Продължение
В днешната публикация ще ви представя разказа на госпожа Йорданка Костова, бивша уредничка в музея във Вършец. Произхожда от стар вършечки род на Багджиите по бащина линия. Работила е като радиожурналист в продължение на 35 години. Специалист Културно-историческо наследство. Баба й е известната Трандафила, на чието име е кръстена вила „Трандафила“, строена през 1928 г.
Владимир Добрев
Селището съществува още от античността, от римско време. Според Прокопий Кесарийски („За строежите“, 6 в.), районът се споменава с името Медека или Медикус, което води до предположение, че тук е имало лечебен център. Във Вършец е имало римски терми, които са типични за римляните. Записано е също така, че Аурелио Артемус, лекар от Монтанезиум (или дн. Монтана), е водил римските легиони след тежки битки да се лекуват в Медека, т.е. в дн. Вършец. Медека е крепостта, после селището започва да се нарича Врещец – от вряла вода – това е едно от тълкуванията за произхода на името, свързано с топлите минерални извори. Тук са намерени съдове, предмети и оръжия от тракийския и римския период.
Всичко тук се върти около минералната вода. Вършец се е наричал „лековище за всички“, тъй като хората са намирали тук своето изцеление. Преди няколко дни бяха „горещниците“ – 15, 16, 17 юли. Има едно поверие, че когато е открита минералната вода по турско време през 1850 г., оттогава съществуват и тези празници на Вършец. Цитирам: „Тогава околното население дохождаше, събличаше се, прекръстваше се, отпиваше от водата и се гмуркаше в нея, защото тя им даваше изцеление“. През тези дни хората са изоставяли занаятите си и са идвали тук да търсят изцеление в нашата вода. С това е било характерно селището, днес също. Изградени са много бази, хотели и всички те имат минерална вода. Когато не е имало още лекари във Вършец през турския период, първите указания били: да се направят 20 жежки (топли) бани, да се яде добре, да се диша чист въздух и да не се работи тежка работа.
 |
|
Всичко във Вършец е компактно и от парка се навлиза направо в планината. Зимата е мека, есента е топла, а лятото е доста прохладно. Въздухът е чист, сменят се няколко течения тук. Благодарение на д-р Дамян Иванов всяка улица е засадена с различен дървесен вид, а в парка има дървета, които растат при други географски ширини – гинко билоба, японски дървета (диви вишни, както ги наричат във Вършец), има лирово дърво, донесено от Южна Африка – нарича се така, понеже листата му са във формата на лира, а цветът му е като лотос.
Коренното население е българско, християнско, няма турци. Тук живеят цигани и каракачани, които вече са напълно интегрирани. Тъй като Вършец се намира в Северозападния клон на Стара планина, под планината Козница, където има много кози, каракачаните са отглеждали стада и от Гергьовден са изкарвали стадата си на паша високо в планината, а по Димитровден са се връщали обратно. Те са имали характерно облекло, обичаи, произвеждали са в техни мандри мляко, сирене, кашкавал. Каракачаните днес живеят в къщи, не като едно време – в колиби и кошари, където са отглеждали животните. Каракачаните са християни, повечето са евангелисти.
Традиционно в гр. Вършец се чества Празника на курорта, минералната вода и Балкана, който датира от 1850 г. През турско за пръв път се открива минералния извор или т.нар. „топъл гьол“. Първо ги откриват биволите или както ги нарича писателят Димитър Осинин – „тези любители на баните“. Биволите пладнували до реката. Изворът избликнал по средата на Стара река. Под Вършец, на сливището, където Стара река се слива с р. Раковица, реката започва да се нарича Ботуня, която пък се влива в Огоста. Празникът започва на 4-ти август и продължава 7 дни – до 11-ти август. Канят се гости от всички курорти на България. През 2014 г. празникът е посветен на 50 г. от обявяването на Вършец за град.
