеми ниви на юг, пресичаше два булеварда в областния град и се вливаше зад хоризонта… може би в морето.
Реки – много, но блясъкът бе един, различен за всеки. Значението на водата. Всеки трябваше да открие за себе си своето значение на Блясъка.
Мики можеше да каже за себе си. Реката се нижеше пред погледа му, вероятно и пред погледа на много други, но той знаеше за себе си. Блясъка свързваше с миналогодишното лято, когато на брега на реката, малко по-нагоре, преди мътната вода от канала да се слее със зеленикаво-бледия цвят на речната вода, откри малко рубинче, което проблясваше сред песъчинките.
Мики се наведе и го разгледа внимателно. Беше пластмасово естествено (какво ли не изхвърляха хората по брега), пробито за гривничка. Тогава си помисли, че вероятно до скоро рубинчето е красяло ръката на някое малко момиченце, като това, което живееше в съседната къща. То му се е радвало, а сега връвчицата я нямаше и блестящото парченце се търкалаше тук… жалко! Наистина приличаше на истински рубин.
Реката не беше най-любимото му място, но следобедът беше прекалено горещ за двора, слънцето жулеше белия шезлонг на плажа и му оставаше да седне на брега на течението и да гледа фините изпарения, които караха въздуха да трепти.
Тези вълнички бяха погълнали Фрики миналата година. Но, заклеваше се, че водата преливаше с метри извън коритото си. Малкото негърче от северната част на селото се хвърли смело (прекалено смело и дори безрасъдно) към палето, което не можеше да изплува. Дали леденостудената вода или това, че Мики не успя да спаси малкия, уби Фрики, не знаеше, но си личеше че е късно. Водата беше нежна, нереална, тя забавяше и дори понякога си мислеше, че има шанс да мине и за нещо относително, но в онзи ден разбра, че може да е безкрайно жестока и яростна.
Каютите миришеха на потта, очертавала се толкова пъти на сиви кръгове по тениската на негърчето. Но уви, тази миризма никога вече нямаше да бъде реална, а само във възприятията му, в кораб „Минало“.
Сега всичко си оставаше замръзнало в лятна композиция. Би останало така за много по-дълго, ако не беше тихото жужене на рояците мушички. Мики го забеляза, паралелно с двете парчета тухла, застанали едно срещо друго. Блясъчетата по повърхността на течението се щураха над парчетата, подобно на децата на площадката с единствената ръждясала пейка от дъждовете през годините, килната на една страна. Мики винаги се е притеснявал за дечурлигата. Железата стърчаха на нивото на малките главички, които кимаха весело. Много го тревожеше факта, че някой ден ще пристигне бърза помощ с тревожно виене на сирените и ще прибере някое дете в белия кабинет на „чичо доктор“…
Сега парчетата бяха застинали сред пласт тиня, в която танцуваха миниатюрни попови лъжички. Слънцето замъгляваше дребните им телца, но все пак се забелязваха. Водата ги разкриваше и ако някое палаво момченце беше тук, щеше да се опита да си хване една, две. Както правеха и те като деца. Мики ловеше поповите лъжички и много им се радваше.
Между парчетата тухла изведнъж проблясна нещо. Вгледа се. Напрегна зрението си между зеленикавите влакънца улови малко рубинче (не беше истинско). Обзе го deja vu. Обгърна го, накара го да направи съпоставка със същия слънчев ден преди година, когато се замисли за малкото момиченце и неговата гривна без украшение. Сега същото очукано рубинче с две дупчици за връвчица лежеше сред тинята. С какво свързваше парчетата тухла…
Като дете Мики, все се въртеше около тухлените дувари. Мазилката се белееше на неравномерни линии между тухлите. При мисълта за варта, която се ронеше на прах и дразнеше босите му крака, устата му се напълни със слюнка. През горещите дни нямаше вода около оградите със сухи жарнати тухли. И сянка рядко се улавяше. Я някоя изтървана капчица долиташе отнякъде и толкова. Нищо повече…
Мики се доближи до водата. Вълничките лениво докосваха сухия пясък и оставяха ситна влажинка. Присегна се към парчетата. Щеше да разгледа рубинчето. Когато ръката му се зари в тинята, откри, че там не е имало нищо.
