Разказ от Елена Василева Горчва – ЕЛЛА, 12 г.,
Първа награда в МК „Моята българска бродирана риза“ 2024
Рисунка: Гергана Валериева Павлова, гр. Враца
Имало едно време една фабрика, която произвеждала платове. По онова време тя била единствената по рода си фабрика за изработка на специални платове за ризи за народни носии. Но се случило така, че времето се променило, технологиите напреднали и навлизали бързо. Всичко за миг се изменило. Вносът на най-различни евтини стоки от цял свят и най-вече от Китай съсипало бавно производството на много стоки. Фабриката за български ризи с шевици и тя в един момент неусетно фалирала. Никой не искал вече да купува специалните платове, които били много скъпи, защото пазарът бил затрупан от китайските стоки и на хората им било по-лесно и по-евтино да си купят, отколкото да си изработят – да ушият и извезат бродирана риза. И така, времената се променили много, никой не обличал вече за празници българската народна носия. Хората спрели да тачат родното и започнали да ходят модерно облечени със скъсани дънки и други такива чудатости и да се кланят на чуждата мода.
Случило се така, че продали терена, върху който била построена фабриката, и на нейно място щели да построят нещо друго. Новият собственик отишъл да разгледа какво е останало от фабриката и да види дали нещо може да му влезе в употреба, но нищо не било останало. Когато стигнал до края, видял, че зад една колона имало някакъв изоставен полу-счупен сандък, който едва се виждал, защото мястото било тъмно, без светлина. След като се приближил и бутнал с крак, разбрал, че сандъкът бил тежък и не се помръдвал. Навел се, махнал счупените дъски и видял увито нещо. На пръв поглед не могъл да разбере какво е, но след като го преместил на светло и го разопаковал, под чувала и черната хартия се показал бял тъкан плат. Той не могъл да повярва какво съкровище е намерил. В миг пред очите му изплувал споменът за неговата баба, която седи на двора и бродира неговата първа бяла ризка за първата му народна носия, която щял да облече на празника на селото. Картините така оживели в съзнанието му, че той грабнал плата, качил се на колата и с бясна скорост тръгнал към … родният си дом.
А там на двора сякаш застинала във времето седяла бабата и нещо си шиела. С насълзени очи се приближил до нея, стискайки плата, и й разказал какво се е случило. Старата жена с насълзени очи и треперещи ръце взела плата и сякаш изплувала пред нея една стара история, която се предавала от поколение на поколение в рода им. Тя влязла в къщи и разкроила ризи. Започнала да бродира шевици и да добавя различни цветове – червено като кръвта, зелено – като тучните ливади на България, кафяво като родната земя, а бялата риза олицетворявала свободата, свободната воля на българския народ. С цялата си любов бродирала този плат, плата от детството й, на който се учила да бродира, когато била малка.
И сега, сега бързала да го избродира и да го остави на новото поколение, поколението на техниката, технологията и интернета, за да може да го предаде в наследство на семейството на внука си. За да може то да продължи така забравената традиция от българите – по празници да облекат носията или част от носията, съчетана с модерните дрехи, за да живее чрез тях и да напомня за онова по-просто време, когато хората живеели сред природата, а не затворени между четирите стени с телефон в ръка, непознаващи и непоздравяващи дори съседа си по врата. Тя бързала да завещае бялата риза като символ на онова свободно независещо от нищо време, в което са се борили и загинали българските воеводи, българските герои. Време, когато човекът, човешките взаимоотношения са били над модерното, над компютъра, над всичко …
Дошли почивните дни и семейството на внука й отишло на гости, на село. Занесли й покупки, събрали се за предстоящият празник на селото и тогава бабата изненадала всички. Подарила на малко и голямо по една бродирана риза, за да имат спомен от нея, когато тя си иде и най-вече да помнят откъде произлизат. Да помнят българското и родното, особено когато се разпръснат правнуците по чужбината.