Честваме също майски празници около Гергьовден. Нашият храм се казва „Св. Георги Победоносец“. Той има много интересна архитектура. Изграден е по проект на арх. Кирил Маричков, дядо на Кирил Маричков от „Щурците“. Нашият храм е изграден, както пише Левски: „на богатите с парите и на бедните с труда“. Направен е още преди 100 години. Един наш майстор Дионисий Илиев, е направил владишкия трон, който датира от 1906 г., и вратите на първата държавна баня от 1909 г., които не са сменяни до ден днешен. Ето какви майстори сме имали…
На Гергьовден се връзват люлки и младите хора се люлеят – тази традиция се спазва и днес. Пред читалище „Христо Ботев“, което е изградено през 1937 г., там се люлят. После правят тържество и курбан – за здраве. Сутринта на Гергьовден свещеникът прикадява всяко мъжко агне, има ритуал – за благослов на дома, къщата. На 7 май е традиционният сбор на Вършец. Поне половината от хората носят името Георги.
Традицията на Еньовден. Рано сутринта млади девойки обличат белите си ризи и отиват на Иванчова поляна. Там берат билките, ходят в росата, правят венец и хората, абсолютно цялото население от селището, се провират под него за здраве. Това се прави и днес. Тази традиция не е забравена.
Понеже сме високопланински район, има много широколистни и иглолистни гори, дървообработването е застъпено, като навремето е имало много тепавици, гатери и воденици, които са действали на базата на водната струя. Не е имало електричество. Тепавичарството е било много развито, правено е белодрешковското облекло, характерно за нашия край. Тепавиците правят облеклото да бъде по-меко. Навремето се е отглеждал много коноп и дрехите са били правени от лен и коноп. Конопът се потапя в минерална вода, за да стане по-мек и по-бял.
Бояджийството също е бил основен занаят. Тук имаме много стада, вълната се обработва, изприда се и след това се боядисва. Други занаяти – дърводелство, дърворезба, бояджийство, грънчарство.
Имаме много песни, които са свързани с грънчарството. За момите, които с шарени, пъстри стомни са отивали рано сутринта на извора за вода и там са се задявали с момците като им давали стомните си да им напиват водата. В музея има една легенда за стомната с мартениците. Направена е от момък, който много е харесвал една девойка и за да я спечели, направил при грънчаря най-хубавата стомна, с мартеница, понеже била направена в навечерието на празника за Баба Марта. Той напълнил стомната с минерална вода и й я подарил и така тя го предпочела пред другите момци. Това е родова легенда, на моя род.
Една от легендите за Тодора е свързана със седянка в село Заножене. Три селища спорят за гражданството на Тодорка – Вършец, Заножене и Спанчевци. На една седянка в Заножене се събрали момци и моми да белят царевица. Сред тях имало един момък, който бил предпочитан от повечето моми, но той казал, че ще се ожени за тази девойка, която побие хурката си на връх планината. Единствено Тодорка, която също била много хубава, обещала да отиде на върха и да побие хурката си там. Но когато стигнала на върха и побила хурката си, заедно с нея побила и полата си. И като тръгнала обратно, изведнъж нещо я дръпнало, тя паднала и от страх сърцето й се пръснало.
А Заножене се нарича така, защото е селище в подножието (в нозете) на планината. Старото му име е Занозани.
Има песен за Тодорка, от която произлиза вършечката легенда. Това е история за връх Тодорини кукли, за Тодора, която се е хвърлила от върха в една пропаст. През 1965 г. моята баба Трендафила ми я изпя, а тя пък я е научила от една стогодишна баба. Това е песента за Тодора. Аз тогава съм била 6-7 клас. Това е най-старата (вършечката) легенда за Тодора, дъщеря на Никола чорбаджията, която била голяма красавица и всеки искал да се добере до нея. Но Никола чорбаджията я вардел. Той имал голямо имане и искал да я ожени за богат човек. 9 години в дома на чорбаджията слугувал Иванчо, който имал жена на друго място. И както се казва в народната песен: „не може да се води либе връз либе“, т.е. не може да поведеш една девойка в село, където имаш жена. Иванчо подлъгал Тодорка, а тя била мънинка още, глупава и се подлъгала, понеже Иванчо бил хубав, добър. През нощта тръгнали с керван и изнесли бащиното имане – жълтици, дарове, и тръгнали да бягат през планината. Изморили се и седнали под върха да починат. Тогава мъжете ходели с дълги ризи. Иванчо взел една ножка, отрязал част от ризата и положил Тодора да лежи на нея. И когато тя заспала, той я ограбил и избягал. Тодорка се събудила сутринта и видяла, че е измамена. Не можела да се върне вкъщи, понеже баща й щял да я убие – такива са били законите – не може една девойка да тръгне без да пита баща си, майка си. Девойките са имали чест и са държали на тази чест. В селището имало старейшина, който казвал какво да бъде – кнез (ние казваме кмет). И както се казва в народната песен, така и в легендата – тя надарила буките с ленени дарове, храстите, всичко наоколо. Само за най-високата скала нямало дар и тя решила самата тя да стане дар. И се хвърлила от нея. Ето я и песента:
Балада за Тодора
Тук са живяли трибалите – едно войнствено тракийско племе. Те са принасяли дарове на планините. Аз мисля, че тази легенда за Тодора произлиза още от тракийския период, защото има светилище на траките под връх Тодорини кукли. А „теодор“ значи божествен, те са обожествявали тази планина.
