Разказ от Любомира Димитрова, 17 г., гр. Свищов
Снимки: Pinterest
Флуоресцентните лампи в детската градина светеха по-ярко от обикновено. Въпреки жаркото ноемврийско слънце, обстановката в антрето си оставаше все същата – студена, стерилна и до болка безлична.
По продължението на двете стени, насядали по захабените дървени пейки, десетки деца се бореха с връзките на маратонките. Безкрайните им мъки бяха придружени с развълнувано бърборене, напомнящо жуженето на хиляди пчели. Една по една изнервените майки прекъсваха ритуала по преобуването на петгодишните, наивно убедени, че намесата им ще забърза процеса. Виж, татковците бяха друго нещо. Те трудно можеха да бъдат извадени от равновесие и слабо ги вълнуваше дали наследникът им ще нахлузи на главата си чорап вместо шапка.
Въпреки цялата шумотевица, изпъстрена с откъслечните ругатни на бързащи родители, обичта във въздуха не можеше да бъде пренебрегната. Тя изпълваше тясното пространство, обгръщайки с топлина малки и големи. Само на Никола продължаваше да му е студено. Свито в далечния ъгъл на стаята, момчето търпеливо чакаше баща си, който за пореден път закъсняваше. Поне накрая винаги идваше да го вземе, за разлика от майка му. За Никола най-тежки бяха дните, в които се предполагаше, че тя ще дойде да го прибере – в повечето случаи чакането приключваше с ядосано обаждане на лелката в градината до вечно заетия му баща.
– Казах ти, че ще се наложи ти да го посрещнеш… Да, Георги, знам колко важен е клиентът – не забравяй, че аз притежавам компанията, в която ти извън приятел на собственика си просто служител… – без да прекъсва разговора, таткото на Никола му направи знак да побърза. – Какво да направя, като трябва да взема малкия от градина… Познаваш Мария – ако зависеше от нея, би оставила собствения си син да спи при учителките…
„Много вярно“ – помисли си наведеният над шкафчето Никола. „Но“, добави наум, „тя ми е майка и аз я обичам.“
– Разводът с тази жена без съмнение беше едно от най-добрите решения, които някога съм вземал… То обаче не изключва всички глупави преди него – като онова изобщо да се оженя за нея и най-вече това да те взема на работа. Дочуване! – с тези думи мъжът със замах прибра телефона, огледа преценяващо Никола и с одобрително кимване прикани сина си да го последва. – Довиждане, г-жо Петрова! – Обикновено грубият с по-низшестоящите от него господин не пестеше любезностите към онези, от които зависеше – в случая учителката на детето му. С безупречния си външен вид той нямаше нужда да сипе ласкателства – две дори не мили, но поне лишени от пряко неуважение думи и хората падаха в краката му. Както впрочем се случи и с учителката, напълно забравила за момчето до този невероятен мъж. Никола дори не ѝ обърна внимание – беше свикнал да го пренебрегват.
По-късно в колата той успя отблизо да огледа баща си. Деан Евтимов беше поразително красив – тъмнокос, с изсечена челюст и изваян прав нос. Перфектно ушитият му костюм само допълваше образа му на уважаван бизнесмен. Едва на 35, той успешно ръководеше най-известната компания за биопродукти на пазара – компания, която съвсем сам беше изградил от нулата.
– Гордея се с теб, тате – тихо прошепна детето, потънало в меката тапицерия на задната седалка.
Колата внезапно спря, изтръгвайки момчето от мислите му. Причината за стиснатите в права линия устни на баща му беше ясна – майката на Никола ги чакаше пред сградата. Мария все още носеше фамилията на Деан, но страничният наблюдател трудно би познал това по омразата в погледа ѝ. Новоизлюпените бивши съпрузи дълго се взираха един в друг. Безмълвната кавга, протичаща помежду им, бързо прерасна в яростен словесен двубой.
– Какво търсиш тук? – Деан с всичка сила затръшна вратата на колата за радост на зажаднелите за драма съседи.
– Каквото си искам – зрелият отговор на отсрещната страна запали искрата. След минута двамата вече си крещяха, без да ги интересува колко души ги гледат, надвесени от балконите си. Заслепени от гняв, те напълно бяха забравили за сина си. Ето защо никой не забеляза, когато момчето тихо се измъкна от колата, нито последвалото му отдалечаване по алеята.
Заваля дъжд. Краката на Никола скоро подгизнаха в ботушите. Кичури мокра коса залепнаха на челото му, но той продължаваше да върви. Спря се чак при площадката в другия край на квартала. Старата олющена люлка привлече вниманието му. Без да се замисля за стърчащите пирони, детето се настани в изкъртената седалка. После здраво се вкопчи в страничните облегалки и бавно се залюля.
Всички обичаме люлките. Оттласкваме се силно с надеждата да полетим. Издигаме се високо, вятърът роши косите ни и сме на ей толкова да докоснем небето… А в следващия момент се носим стремглаво надолу и страхът от падането притиска гърдите ни… За щастие зад нас винаги има някой, готов да спре люлката.
Ала Никола беше съвсем сам. Затворен и мълчалив, отбягван от децата в градината. И напълно невидим за възрастните.
Той отдавна не се издигаше нагоре. От вятъра или от прекалената засилка, но люлката се връщаше назад твърде бързо. Мокрите дръжки се изплъзваха от ръцете му и Никола виждаше земята от все по-близо… Нямаше кой да спре люлката. Но той не се страхуваше.
Падна, за да полети.
