или
Котета следотърсачи
Лятото се изниза бавно от въртележката на сезоните и премина в ранни есенни дни, тъй слънчево-приятни без големите горещини. Дърветата в двора хвърляха шарени сенки, в които домашните питомци на Баба – котки и кучета – обичаха да се излежават. Вечерите бяха топли и миришеха на сено, дим от огнища и селска свежест. Беше чудесно годишно време – и за хората, и за животните.
Котките си живееха спокойно и безгрижно в двора на Баба – Сузи и Рижко играеха до тъмно, към тях понякога се присъединяваше и Чернушка и забавленията им продължаваха дълго. Поради непрестанната им игривост и жизненост, Батко наричаше Рижко и Сузи „котачета – щурачета”.
Машка отново започна да изчезва нощем нанякъде. Мина време и историята се повтори – Машка се задържа в Къщата, беше бавна и отпусната, а с настъпването на есента коремът ѝ започна да се увеличава. Машка пак чакаше котенца…
Бъдещата майка стана капризна и раздразнителна – не харесваше храната, осмеляваше се да драска Баба, когато настроението ѝ се променеше, често съскаше и гонеше от себе си Рижко и Сузи. Един ден Машка вися около час на предните си лапи на пътната врата и съска на минувачите през решетката. Минувачите се смееха – сякаш не котка, а куче-пазач беше се провесило на вратата и пазеше двора! Стопаните на Къщата отдаваха това ѝ състояние на влиянието на бременността, затова се отнасяха снизходително към нея.
Батко и Кака бяха заминали на работа в града и Баба се грижеше за Къщата. Започнаха есенните дъждове – прохладни и продължителни. Понякога валеше по ден-два и големи локви покриваха двора. В един такъв проливен ден, Машка беше блокирана от водния душ и не можеше да излезе из селото. Въртеше се на покритата тераса и гледаше с безпокойство дъжда – сякаш искаше да напусне Къщата, но природата ѝ пречеше. После започнаха пристъпите и котката-родилка разбра, че времето ѝ е дошло. Тя потърси с поглед прикритие, но на терасата нямаше голям избор – два пластмасови стола, кошницата за нощувка и няколко картонени кашона за събиране на плодове и зеленчуци от градината. Машка се покатери с усилие на един от столовете и там роди котетата.
Когато Баба се появи на терасата, тя бе поразена, виждайки три новородени котета! Те бяха дребни като бръмбари и шаваха безпомощно на стола. Машка ги лижеше, за да ги почисти. Беше трогателна гледка на появата на нов живот на фона на дъждовната пелена.
Така котешкото семейство нарастна с нови членове. Машка кърмеше котета, а Баба хранеше Машка, Рижко и Сузи. Новородените котета бяха слепи и безпомощни, особено срещу есенното захлаждане. Обикновено Машка лягаше при тях вечерта за да ги топли, но когато отсъстваше, те бяха изложени на хлад. Тогава Баба ги покриваше със слой памук, защото по-тежка завивка можеше да ги притисне неприятно. Котета се затопляха и скоро заспиваха. Така изминаха седмица-две.
Котета растяха бавно и ставаха по-шавливи, макар и още слепи. Столът започна да им отеснява – те изпълзяваха до края му и се случваше някое от тях да се плъзне по крака му и да падне на плочките на терасата. Но нямаше нищо страшно – или Машка, или Сузи се оказваха наблизо и прегръщаха малкия патиланец, за да го успокоят. После се появяваше Баба и го вдигаше на стола, където им беше лежанката. Понякога Машка ги преместваше на разни скришни места – хващаше ги с уста за вратлетата и ги разнасяше из двора, неясно защо.
Така веднъж Баба не откри котетата на стола, където лежаха. Та те не бяха още прогледнали – къде биха отишли? Маша отсъстваше от полезрението и, очевидно, ги беше скрила някъде. Баба тръгна да ги търси из двора, но не ги намери – дворът беше голям и имаше къде да се затулят в него. А времето беше облачно-дъждовно и скоро щеше да завали. Ако котетата са на открито, ще се намокрят, ще измръзнат и каквито са малки и безпомощни може и да не оживеят! Тогава погледът на Баба падна на двете други котки – Рижко и Сузи. Тя се обърна към тях и им каза като на кучета:
‒ Хайде, помагайте да намерим котетата-бебета!
И двете котки сякаш я разбраха и тръгнаха след нея из градината! Баба търсеше в един участък, те в друг. Така изминаха десетина минути и тогава Баба чу призивното мяукане на Рижко (забравих да ви спомена, че той мяукаше много специфично – продължително и силно!). Рижко беше в единия край на градината и мяукаше пред лехата с тиквите, а Сузи се въртеше наблизо. Баба се насочи към тях и когато ги доближи, видя, че под листата на една тиква лежаха трите незрящи още котета. Ясно беше, че не са дошли сами до тук, а майка им ги е преместила. Но с каква цел – може би искаше да ги скрие от някаква неясна беда? Баба взе котетата и ги върна на стола на терасата. И добре направи, защото след малко заваля проливен дъжд – толкова силен, че потекоха кални вади из двора. Ако котета бяха още в градината, със сигурност щяха да се намокрят до кости! Баба беше благодарна на Рижко и Сузи за следотърсаческата дейност, която спаси малките им братчета и сестричета от сигурна смърт!
Гео
Следва продължение