Спанчевската легенда за Тодора разказва, че тя била девойка от Спанчевци и един берковски бей я харесал, искал да я пороби и да я вземе в харема. Но добри хора предупредили девойката и тя избягала при Никола хайдутин, който имал чета в Стара планина. Турската потеря започнала да ги преследва и девойката разбрала, че няма как да се спаси. Куршум убил Никола, а тя се хвърлила от най-високата скала, за да не стане жертва на турците. Тогава беят се провикнал: „Може ли такваз хубост да загине?“
Има една балада, която е написана за Иван Филипов Комитата. Той е знаел няколко езика и когато турците са идвали тук да правят набези, неговата чета се е сражавала с турците. Иван Филипов Комитата знаел няколко езика и когато турците дошли тук да правят набези, неговата чета се е сражавала с тях. Това се случило в Горно Озирово – село на 20 мин. от Вършец (аз съм озировска снаха, моят свекър беше директор на училището и преподаваше история)… Иван Филипов Комитата бил опълченец на Шипка, поради което бил награден с медал и поименна златна чаша лично от императора. Освен че бил много смел, той спасил нашето опълчение от жажда. Преоблякъл се с дрехите на убит турски войник и както са били завардени кладенците от турците, той на турски език казал, че е войник от турската войска и налял мехове с вода от кладенците, която занесъл после на българското опълчение. Също спасил и знамето в пазвата си.
Още през 1850 г. се разчува за „топлия гьол“. Първо един местен селянин Димитър Лучков пада от едно дърво и се контузва тежко. Докарват го на една волска кола и го потапят във водата само нощно време. За един месец човекът оздравява. Хекиминът-евреин тръгнал по гарнизоните в Берковица и Враца да разказва как се излекувал този човек. Стефанаки Савов, скован от тежък ревматизъм, научил за това и дошъл тук, дарил църквата и обявил този извор за църковна собственост. Това е добър ход, понеже Митхад паша, като научил за целебния извор, решил да дойде с група лекари във Вършец. Местните хора се опасявали, че турците ще дойдат за дълго и ще направят сараи, затова го обявили за черковна собственост.
Има такава балада за Иванчова поляна, как беят идва и от яд дори кафето си не изпива, че не е могъл да заграби и това райско кътче тук, все пак трябва да спазва закона. По време на лов Митхад паша убива овчаря Иванчо – оттук името Иванчова поляна. Самият овчар бил родолюбец, той му се опълчил и оттам идва една такава легенда.
Балада за Иванчова поляна
Това е легендата за Иван, който бил убит, понеже не пожелал да сложи чалмата. Както във „Време разделно“.
От Вършец се вижда един връх, нарича се Червени камик (по вършечки диалект е камик). Когато слънцето изгрява, огрява тези скали (червени, от червен пясъчник) и е много красиво. В подножието на връх Червени камик се намира скала, с пещера. Легендата е, че там живеел един змей, който всяка година вземал по една девойка. Може би затова храмът във Вършец се нарича „Св. Георги“, понеже всички знаем легендата за него, как убил змея. Легендата е свързана с един смел вършеченин, който успял да спаси любимата си, като се бил 3 дни и 3 нощи със змея. Накрая го победил, а змеят изпил водата на едно кладенче, затова то се нарича Змейово кладенче и до ден днешен.