Не беше честно! Водата му се подиграваше, караше го да излиза от каютите на възприятието си, за да се побърква. Deja vu-то не беше реално, а породено от миража. Значи се бе появил само, за да го подразни.
Леко ядосан и… може би уплашен, Мики се върна на мястото си. Сякаш слънцето започваше да изгаря следобедната дрямка на природата около реката. Дали вече беше слънчасал и миражите току-що започваха… заради ленивостта. Някъде беше чел, че от горещината и трептенето на въздуха се получавали миражи. И deja vu също… вероятно.
Кораб „Минало“ се наклони от внезапно излезналия вятър.
Спомни си, преди година (преди инцидента с Фрики), в една януарска вечер, бе излязъл да се поразходи. Озова се на същия бряг, но този път пясъкът не се виждаше. Тънко поточе течеше между преспите и агонично се виеше надолу. Течащата вода никога не замръзваше. Мики го знаеше, но въпреки това се учуди как тази сурова зима не бе убила и последното нещо, което се движеше. А жабите, дребните рибки… къде ли бяха сега? Дали водата ги пазеше, дали зимата можеше да бъде спряна или нещо да бъде скрито от ледения й поглед? Кой може да каже, изобщо!? Не знаеше, но силно се надяваше водата поне този път да е добра към живота.
Онази зима се бе уповал на надеждата, а по-късно през пролетта се молеше на Бог да спаси и двамата (негърчето и палето).
Сега осъзна, благодарение на корабчето, вече поело правелен курс, че водата предизвикваше „откат“ в съзнанието. Караше го да се надява, да вярва, да се тревожи и да мечтае… да се страхува и да се чувства излъган. Тя му напомняше и сигурно затова беше избрал реката пред парка. Искаше да му бъде напомнено как бе чувствал водата преди потта на Фрики да си остане само по каютите на „Минало“. Искаше да си припомни, колко голямо значение имаше водата за хората и по-специално за него. Без водата, реката или морето, не би отплавал на приказен круиз. Не!
Мики се изправи и хрърли камъче. То заподскача по повърхността както никога. Може би го приканваше да тръгне след него. Мики не се и съмняваше, дори и това да бе отново мираж, халюцинация…
Направи крачка, още една. Обувките му изджвакаха в тинята. Усети как натежават и кожата подгизва бавно. Стана му смешно. Като дете… едно голямо дете гази във водата… в реката! Ей, ти дете ли си или какво! Я излез веднага, че няма с какво да те преобуя после! Хайде!
Порасналото дете се разсмя със звънък глас и се пльосна в средата на течението… с дрехите! Напук на майка си. Смееше се и се мяташе, камъчето подскачаше около него, описваше вълшебни кръгове и всеки път избухваше в дива радост, остатъчни ентусиази от детството му.
Порасналото дете ОТПЛАВА! Вижте ГО! НЕПОСЛУШКОТО си тръгва, заедно със лястовиците, щъркелите… на юг. След Фрики и палето, след реката, показала му толкова много… след водата, към морето.
Зимата беше далеч и животът в безопасност. Какво повече иска едно дете, било то и ПОРАСНАЛО…
Йоан Петров
 |
|
Спечелени конкурси:
Великденско пламъче в шепите си нося (2 пъти);
Възкресение (2 пъти);
Чудомирияда (2 пъти);
За розата (2 пъти);
Аз в бъдещето;
България, врата към Европа;
Рила, позната и непозната (3 пъти);
Водата-извор на живот.
