Етнографска експедиция в Златоград и с. Бял Извор, м. юли 2012 г.
от Владимир Добрев
Етнографската експедиция, в която участвах с моите колеги от Софийския университет през 2012 г., се проведе в Златоград и с. Бял Извор, на около 30 км от Златоград в Средните Родопи (община Ардино, Област Кърджали). През тези дни успях да събера теренен материал за историята на селото, за традициите и бита на българите, песни, поминък, архитектура, селищна структура, празници и информация за храната, която е била на трапезата в този край през миналите времена и днес. Срещнах се с 18 информатори, от тях 3-ма ми дадоха добра информация по поставените въпроси.
По време на турското робство селището се е наричало Ахбунар – поради наличието на извор в местността. От близкия връх Алада (височина 1241 м. – най-високият в Източните Родопи) извира извор. По-късно е наименовано Бял извор. Вероятно селището е много по-древно и е съществувало още по времето на траките, понеже знаем от историята и тракологията, че целите Родопи са били заселени с траки. Наблизо са открити четири гроба на тракийски царе.
В селото живеят около 2460 човека. Населението е смесено — българи християни, българи мюсюлмани (помаци) и турци. Най-многобройни са турците. Помаците са население, чийто майчин език е българският, но ислямът е тяхната религия. Повечето от хората в с. Бял извор изповядват мюсюлманска религия и затова в селото има построени две джамии. Няма християнска църква. Като изповядващи мюсюлманската религия, хората спазват мюсюлманските традиции, обичаи и празниците Курбан байрам и Рамазан байрам, но в същото време спазват и българските празници Никулден, Бъдни вечер, Коледа, Нова година, Трифон Зарезан, Гергьовден, Великден. Рамазан Байрамът, познат и като Шекер Байрам, е мюсюлмански празник на разговяването, отбелязван в чест на приключването на говеенето (постите) през месец рамазан. През целия този месец мюсюлманите цял ден — от зазоряване до залез слънце (ифтара), говеят (постят), като не ядат и не пият нищо, хранят се чак след залез слънце.
В с. Бял извор има много преселници от съседните околности и Турция. Тук са останали и много турски семейства. Някои от по-старото поколение са българи с турски имена и повече се смятат за турци, отколкото за българи. Съществуват и смесени бракове – българи с турци. Хората в селото се разбират много добре и няма кражби. Живеят мирно, задружно, помагат си, сплотени са. Няма етническо напрежение. Когато някой строи къща или има в някой дом погребение, хората от цялото село и от съседните махали се стичат и си помагат помежду си. Разменят си различни предмети без да крадат.
В селото живеят предимно възрастни хора, но има и млади хора, някои от които са преселници от други краища на страната и от Турция. Повечето хора търсят работа в чужбина и в големите градове, защото тук няма много възможности за работа и повечето предприятия са затворени или функционират с много малко хора. Затова селата опустяват и има повече възрастни хора – пенсионери. Има и млади, но са много малко.
Селото е съставено от 7 околни махали: Бял извор, Диамандово, Срънско, Гарване, Сарелер, Зака и Шивачево. Разстоянието между тях е от един километър до 10 километра. Свързани са помежду си с асфалтирани пътища. До 2000 година махала Диамандово, която понастоящем е част от Бял извор, е била отделно село. В село Бели Извор има два моста – старият е построен още по Римско време, а новият – в средата на миналия век.
Улиците са асфалтирани, има едноетажни, двуетажни и триетажни къщи, като на всеки етаж има по три или четири стаи. Само една къща е старинна, типично родопска къща, построена преди 200 години, двуетажна. Отопляват се обикновено с печка на дърва и въглища и с камини, вградени в стената. Само две-три къщи в селото са с парно отопление. В миналото са си светели с газени лампи. Къщите имат дворове, украсени с много цветя. В тях местните хора отглеждат зеленчуци и плодове, животни – крави, кози, овце, кокошки и по-рядко – зайци. Правят различни зимнини – туршия, лютеница, компоти.