Една легенда ни препраща къв периода на Второто българско царство – за жена на име Красна (един от кварталите на Вършец носи това име). Нейният съпруг тръгнал да я лекува във Вършец. Били богати, дошли тук с цял керван. Но не могла да се излекува, понеже дошли тук в нейния последен стадий на болестта и тя била вече много болна. Тогава керванът бил разположен на една поляна – днес там се намира кварталът Красна.
В квартал Заножене има местност Водопада – действително има водопад, единствен в района. Има легенди за самодиви и русалки, които се къпели в езерото под този водопад и след това се превръщали на пъстърви.
Старите минерални бани във Вършец
Тук имаме една легенда за Минковите бани. Те се намират в съседното село Спанчевци и се посещават често. Там са намерени медицински фармацевтични инструменти от античния период. Римляните, освен във Вършец, са посещавали и Минковите бани. Легендата е следната: козарят Минко пасял козете под калето на село Спанчевци. Калето е една крепост, в която са пребивавали траки и римляни и т.н. Минко забелязал, че козите пиели от това топло изворче, водата миришела на развалени яйца, а недъгавите животни след време оздравявали. Минко започнал да разказва за лечебните свойства на водата сред хората от селото и скоро след това било иззидано басейнче от камъни, където идвали възрастни хора да се лекуват. И видели, че раните им заздравявали, изчезвали болките в стомаха, излекували се хора, които имали проблем с очите. И затова мястото било наречено Минкови бани.
Каракачаните са потомци на старите траки, които се славели като отлични скотовъдци. Имаме приказка във Вършец: каракачаните сякаш овца ги е родила или когато майка им ги е родила, най-напред ги е облизала овца. Защото те се грижат много добре за овцете. В произведенията на Омир са използвани между 500 и 700 каракачански думи и една езиковедка от БАН – Лучия Гавазова, потвърждава и казва, че името идва от „кара“ – черен и „качан“ – беглец. Или – черни бегълци, скитници. Във Вършец ги наричаме „черновлънци“, а те помежду си се наричат „влахос“, което означава планински овчари.
За селищата на река Ботуня се разказва следната легенда: Имало едно време една баба. Тя си имала крава и всеки ден я извеждала на паша. Но в местността Криви дол кравата се изгубила. От това бабино нещастие получили имената си няколко селища от Ботунския край: селото, от което била бабата, нарекли Бабино. Там, където се загубила кравата – Криводол. Тръгнала бабата да си търси кравата. Питала де кого срещнела, но полза никаква. А в съседното село й казали: „Подири я! Подири я!“ И това село нарекли Подирия, а по-късно, за да е по-кратко и за благозвучие – Подрия. В едно село малко по-горе бабата намерила кравата си заклана и одрана, затова нарекли селото Живодер или Кръводер. Главата на кравата пък намерили в още по-горното село, което нарекли Главаци. А крадците разбойници открили в Дуплешките пещери – близкото село нарекли Дуплек – това е днешното село Ботуня.
От с. Черказки има една легенда за Кунчов гроб. Селото е едно от десетте села в общината, което навремето се е наричало Хаджилар махала или Хаджилар маалиси. Кунчо бил хайдутин. В Хаджилар махала, недалеч от Хайдушкото кладенче, в една местност с гъсти дъбови гори на име Мъртвината, има малка полянка с един голям камък по средата, потънал в тревата. Кунчо бил родом от село Черказки. Както навсякъде, тук също турците обичали да се борят и са устройвали пехливански борби, в които канели и българи да участват. Кунчо бил много здрав, як, силен мъж и побеждавал всеки, който се решал да премери сили с него. Това вбесило турците, понеже опозорявало тяхното достойнство – те все искали да бъдат по-силните. И за да го ядосат и предизвикат, младите турски пехливани започнали открито да задирят жена му, която била млада и хубава. В един есенен ден, докато работела в градината, била нападната от тези млади турци и изнасилена жестоко. Кунчо побеснял, убил водача на пехливаните и избягал в горите на местността Мъртвината. Цяла зима се укривал в кошарите на овчарите. Хайдушкото кладенче е наречено така, защото се намира на пътя на хайдушките чети. То е било кътче за отмора след дългите преходи на четите. Тук идвали на водопой козари, воловари и неведнъж ставали сражения с хайдути. Обикновено идвали малки турски дружинки, башибозуци, а ако дойде по-голяма турска войска, хайдутите бягали в Сръбско през Балкана. Хората им носели храна, дрехи, цървули, давали им сведения за турците и изобщо всичко, от което се нуждаели, защото хайдутите прогонвали турците. За Кунчо се говорело много. А той често ходел на това кладенче. Гробът му показва къде е загинал и се знае, че е загинал в сражение.
