Преди много, много години насред морето имало тайнствен остров, забулен в мъгла. На него живеело племе от бели хора, които пазели свитъци с тайните на света. Всеки кораб, който влезел в мъглата, повече никога не се завръщал. Хората се озовавали на тайнствения остров, където били приютявани от племето.
Един ден всички изгубени хора вдигнали бунт, защото искали да си тръгнат от острова. Заплашили племето, че ще го избият. Белите хора нямали избор и ги пуснали. Изведнъж островът започнал да потъва. Попитали гадателя какво става и той казал, че островът ще потъне за триста години. Като разбрали това, хората взели свитъците, качили се на лодки и се махнали. Една част поела на север, а друга на юг. Тези, които отишли на север, се смесили с друго племе бели, а другата част се приютила при племе черни хора от Африка. Дъщерята на вожда на това племе била много болна, но белите успели да я излекуват.
Минали триста години. Хората от бялото племе искали да се върнат в дома си. Отпътували, но не намерили острова. Попитали гадателя как да го намерят. Той им отговорил, че за да го намерят, трябва да станат птици. А за да станат птици, трябва да прочетат едно заклинание, което било в свитъците. Хората намерили заклинанието, прочели го и се превърнали в птици. Полетели във въздуха. Летели, летели и когато стигнали там, където трябвало да е островът, видели една скала. Разбрали, че тя е от техния остров, и накацали по нея да починат. После полетели на север и стигнали до своите братя от племето, което живеело на север. През деня били щъркели, а през нощта се превръщали в хора и разговаряли с приятелите си. Разказали им за скалата и за своите приключения в южните страни. Когато станало студено, те се сбогували и отлетели на юг. По пътя отново кацнали на скалата сред морето, а щом се прибрали при семействата си, станали хора. Оттогава до днес всяка година те се превръщат в щъркели и летят до своите приятели от племето, които живеят от другата страна на морето. А по пътя спират на скалата с надеждата островът отново да се издигне от водата.
Мартин Георгиев
