Представете си свят, в който всички хора се обичаха заради това, което са. Това ще бъде свят, изпълнен с хора, които са отворили сърцата си, и тяхната същност ще е любовта – любовта към семейството, любовта към родината, любовта към животните, любовта към природата. Всеки един човек има любовта в себе си и е достатъчно просто да отвори сърцето си и да се довери.
Така аз се доверих на един от най-добрите си приятели – моето куче Руфъс. Ние пораснахме заедно. Моите родители го доведоха, когато бях много малък – на една годинка, а Руфъс беше на 35 дни. Той прохождаше заедно с мен, заедно играехме на двора. Дава му от моята рана и вода. Мама ми е казвала, че съм споделял с Руфъс дори и своята биберона. Научих го на различни номера: гонеше топка и пръчка. Хвърлях ги, а той ми ги донасяше в устата си. Къпехме го в язовира. Той плуваше чудесно. Аз много го обичах и вярвам, че и той ме обичаше, и ми беше верен. За съжаление, един ден той се разболя, но любовта остана в сърцето ми – силна, чиста, истинска и достойна.
Няма по-голяма сила от любовта! Тя никога няма да свърши, защото е безкрайна, винаги е с нас под различни форми. Когато правим това, което обичаме и сме с тези, които обичаме, ние ставаме свободни да бъдем себе си. Мечтаем и постигаме мечтите си. Красотата на любовта е, че влияе и на другите хора около нас. Енергията на любовта има силата да превърне един обикновен момент в нещо вълшебно.
Във времето, в което живеем, вечно забързано ежедневие, имаме нужда от любовта повече от всякога. Днес искам да ви поканя заедно да бъдем промяната, заедно да бъдем любовта и обичта, и към себе си, и към другите.
ПЕТЪР КОСТУРКОВ, 9 г.,
ОУ „Двайсти април“, гр. Панагюрище,
класен ръководител: г-жа Зорка Кисьова
 |
|
Най-живата история на моя град Панагюрище
В моя роден град Панагюрище най-живата история е свързана с християнската религия. Петък, преди Великден се нарича Разпети петък – най-тъжният, най-тежкият ден за Исус Христос.
Това е денят, в който са разпънали на кръст Исус Христос – „изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове, принесен в жертва за греховете на цялото човечество“. Вярващите хора ходят на църква, минават под масата и целуват разпятието, палят свещ пред иконата на Исус.
На този ден всяка година в Панагюрище се провежда панаир. Тази традиция е много, много стародавна – още от основаването на града ни. В древността думата панаир е означавала „панигир“. Оттам и името на нашия град – Панагюрище. Тази традиция за ежегоден панаир покрай бреговете на Луда Яна, се е спазвала векове наред. Нашите прадеди и нашите родители са я променяли през годините, но са я запазили. Те вече я придават и на нас – младото поколение.
Защо се появява панаирът на Разпети петък? Отговорът на този въпрос намираме в народната традиция, в чийто празничен календар съществува денят „Червен петък”. Той съвпада с Разпети петък в християнския календар. Разпространен е в цялата страна. Нарича се така заради цвета на керамичните изделия, които на този ден грънчарите продават на символична цена или подаряват край църквите. А защо е избран от тях този ден? Обяснението го намираме в Свещеното писание, където се казва, че тридесетте сребърника, с които е платено за предателството на Христос, са взети от „грънчаревата нива”. Ето защо за изкупление на този грях грънчарите в деня на Христовото разпятие даряват вярващите с плодовете на своя труд.
Традиция е някогашният панаир „Грънци” да се провежда в Панагюрище край стените на църквата „Свето Въведение Богородично”. Такава е историческата истина за емблематичния в миналото панаир в Панагюрище, специализиран само за един вид стока. Той се е провеждал само на този ден. Цяла година майсторите са произвеждали грънци, калпаци, занаятчийски изделия, за да продадат всичко именно на този ден. Не е имало никакви веселия, угощения и игри.