Има легенди и за четите на Вълчан войвода и поп Мартин. Те не са хайдути от този регион, но от време на време са идвали и тук. С Вълчан войвода е свързана една легенда за съкровище, което се търси до ден днешен в Стара планина. Идват хора със стари карти, направени от кожи, и го търсят, но още не е намерено. Преданието твърди, че било цял казан с жълтици.
Връх Тодорини кукли е най-високия връх в Кознишкия дял на Стара планина – 1785 м. Там се намира Острата чука. Там пък има една легенда, че до Острата чука се намира Балдуиновия връх. Казва се Залатини, които са водели битки по време на кръстоносните походи.
Приказка, характерна за Вършец, чута от 90 годишната си баба. Една от легендите за името на Вършец е, че то идва от „вършинак“. Преди много години селището е било под връх Луканец. Там при археологически разкопки са намерени много оръдия на труда, битови предмети. Когато идвали тук турците (понеже в Берковица е имало конак и турци, но тук – не), вестта бързо се е разчувала, понеже е имало добри хора на коне, които са донасяли вестта. И най-хубавите девойки ги криели във вършинака. Където ние днес се намираме, тук е имало вършинак и хората са правели землянки, като пещери, и там са скривали девойките, за да не бъдат поругавани и отведени в робство. Оттук идва приказката: „Къде скрихте девойката?“ „Е, у вършинака“.
Друга идея – че името на Вършец идва от „връх“, понеже Вършец е опасан от много върхове. Аз мисля, че името си произлиза от „врещец“ – вряла вода, защото е свързано с минералната вода. И до ден днешен от Тодорини кукли извира река Врещица. Трудно се дават имена на селища, реки, те са още от древността. Както при баните извира река Банщица, защото е имало бани. Врещица излиза на повърхността на 200 м. от Клисурския манастир. Там е направено изворче, което се нарича „живото аязмо“. Аязмо е вода, която извира. А отдолу тя не е каптирана. Лековита е, чисти токсините.
Тук има едно поверие – когато се роди дете на християнски празник, да се нарече на името на светеца, защото ще му носи здраве и ще му бъде покровител. И тъй като нашият храм се казва „Св. Георги Победоносец“, по-голямата част от мъжките рожби се наричат Георги или Гергана. На Великден – Велико, Велика, Христо, Димитър.
На Гергьовден е имало обичай всеки да пие вода на гладно от бърде, защото тогава кръвта се пречиствала. В навечерието на Гергьовден, който е храмов празник за вършечени, наливали вода в тези бърдеченки и стомнички и са ги оставяли да нощуват под бял и червен трендафил. На сутринта всяка мома и жена вземали стомничките и с водата миели лицата си – хем да са здрави, хем красиви през цялата година
За Баба Марта – мога да кажа какво се правеше в нашия дом. Баба ми като най-възрастна изпридаше една бяла и една червена нишка. Тук бояджийството беше разпространено, баба ми знаеше и боядисваше не с бои, а слагаше лук, за да стане кафява боя, за червено – не мога да си спомня. Но важното е, че тя боядисваше с естествени багрила. И от преждите правеше мартеници, които ние днес наричаме Пижо и Пенда. И на сутринта ни връзваше на ръчичките мартеници – и на момичетата, и на момчетата. И ни благославяше – да бъдем бели и червени като мартениците, да бъдем дългогодишни като орлите, да бъдем здрави.
