От Владимир Добрев и Маргарита Друмева
Няколко момчета се приближиха до фонтана и започнаха да хвърлят камъчета по танцуващата върху водата балерина.
– Ехей, уцелих я 3 пъти. Бия ви всички! Аз съм победител! – извика първото.
– Не бързай толкова да се хвалиш, ей сега ще те изпреваря! – закани се второто.
– Следващия път ще си вземем сурови яйца! – засмя се третото и хвърли камъчето си.
– Ох! – простена балеринката.
– Ей, вие, я бързо назад! Ама че досадни малки нахалници! Не виждате ли, че я боли! – извика едно друго момче, малко по-голямо от тях, с руса рошава главица.
– Глупости! Как така ще я боли?! Та тя не е жива! – извика отдалеч единият нападател.
– Само така си мислиш! Още веднъж да се приближите и… ще ми опитате юмруците! – изправи се срещу тях русото момче и прогони малките гаменчета от фонтана.
– О, благодаря ти! Ти си толкова благороден! – през сълзи каза балеринката на русото момче.
– Няма защо. Заболя ли те?
– Малко, всъщност… заболя ме. А исках да танцувам за тях най-прекрасния си танц. Защо ме замерваха с камъни, не разбирам…
– Аз също. Има толкова много неща в нашия свят, които не разбирам… А ти, как се казваш?
– Златина.
– Наистина ли? Аз пък съм Златин. Радвам се да се запознаем.
– Ти май не си оттук.
– Сега ще ти кажа откъде е – от град С., северна България. Помня лицето на баща му, досущ като на Златин – преди 20 години и той се огледа във водите ми като теб – обади се някой отдолу.
– Кой говори? Освен балеринката и аз, няма никой друг до фонтана – учуди се Златин.
– Аз говоря – Водата. Помня всички лица, които са се оглеждали в мен – милиони лица от цял свят, помня историите, които са разказвали, седнали на близките пейки. И всички хора, които са минали покрай фонтана, за да влязат в Народния театър.
– Водата и нейният кръговрат… – чудеше се Златин.
– Така е. Аз наистина съм толкова стара… Много неща съм видяла и преживяла, заедно със стотиците хиляди хора, живели някога по тези земи. Помня как сердите се заселиха първи до топлите минерални извори…
– Обичам тази история. Това е било приблизително преди… – опита се да си спомни балеринката.
– … 7000 години – обади се един Важен възрастен господин, който минаваше покрай фонтана.
– И Вие ли помните всичко – като Водата? – попита Златин, но Важният господин вече беше отминал.
– Затова и селището най-напред се казваше Сердика… После дойдоха одрисите, които имаха велико царство, после Филип Македонски и синът му Александър… – продължи Водата.
– Да. Учихме по история, че когато римляните са дошли по тези земи, името на града е било Улпия Сердика, но не знам какво означава това – продължи Златин и седна на ръба на фонтана.
– Нека да кажа аз – направи пирует балеринката, – означава Централен град. Римляните са построили кули, крепостни стени, бани, много сгради, базилика и… Знаеш ли какво означава думата „булевтерион”?
– Не зная. Какво означава?
– „Голям амфитеатър” , това означава… – Важният господин отново мина покрай тях.
– Да, точно така. Помня, когато Константин Велики нарече Сердика „Моят Рим” – продължи Водата. – Но…
– Какво? Разкажи ми, моля те.
– Тогава наблюдавах строежа на крепостните стени отвисоко. Бях облак, после паднах като дъжд, а една шепа от мен се изля върху лицето на император Юстиниан. Всички мои капчици толкова много се забавляваха…
– Знаеш ли какво съм си представял винаги, когато съм си мислел за столицата? Коне, много коне, които препускат през равното софийско поле…
– Сънувал си Атила може би… Великото преселение на народите… Хуни, готи и какви ли не други варварски племена са минали през града върху бързите си коне… Или конницата на Крум, който присъедини Сердика към пределите на България. После дойдоха маджари, сърби, кръстоносци… все върху коне – продължи Водата и въздъхна от съживените спомени.