И днес на панаира местните занаятчии, както и от цялата страна, излагат своите стоки. Керамиката се отличава с характерните цветове – жълт, зелен и тъмночервен. Майсторите са произвели стомни, чаши, чинии ,паници, фигурки – цяла планина от от грънци, завити в сено. Сякаш се намираш се в царството на грънците. Целият площад се изпълва с глинени съдове, сувенири, красиви предмети, изящна дърворезба. Всички те радват очите ни с пъстрите си багри и форми. Млади и стари от нашия град, а и от близки и далечни селца, идват на панаира. Разглеждат стоките и си купуват от красивите предмети, като задължително нещо глинено. Старите хора казват, че това е за здраве и късмет. Децата са най-щастливи, защото получават много подаръци. В новото време на панаира идва и „Луна парк“, където малчуганите се забавляват. Сигурно Ви се е случвало да чуете някъде в далечината шума на далечен водопад. Такъв е вихъра на панаира, когато целия град се слива в едно огромно цяло.
По улиците се чува вика на майсторите занаятчии, чува се смях, шум – всичко в едно – грънци, жени, мъже, деца, пазарлъци. Всичко е тъй пъстро, красиво и мило пред очите ни.
Днес, това не е само спомен от старото време, а ежегоден панаир на Панагюрище.
Тази традиция е останала жива, защото всички очакват този ден с желание и нетърпение.
Традицията ще остане жива и в бъдеще, защото панагюрци пазят своите традиции, свързани с историята на родния град. Ще я пазим и ние потомците.
Петър Костурков
Малката пчеличка Пепи
Живяло някога едно пчелно семейство далече от града, близо до гората. Задружно събирало нектар от горските цветенца. В кошера се появила радост – излюпили се малките пчелички. Отначало те живеели под грижите на ЦАРИЦАТА МАЙКА и останалите работливи пчелици. Получавали своята храна и растели с часове.
Всеки ден от сутрин до здрач, пчелите щастливо танцували своя танц от цвят на цвят, давали сигнали на своите сестри, че има достатъчно нектар за всички. Край тях играели малките сърнета, пеели пойни птички, зелените скакалци правели акробатични номера. Всички се радвали на хубавото време, на слънчевите усмивки, на уханието на горските билки и тревички. Пчелите не се притеснявали от нищо наоколо. Те усърдно работели – събирали в своите кошнички прашец от цветята. Наблизо се виждало необикновена нива, която сякаш била като с коси от злато. Всяко стръкче било свежо и зелено, дъхаво и опияняващо. Защо ли? Защото в плодородната долина е ръснал-пръснал слънчев дъжд. Цветята били сякаш покрити с нежна дантела от топлите слънчевите лъчи.
В един прекрасен ден малката любопитна пчеличка Пепи решила да напусне кошера без разрешение. Излязла на прага. И що да види? Огромен непознат свят, изпълнен с интересни неща. Вниманието й се привлякло от златната нива. Тя блестяла и примамвала всички горски обитатели. Пепи направила опит да излети до там. Първият опит бил неуспешен. Паднала още щом се опитала да разпери крилца. Станала, поизтърсила се и пак се пробвала. Вторият опит вече бил успешен. Коствало й много усилия, за да стигне до толкова примамливото място. Зачудила се какво ли е това?
„Малка Пепи, това е слънчоглед – казала тихо малката мравка. – Тази нива е пълна с вълшебен прашец, който ти ще събереш и от него ще сътвориш вълшебно чудо, наречено мед“.
Пепи искаше да знае повече за света около нея, за всичко ново. Прелитала над дъхавите маргаритки, жълтата иглика, над гордия жълт кантарион и червения риган. Събирала прашец, радвала се на природата. Когато кошничката й натежала, щастлива поела обратния път към кошера. Била доволна, че и тя ще се включи в сътворението на медената пита. На прага я чакала разтревожена ЦАРИЦАТА МАЙКА.
Пепи получила похвала за своя труд, но … и наказание – за излизането й от кошера без разрешение.
И макар смъмрена, тя не можела да си намери място в кошера. Разказвала с вълнение на своите сестрици за необикновено си пътешествие.
Петър Костурков