Сълзи
Листо изнурено се отрони. Вятърът мълчаливо го подхвана и постави сред борови иглички. Някъде далече камъче изхрущя.
Зелена сълза на една уморена планина капна. Обагри, опари. И отново, под магическата палка на Съдбовния диригент, дърветата се наклониха, запяха своите оди, възнесоха ги към белите облаци, а небето ги пое, укроти.
По плочките се движеха силуети в монотонен тропол. Сълзливи очи тъжно и нежно обгръщаха всичко скъпо и мило, брояха минутите до досадната среща с града. Островърхите покриви на двете блокчета сочеха Натам. Отразяваха мъглата, приближаването на момента, в който градът щеше да се изсмее и да нападне тихата горска красота. Лицата виждаха и в нощта. Заради веселия лагерен огън. Всички нощи тук бяха весели. Тук в лагера, в Рила. Във времето на Безвременния крал, който седи на своя трон, във времето, през което детството съществува най-силно. Децата намираха сили и място в душата си за Рила планина и за щастливия детски лагер, сега обгърнат от мъглата на приближаващата есен.
Повторно зелена сълза, но на дете (тук и децата плачеха със зелени сълзи, не само планината, защото те също са толкова чисти колкото природата) бистра тупна сред боровите иглички. Те я поеха и многогласно възпяха живота, тъгата и загубата, отпътуващото лято. Защото лагерът щеше да остане без своето сърце – децата, с отворена отровна рана за цяла година. Щеше да се опитва да спаси всяка капка живот сред есенните дни, монотонни и влажни.
Рила е планината на децата. Рила е планината, за която плаче всяко дете със чисти зелени сълзи за безвремието, което свършва.
Като миг…
Хлебарките
Ключът за лампата бе натиснат от костелива старческа ръка. Крушката засия. Възрастната жена седна на дивана и се огледа, примижала.
Стаята не беше почиствана от месеци, дори може би година. Прах, трохи, чернилка между канта на масата и по мушамата. Забелязваше се още от вратата. Дори тя я виждаше със своето изнемощяло зрение и се тревожеше.
На плота до мивката имаше две шишенца аспирин, над микровълновата, която за малко да изгори тази сутрин (не се случваше за пръв път), бяха поставени няколко инжекции с инсулин, на помощната масичка до дивана се стелеше тлъст слой прах, в който почиваше дистанционното за малкия телевизор на стената срещу прозореца, а до него две шишенца, едно от които килнато празно, обезболяващи.
Старицата огледа всичко това със съжаление и страх. Имаше страх от инжекциите още като дете. Всички имат този страх като деца, знаеше го, но при нея се задълбочи и въпреки това вече се налагаше да прави процедурите с иглата често. Цигарите, като малка се бе зарекла, че няма да пипне филтър, а днес пушеше по една кутийка шарена Карелия. Колко странен беше животът. Осъзнаваше го едва сега. Когато беше сама. Тук в своя апртамент, на шестия етаж.
Тогава се сети, спомни, си че зад нея имаше нещо. Случи се като проблясък в полето от склероза, проядено от черните ями на забравата. Често се случваха тези проблясъци. Чувстваше нужда от аплодисменти. Едва едва се обърна, охкайки. Не си заслужаваше да става. Дръпна щорите и мъждивите светлини на града нахлуха. През нощта се превръщаха в размазана палитра от неонови светлини. Сред тях имаше нещо по-ярко. Изобразяваше нещо, отдавна загубено, или пък изразяваше стремежа на младите. Днес всички млади се стремяха към любовта. Не я чувстваха, а се СТРЕМЯХА. Не беше правилно.
Пред очите й грееше червен билборд с изобразено сърце, пробито от стрелата на Куподон. Реклама на парфюм, който вече се срещаше по дрогериите и магазините за бельо. Само в един такъв магазин го бе срещнала, но знаеше, че го има и в други. Както любовта я имаше у едни, а и в други.