– Да, знам, Сердика е станала част от българската държава през… Ох, забравих… – опита се да си спомни балеринката.
– 809 г. – небрежно каза високо Важният господин, който вече беше седнал на една пейка близо до фонтана.
– Точно така, но тогава започнали да наричат града Средец. Спомних си! – въодушеви се балеринката.
– Византийците пък са го кръстили Триадица, когато са владеели земите ни почти два века – продължи Водата.
– Знаеш ли какво означава „Триадица”? – попита балеринката русото момче, което слушаше в захлас.
– „Земя между планините”, това означава! – побърза да отговори Важният господин.
– Извинете, не питах Вас – малко се ядоса балеринката.
– Знам, мене никой за нищо не ме пита. Но ми беше приятно да ви слушам и… не се сдържах…
– Извинете, аз… не исках да Ви обидя… – извини се балеринката.
– А след освобождението на България от византийско владичество, т.е. след 1194 г., градът започна да се нарича София, по името на храма „Св. София” – продължи Водата.
– Страхотно е нашата столица да носи името на храм – въодушеви се Златин. – Сигурно затова се казва за нея, че „Расте, но не старее“.
– При това София – името на мъдростта. Навярно едно бяло нежно невидимо крило винаги закриля града и обещава живот каквото и да се случи – просълзи се балеринката.
– Ох, наистина, какво ли не се случи през всичките тия години… Дойдоха турците, издигнаха се минарета, а християнските църкви се рушаха… – с много болка в гласа продължи разказа си Водата.
– Вчера влязох в Боянската църква, въпреки всичко тя е устояла – каза Златин.
– Толкова момичета като мен, тогава – през турско, не доживяха дори до двадесетгодишна възраст – натъжи се балеринката. – Те също обичаха да танцуват.
– Пет века водите ми бяха кървави. Почти бях забравила какъв е истинският ми цвят – говореше Водата.
– И въпреки това… Въпреки това София оцеля – възторжено извика Златин.
– Не само това, въпреки това хората продължаваха да строят и да вървят в крак с времето – направи пирует балеринката.
– Помня как София беше най-голямото пазарище на Балканите. Оттук минаваше каменен път, свързващ Европа с Мала Азия, а по него се движеха хора от цял свят. Помня… Толкова много лица от различни народности се завъртат пред очите ми… Помня… – въодушеви се Водата.
– Тук е построена и първата балканска железница, като отсечка от прочутия „Ориент експрес”. Само че… забравих точно кога беше това – опита се да си спомни балеринката.
– Това беше през ХІХ век – отново се обади Важният господин, но никой не го прекъсна.
– Да, точно така, сега се сетих – усмихна се балеринката.
– И аз пътувах до София с влак. Всъщност, да пътуваш е прекрасно! – усмихна се и Златин.
– Помня много лица, но едно от тях особено силно се е запечатало в паметта ми – на Апостола Васил Левски, с открито ясно и гордо чело, с неудържим огън в сините му очи. Той идваше тук да създава революционни комитети. Толкова хора увлече с идеите си за свободна България – възторжено продължи Водата.
– За съжаление точно край София са издигнали бесилото и са го провесили на него през… – не успя да завърши балеринката.
-…1873 година – добави Важният господин.
– Благодаря! – обърна се Златина към него и му се поклони с танцова стъпка.
– Помня всичките 12 000 лица на жителите, когато София беше обявена за столица на Княжество България. Всички бяха озарени от надежда и радост – не спираше да разказва Водата.
– 4 април 1878 година, не забравяй, момче, тази дата – обади се важният господин.
– Разбира се, благодаря Ви! – подаде ръката си Златин и двамата с Важния господин братски се здрависаха.