Великден. Баба ставаше рано, вземаше първото яйце от кокошката и го боядисваше в червено. Събирахме яйцата и в съботния ден боядисвахме 30-40 яйца с естествени багрила – тогава нямаше бои. Караше ни да рисуваме с восък, с туткал – такива нейни си начини за боядисване. С първото червено яйце тя ни погалваше по главичките и ни наричаше различни неща. Тя можеше и да бае.
Спазва се и днес обредната система на св. Илия Гръмовержец. Тук имаме едно поверие още от траките-трибали, които са изстрелвали огнени стрели срещу гръмотевиците, за да умилостивят бога на бурите. Така на днешния Илинден имаме много оброчни камъни и се прави оброк. И до ден днешен се прави това – събират от цялото селище пари, купува се животно, свещеникът го освещава и се прави курбан, който се раздава на целия град. И за Гергьовден имаме такива оброчни камъни и се правят тук оброци.
Всяко едно дете се кръщава в черква. Това е било и по комунистическо време. Или в манастир се правят кръщенета, сватби. На 12 км. оттук се намира Клисурския манастир, където хората кръщават децата си и правят сватби.
Технология. Всичко се е тъкало на ръка. В музея има чесала, дарак. Тъканите се изтъкават, ленени или конопени, избелват се в минералната вода. На тепавицата са ставали по-меки. В днешно време вече не се използват такива технологии. Много рядко някои възрастни жени, а и по-млади, тъкат черги на „разбой“ (стан). Аз като малка съм тъкала черги, бях любопитна.
Известни личности, свързани с някой занаят: хекимина Наум, евреин. Навремето е лекувал много хора. Тук са живяли много хора, които са лекували с билки. Отсреща се намираше вила „Билк“, така се наричаше и къщичката на човека, който лекуваше с билки. Нашите билки тук са екологично чисти, високо в планината – бял и червен равнец, синя и жълта тинтява, която е характерна за нашия регион – една от почивните станции се нарича така.
Дионисий Илиев се казва дърворезбарят, който направи вратата на банята. Имаме резбари и до ден днешен – Ангел Паунеца, той е жив и продължава да работи. Георги Паунеца – неговият брат, е художник, той рисува стария Вършец.
Понеже в нашия район имаме много хубава глина, тук са се правили цигли и тухли, които са се изпичали в цигларница. Дори и нашата къща така е направена. Дойдоха цигани, изкопаха глина, направиха тухли в калъпи, изпекоха ги и така направихме втория етаж на къщата.
Освен в Берковица, и тук във Вършец са правели стомни, бърдета, цигли. Стомната е един от най-употребяваните съдове в бита на вършеченина. Използва се за пренасяне на вода за пиене. Смята се, че водата в нея запазва качествата си по-дълго време. В края на 19 век е имало обичай да се пълнят новите стомни с минерална вода, която пиели през зимата, понеже тогава тя ставала по-сладка… В дюкяна на Йосиф Челебията се продавали глинени съдове. На Вършечкия събор – 7 май, след Гергьовден, когато си продавал съдовете, често се провиквал: „Хайде, шарени стомни писани, от Вършец и Берковица докарани! Стомнета за гиздави момета, пеят като камбани, лъщят като жълтици. Гърнета, стомнета шарени, писани, китени!“ А когато девойките идвали да си изберат стомна в дюкяна, той им казвал следната гатанка:
Сватбарската стомна е пластично оформена с момински торс и е предназначена само за сватба. Обикновено е шарена и е характерен атрибут за девойките. А пък крондирът (глинена кана) е с тясно гърло, наподобява стомната, но се използва за поднасяне и пиене на вино и ракия. Основната му отлика от стомната е „шапката“ (откъдето пият) и затова носи мъжка символика. Декорацията му пък е свързана с утвърждаването на плодоносната сила на мъжкото присъствие. С крондир калесвали кума за сватба и кръсника за кръщене. Този съд се наричал „оканиче“ и оставал у поканения като знак за участие в събитието. В този крондир се наливала блага ракия. Ако невестата излезнела дева, гощават се и играят до сутринта. И тогава смесват в един крондир, или както ние го наричаме „голямо шуле“, ракия и мед.