Нали сърцето бе символ на любовта… Когато беше малка, сърцата, нарисувани на лист от тетрадка, се подаряваха свенливо, изразяваха нещо съкровено, любовта, която трябва да се чувства, която е вродена в хората от Бог. А сега всички я смятаха за даденост.
Имаше две деца. Сега и те имаха деца. Бяха заети, почти не я посещаваха. Поне си стояха в България, а не се втурваха по чужбините, както правеха напоследък повечето… Разсъждаваше като майка, лястовица, която се страхува за живота на малките лястовичета. Сякаш, когато паднат, ще загинат. Няма им още доверие, не е сигурна дали ще кацнат.
Тогава нещо проблясна. Както преди малко, с яркия неонов билборд, не като града – размазан в една странна панорама. Сега ясно си спомни, че не е сама. Не съвсем…
По крака й полази хлебарка. Не, не бърчете нос. Хлебарката не стресна жената, въпреки, че така трябваше да стане. Но всяко правило има изключения.
Червеното телце на буболечката се заклатушка по черния й чорапогащник, изкачи се между гънките на раираната пола, по-стара сигурно и от притежателката си, и се спря на китката й, между две изпъкнали вени. Увисналата кожа леко потрепери от раздразнения нерв. Хлебарката се завъртя и раздвижи пипалца.
В очите на старицата в онзи момент можеше да се прочете истинската любов. Любов, извън самотата. Необикновената любов у нея се породи в самотата като пламък в мрака, под напора на лек, тайнствен ветрец, който му пречи да се издигне и гордо да заблести на ръба на фитила.
Жената посегна и събра малко трошици от масата. Посипа ги на пода и хлебарката се стрелна. Можеше да се забележи радостта в движението на малките кафяви крачета.
След миг дойдоха и още. Подът покафеня от телцата на буболечките. Бабата си вдигна краката. Излизаха из под дивана, показваха се през дупките между прозореца и дограмата, няколко паднаха върху останалите от рафта за подправки. В погледа на старицата все пак не се четеше отвращение. Неоновият екран с рекламата на парфюма на влюбените си блестеше, но отдалеч се виждаше, че на старицата не й трябва нищо друго освен компания, макар и необикновена. Все пак, всеки е свободен да обича. Едни се влюбват в предмети, други в растения, трети си имат любимо място. А жената от шестия етаж си обичаше хлебарките, колкото и гнусни да бяха те, за другите хора. Не използваше отрова или някакъв вид препарат. Нима любовта към нещо се нуждаеше от подобни мерки… не, тя знаеше, че любовта извира отнякъде, а може би от там, от където идваха буболечките…
Един, единствен лъч светлина проби сутрешната пелена от мрак. Онзи мрак, който винаги те кара да тръпнеш сутрин. От устата ти се изнизват едва забележими облачета пара и усещаш ауспусите на колите как значително се намесват в свежестта… Но когато си самотна възрастна жена в тих апартамент, дори и да не искаш да го приемеш, всичко ти се струва тръпнещо. Самият страх, че си беззащитен и никой няма да те чуе, ако те ограбват или ти причиняват болка. Тръпнещо.
Облачетата прах се движеха между стаите, влизаха и излизаха през вратите, сякаш си бяха у тях! Всичко приличаше на призрачен док. Като доковете на морето, но там сирените на параходаите, ревът на моторите, не бяха тръпнещи.
И като по сигнал, звук, неочакван и някак… тревожен, наруши тишината. Наруши балансираната самота, между личността, свряла се под куп одеала, необикновенната любов, все още горяща и съдбата.
Леглото в стаята (може би най-мрачната от всички стаи в апартамента) се размърда. Проскърца като стара машина…, като пружина, която изнася любовна балада на очукан, стар магнит, прилепена до студената му повърхност. Старицата от вчера, която беше самотна и тръпнеше, се протегна, но някак старчески САМОТНО.