– И тогава животът в София избухна с всичката си сила. Градът се разрасна на всички страни и макар малките улички и газовите фенерчета да се запазиха почти до Втората световна война, София стана голям европейски град с привкус на Изток. За броени години хората се увеличиха почти 10 пъти. Помня… Помня всички лица. Не е имало някой, който да не е минавал покрай мен и не е заставал лице в лице с Народния театър – продължаваше Водата.
– Дядо ми е разказвал, че тогава най-напред у нас са сложили телефон – обади се Важният господин.
– Колко странно звучи това днес. Ами че сега кой няма телефон в джоба си?! – усмихна се Златин.
– Помня лицето на Царя, който влизаше в Народния театър – каза Водата.
– Днес ходих в бившия царски дворец. Толкова е красив! Какво ли е да живееш на такова място? – учудваше се Златин.
– Може би трябва да си цар, за да разбереш – каза Важният господин.
– Извинете, че Ви противореча, но нали затова имаме фантазия. Представи си, че си цар, Златине, и живееш в дворец. Как се чувства днес Ваше Височество? – отново направи пирует балеринката.
– Прекрасно! Каня Ви, госпожице, да потанцувате на бала в царския дворец. Тук ще свирят само отбрани маестри музиканти и са поканени министрите на България, облечени в черни фракове – подхвана играта Златин.
– О, благодаря, царю! Вие сте толкова великодушен! – благодари балеринката и затанцува върху водата.
– И аз бях там, и аз се веселих – обади се Важният господин.
– Все пак, мисля, че е отлична идея, дето сега в царския дворец има изложени картини – каза Златин.
– Е, това вече на нищо не прилича! Царският дворец е за… Царя и неговите приближени. Аз бях един от тях! – ядоса се Важният господин и си тръгна.
– Не му обръщай внимание! Някои хора считат, че светът се върти около тях! – Водата майчински посъветва Златин.
– Нещо лошо ли казах? – учуди се русото момче.
– Не, разбира се. Хора всякакви…
– А ти, Златине, защо си в София? – попита балеринката.
– Дойдох да попея малко добруджански песни. Тази вечер в Народния театър ще има голям концерт, дошли са гости от цяла Европа.
– Наистина ли? Да, чух за концерта – отговори балеринката.
– Страхотна сграда, а! Помня, когато я строиха по идея на виенските архитекти Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер – продължи да разказва Водата.
– Тази великолепна сграда била завършена през… Ох, май съм забравила – сякаш се извини балеринката.
Всички погледнаха към пейката, където до преди малко седеше Важният господин, но той нали сърдито си беше отишъл…
– През 1906 година. А на 3 януари 1907 година тук се игра първото представление. Беше наистина незабравим празник! – спомняше си Водата.
– А мен вероятно са ме кръстили на Златина Недева – една от първите актриси в Народния театър – отново направи пирует върху водата балеринката.
– Помня… Помня и Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Вера Игнатиева… Всичките ги помня и няма такава сила, която може да ми изтрие паметта – въодушевено говореше Водата.
– Златине, моля те, изпей ми някоя от твоите песни. Бих искала да танцувам точно когато пееш ти – помоли балеринката.
– Разбира се. Бих бил щастлив да танцуваш на моята песен! – каза Златин и запя:
Долетяха два гълъба бели и кацнаха на ореха.
Откършиха по пръчица, занесоха ги на златаря –
да им кове златни ключове, да отворят небо земя,
да родят дечица, да прославят млада Бога…
Песента се извиваше нагоре – над върховете на дърветата и покривите на старите софийски сгради, завихряше се около колоните на Народния театър и царския дворец, сякаш за миг стихна шума от преминаващите трамваи и полицейските сирени. Балеринката танцуваше върху водата, правеше пирует след пирует, Водата сякаш и тя танцуваше и пръскаше живителните си струи навсякъде около фонтана, където вече се бяха събрали много хора. Може би е случайно, но песента на Златин беше подета от камбаните на катедралния паметник „Св. Александър Невски”.