Вила „Гюла Галата“, построена през 1937 г. от варненски интелектуалец, наподобява кораб и каюти. Много интересна от архитектурна гл.т. Една от вилите се казва „Зелена гора“, тя е на арх. Нешев. Има вили и на други български архитекти, завършили в Германия. Та всички тези вили по главната улица, която ние наричаме „алеята с чинарите“ (те са засадени през 1934 г. и правят един красив зелен тунел), носят имена на жени и цветя. Защо е така? Защото когато Константин Иречек минавал през града, възкликнал: „Вършец е известен не само с минералните си извори и бани, но и с красивите жени“. Тук е намерено едно накитно съкровище, за което има също и легенда, че е съкровище на царските хора. Намерено е в Горна Бяла речка и се намира в Археологическия музей в София. С такива надушници (обеци) се е кичела Десислава, една от ктиторките на Боянската църква, и Радивоевата жена – една от ктиторките на Кремиковския манастир. Предполага се, че намереното тук съкровище принадлежи на братовчеда на Иван Срацимир. Когато пада Видинското царство, част от тези хора са избягали насам към нашия регион.
Говор. Ако ви говоря на вършечки, например: „а па на мене ми е силен зор, я отидох по пакю“… – диалектът ни е такъв, че никой не може да ни го разбере. Баба ми беше много сладкодумна, но тя говореше типично диалектно. Живеехме в една вила на центъра и някой ако дойде, викаха ме: хазяйче, ела да ни преведеш, че бабата много хубаво говори, но нищо не й разбираме… Употребяват се много турцизми.
Медицински практики. Бабите са ходели по домовете и са бабували, не е имало акушерки. Имало е много знахари, баело се е много. Моята баба Трандафила е баяла от сурма, когато добитъкът почне да рита и не дава да се дои млякото, и е баела против уруки. За да се прелови – да можеш и ти да лекуваш и баеш, трябва едно момиче да се научи да бае по естествен път, преди да влезе в пубертета. Така че баба ми ме научи да бая против уруки, когато бях на 7-8 години. В този ден имаше земетресение и тя ме накара да меря с педи от огнището до вратата и обратно, докато се тресе земята. Тогава, казва баба, се прилавят тези сили, за да можеш да баеш.
За Вършец е характерно „вършечкото хоро“, което се играе само тук. То е много специално хоро, играе се на лявата страна. Казва се още „заметанката“ и се играе на три кръга. Преди много години момите и момците не са се ловили за ръце, между тях е имало кърпички. Етнографите, които са го проучвали, казват, че кръговете приличат на нашата Слънчева система. Друго хоро, което се играе само тук, е „Жикината“, нарича се още „ситната“ – те са много специфични хора и се играят само тук.
За баба ми Трандафила се пееше една песен, понеже тя беше прочута с пословичното си трудолюбие. На 15 километра оттук сме имали кошари и стока навремето, на кобилици е носела млякото и го е продавала. Дядо ми Петър имал много кошери и продавал мед. Също бил и занаятчия, разбирал от овощарство, засадил си сам лозе. Дори дошла специална комисия, която му дала свидетелство, че има право да ашладисва и сади лозя. А песента е следната:
Трандафила рано ставала,
кози и овци пасла,
мляко продавала,
на гръб го носила,
с кобилици го носила,
по 15 километра ходила,
млеко продавала
и вила направила.
Хората в този край отглеждат ягоди и малини. Не случайно във Вършец се пее песента за малинарката по текст на Иван Вазов:
Постой, момне, постой да зърна
тия очи сини,
твойта кошничка е пълна
с алени малини.
По родова памет съм записала през 1960 г. едно „надлъгване“, чувала съм го и от баща ми – за един мелничар и един мливар (меливар). Предава се в нашия род и моите деца го знаят. Тази приказка-надлъгване съществува от 10-12 век още, тъй като баща ми разказва, че я знае от неговия дядо Апостол, роден през турско. Той пък я знае от неговия дядо – ето как се предават тези приказки. Тъй като река Ботуня била пълноводна, имало много тепавици и воденици и хората са ходели там да си мелят житото. Събирали са се много хора, ставала голяма опашка. И докато чакат това мливо да стане, са разказвали различни приказки, надлъгвали са се.
(Надлъгването може да прочетете тук: НАЛИ ТАТО БИЛ УМЕН ЧОВЕК)
Материала подготви:
Владимир Добрев