Премина по коридора. Нещо по тялото й изпука преди звънът да се повтори. Вратата! Някой искаше да влезе. Да я НАВЕСТИ! Кой!?
Нямаше шпионка. Вратата й нямаше клюкарско приспособление и я обзе страх. Като жена се страхуваше, някой да не я нападне, щом се подаде навън, а от друга страна, като жена на възраст нямаше как да се защити.
(„Звъъъън…дрррр“)
Решително (поне така й се искаше) завъртя ключа и бутна вратата.
Осъзнаваше, че любовта, която изпитваше в самотата, бе необикновена. Но в онзи момент, любовта към хлебарките и съзнаването на това явление се сляха в обикновена майчина обич и възторг от случващото се. Пред прага на старческия дом стояха млад мъж и млада жена. Момченце и момиченце учудено надничаха иззад родителите си. Майката имаше раница, а бащата лилав куфар. Децата също носеха по една малка раничка. Като две патета бяха, патета, които се страхуваха от бляскавото езеро през първата пролетна сутрин.
– Майко… Малко ти се изръсваме ей така, но се сетих, че отдавна не сме идвали и…
– Да, да! Влизайте деца, Боже! Каква изненада! – старицата прегърна мъжа, разцелува го майчински със своите напукани устни. Не забеляза скрития поглед, с който се погледнаха младите родители.
Всички задружно влязоха. Децата любопитно оглеждаха изтърканите тапети, старите избелени врати и всичко, старо… Може би им миришеше странно.
Семейството се събра в тясната кухничка. Хрущенето на трохите по пода, малко смути децата. Мушамата тихо напомняше за себе си с мръсотията…
– Леле, мамо, тук някой почиствал ли е?
– Не, откакто вие си тръгнахте миналата година по Коледа, оттогава. Иначе, не. Не, ама и аз съм стара, остарех, не моа да се катерча по тия секции, за да чиста. Ей, колко стари неща са се натрупали по терасата. Епа, елате да ги поизфърлиме.
Наистина, по терасата се търкаляха черните кюнци от прастарата печка на дърва. Старата маса за гладене, изсъхнали цветя в тежки саксии, стар шкаф, прояден от дървеници.
– Тъй е, мамо! Ама и ние си имаме грижи! Гледай ги, децата растат все повече… – двете деца си шепнеха нещо.
– На баба децата! Ама елате, ще останете нали, поне за ден… Бургас е далечко, а…
– Не, мамо, в Русе сме.
– А, епа и аз, аз к’ви ги приказвам! Ема и то е далеч…
– Да, да! Ще останем… Нали? – жената хвана мъжа за лакътя си. Никой не забеляза как го стисна до бяло на кокалчетата на ръката си.
– Да… Разбира се! Ще ни е приятно… Е, разбира се, ако не ти пречим…
– Пфу! Престъпление ми кааш! Айде, айде да ви пока’а ‘де ше спите!
Тя заведе гостите си в хола и им показа двете легла.
-Е, извенете, ама ше трябва да се посместите. Не мога да ви извада нещо пойчи…
– Няма нищо…
– Ше ва остая да са опрайте! Айде…
Вечерта всички вечеряха заедно. Но любовта в сърцето на старицата се раздвояваше, остваше си и при младото семейство, но хлебарките, с които толкова пъти си бе говорила, които я разбираха, когато беше самотна, любовта си оставаше и към хлебарките в мръсния апартамент.
През нощта, когато всички спяха, бабата влезе ткхичко в кухнята. Отново старческа ръка натисна ключа на лампата и стаята заблестя…
– Буболечици, на баба обичните те! Позакъснех, малките ми! Елате… Ехо, баба е тууук…
Едн по една буболечките започанаха да изскачат. От тук, от там, весело мятаха пипалца. Жената им натроши хляб с треперищи пръсти. Гледаше ги и изпитваше искрено облекчение. Сякаш любовта, която изпитваше към тях и те към нея (надяваше се) щеше да се разчупи като прясно опечена погача или като… сърце. Почувства радост и облекчение, когато десетки, ако не и стотици пипалца я погалиха по черния чорапогащник. Усети остротата на връхчетата им между плетените нишки върху напуканата си кожа. Гъделичкаха я по дължината на изпъкналата вена, където за малко да се пореже миналия вторник. Гъделът изчезваше малко над глезена. Обичаше буболечките като свои деца, дори повече от децата, които спяха в другата стая. Не искаше да го изрече на глас, но знаеше, че чувствата й бяха тези и точка. Точката като край на целия мемоар от самотата. Да, те й помагаха да живее. Чудно и по един необикновен начин всичко си дойде на мястото… Прищрака в един миг, преди година. И сега ТЕ бяха семейството й. Всъщност всичко си беше на мястото. И ДВЕТЕ й семейства бяха тук, а какво по-хубаво от това!?
Изведнъж, докато стоеше на дивана и трошеше хляб, се почувства млада, обичана. За пръв път от толкова време. Но със сигурност нямаше да изпитва това чувство, ако тук не бяха буболечките. Сякаш екипът нямаше да е пълен.
Появи се странно изречение на хоризонта…“Любовта в нас“. То обясняваше всичко. Когато разбереш своята любов, тогава ставаш по-млад.
***
Стам дочу далечен глас.
Сутринта, когато пътуваше насам, нямаше намерение да се застоява. Нямаше намерение да остава при майка си, в тази мизерия, по-дълго от няколко часа. Трябваше само да й обясни, че е дошло време да напише завещанието си и да я подсети, че името му, непременно трабва да фигурира в съдържанието на листа. Но онзи поглед, който му хвърли Вики, му напомни, че все пак това е майка му, по дяволите! Нито Марио или който и да било, не би променил фактите. Да, апартаментът му трябваше скоро, защото бе обещал на онзи със сакатото дете да му го продаде, но това не означаваше, че не трябва да обича майка си – жената, която толкова пъти го бе спасявала от „тъмното“ и го бе придружавала до тоалетната след някоя книга на ужасите… Да, той я обичаше и след онзи поглед на жена му, разбра, че ТРЯБВА да бъде така.
Все още чуваше гласа. Женски…
(Хлебарки, тук можеше да има хлебарки)
Майка му. Говореше с някого, може би по телефона. Не, чакай. Нямаше телефон. Домашният не работеше от години. Тогава с кого.
(Хлебарки…)
Мисълта за буболечки изплува наяве. Изведнъж, като се замисли, откри страха от хлебарки. Да, той бе заровен дълбоко. Видя трохите по масата. Значи тук трябваше да има малки гнусни буболечки, които могат да убият малкия Стам. Да го полазят… Отвратително!
Майка му не спираше да дърдори. Монотонно, заглушено през стената. Кънтеше в тясното коридорче и дразнеше. Като жужене на бормашина.
Изправи се, леко замаян. На ново място, в мрака (и между хлебарки). При тази мисъл потръпна. Слепешката стигна до вратата и я отвори. Мъждивата светлина от кухнята му напомни за огнището на село. Винаги е харесвал притуления пламък, който разпръсква. Наистина, майка му говореше… с някого.
Приближи се на пръсти. За негов късмет, вратата беше леко открехната и това му позволи да я отвори още малко, съвсем безшумно. Надникна.
Намери майка си седнала на дивана. Буболечки… едри месести телца се щураха насам, натам и мърдаха
(ХЛЕБАРКИ!!!)
своите пипалца. Шумоляха, като безброй пелерини, събрани в една бална зала, мрамор… мирис на свещи…
Стам, почувства вледеняваща болка, там в сърцето. И изречението… фразата – „Любовта в нас“, изникна и обагри в червено света.
Майка му се радваше на малките вредители. Обичаше ги.
(Любовта в нас)
Сега ги хранеше и ги гледаше така, както е гледала и своите деца.
Почувства, как краката му изстиват, беше бос, на стара изпокъсана черга, но изстина. Целият, като мъртвец.
Обзе го лудост. Лудостта на току що роден дявол. Той влетя в стаята, почувства го. Започна да тъпче, да КЪЛЦА с поглед безбройните пълчища от тела. Страхуваше се, обичаше, но само като маска на страха от всичко. От инжекциите инсулин и от шишенцата от обезболяващи. Не ги бе изхвърлила!
(Хлебраки…)
Защо не ги изхвърляше?…
Майка му се хвърли напред. Погледът и проблесна. Наскоро бе гледал средновековен филм. Искаше да си припомни детството, летните дни, които бяха безкрайно къси за децата. Спомни си как бе играл на рицари и индианци. Една героиня се хвърли по същия начин върху мъжа си. Искаше да предпази детето си. Незаконният му син, невръсният крал…
Статицата впи нокти в китката му, която се мяташе диво. Изблъска го назад.
И Стам се стъписа. Залитна стъписан и седна на изтърканата черга. Откъде бе дошла тази сила в старите кокалести ръце и скърцащи стави?! Може би от „Любовта в нас“, в нея… към тези отвратителни създания.
Всичко след това се разигра като сън. Вики излезе от стаята и когато видя кашата, се разпищя. Децата се събудиха. Всички тъпчеха дрехи в раниците си. Стам лудешки започна да мята дрехите си в лилавия куфар.
След минути, той – облечен със стария пожълтял потник, жена му по сутиен, с разкопчани дънки, а децата заметнати с якетата им, стояха вцепенени по седалките, а той се опитваше да запали двигателя на тойотата. За да потеглят.
***
Бабата се свлече. На земята. Приличаше на торба стари вещи, като тези на терасата, които никой не забелязва. Вече не се ползват с приоритета на вниманието.
Дишаше тежко, хлипаше, скоро щеше да се разплаче. Лежеше сред мъртвите тела на СВОЕТО ВТОРО семейство. Любовта в нея излезе и се зарея. Направи кръг и се вля във всичко. Една изнемощяла любов, дарявана и от която бе крадено.
В един миг настана ураган и състари. Изневиделица. Необяснимо. Страшно, злокобно и ужасно тъжно. Тъжно… ей така. Излъгана… отново, но не и сама.
***
Мъжът, който стоеше пред бялата врата беше странен. Е, странен от гледната точка на един външен човек, току-що влязъл в дългия коридор на болницата. Всички други хора стояха и гледаха тревожно нощните новини по малкия телевизор, висящ от тавана, потропваха нервно с крака…, шепнеха си един на друг.
Мъжът спокойно се взираше нейде далеч. Ръката му висеше безжизнена, провесена през облегалката на пейката. Главата – отметната. По челото му блестяха ситни капчици пот.
След минути, сякаш часове, лекар, в бяла престилка се появи отнякъде. Просто така, като призрак и се приближи до странния мъж.
– Имам лоши новини, господине. Моите съболезнования. Майка ви е в третата стая, вляво. Може да я видите…
Стам не отговри. Просто се изправи и си тръгна. А сега… завещанието…
След седем минути, тойотата изчезна сред размазаната панорама на града, а след още толкова, старицата от апартамента на шестия етаж бе изнесена с безизразна черна катафалка.
Вечерта всички хлебарки, които баха останали се събраха, като по чудо, в малката кухничка. Понесоха своите другари на гръб. Всеки би се зачудил, тези малки телца, които шумоляха като нежни пелерини , как понасят тази тежест, на тъгата, съкрушението. Но никой не би се досетил, че не бяха сами – нечия любов ги подтикваше да тръгнат в прощален парад.
„Никога няма да те забравим!“ – това казваха. – „Любовта е в нас“.
Йоан Петров