Основните поминъци на населението са земеделие и скотовъдство. Хората тук отглеждат основно тютюн, картофи, ръж, овес, ечемик. Не са добивали богата реколта, затова не са и толкова богати. В миналото тук се е добивало и злато от пясък. В селото е открит шивашки цех, месарница, голяма екологична мандра, цехове за преработка на дървен материал и хлебозавод. Тук има здравна служба и зъболекарски кабинет.
Селището се разраства през 60-те години на ХХ в. Построена е детска градина „Рай” и басейн. Училището е голямо и носи името СОУ „Христо Смирненски”. В наши дни училището функционира, макар и с по-малък капацитет, понеже много хора са се изселили през последните 20 години.
В селото има добри възможности за спортуване – по времето на социализма е построен стадион, има и маси за тенис на маса, здравна служба, аптека, стоматологичен кабинет. Построено е читалище „Пробуда”, в което има Библиотека с богата колекция, от която хората вземат книги и народни песни.
В с. Бели Извор се пеят турски, помашки и български родопски народни песни: „Росни ми росни, росице” и „Излел е Делю хайдутин”. Тези са им любимите. Песента за Делю войвода, в изпълнение на родопската певица Валя Балканска, лети с космическите американски сонди „Вояджър 1” и „Вояджър 2” в открития космос, представяйки българската култура.
Храната им е традиционно-българска, постна и месна, като свинското месо не се използва за храна поради религиозни мюсюлмански убеждения. По време на двата мюсюлмански празника хората приготвят вкусни баклави, щрудели, баници и пити.
В празничните дни хората от с. Бели Извор обличат традиционните родопски стари носии, пеят родопски песни и играят хора.
ЗЛАТОГРАД
Великолепни са ми впечатленията и от град Златоград, който се намира на река Върбица и само на няколко километра от гръцката граница. Той е много красив град, със старинни родопски къщи. В него живеят около 8000 души. Златоград е съществувал още по времето на траките, наблизо са намерени в скалите тракийски светилища, златни монети и съкровища. По тези места са живели и славяни, и прабългари. Хората тук са се занимавали със скотовъдство, отглеждали са овце, кози, крави.
През Средновековието селището се е намирало на няколко километра на изток по течението на река Върбица, по тези места са открити останки от средновековни църкви. Понеже тук е била гранична зона, вероятно мъжете тук са пазели границата даже когато България е била в мир с Византия. Когато турците са завладели тези земи през 14 в., населението е преместило града на скрито между планините място. Въпреки това турците насилствено налагат исляма над голяма част от българите в този край. Много българи в Златоградско приемат исляма, за да запазят живота на семействата си, но запазват българската си етническа същност. Българи и турци тук обаче запазват добрите си отношения и взаимно си помагат, не само в годините на турското робство, но и днес продължават заедно да празнуват празниците си.
В началото на 19 в. българската християнска общност в Златоград наброява само 140 семейства. Българите започват строителство на големи бели къщи с чардаци и красиви прозорци, покриват улиците с калдъръм и строят мостове, които свързват двата бряга на река Върбица. В града по това време е построена християнската църква „Св.Богородица”, в която се помещава килийно училище. През 1871/72г. изграждат храма „Св.Георги Победоносец” в чест на учредената Българска екзархия. Златоград е едно от първите селища в Родопа планина, където през 19 в. се формира т.нар. градска възрожденска култура, при което женският възрожденски костюм измества почти изцяло местната традиционна носия.
В Златоград е роден Дельо войвода, народният закрилник, когото народът възпява в една от най-красивите български народни песни.
След Освобождението Златоград остава в рамките на Османската империя до 1912 г., когато градът е освободен от българската армия по време на Балканската война. Оттогава е прокарана и границата с Гърция – на няколко километра от Златоград, която откъсва града от излаз на Егейско море, както и връзките между населението от двете страни на границата.
Днес Златоград е туристически център. Красивите реставрирани бели къщи, девствената природа и минералните извори привличат хиляди туристи от България и света.
В Златоград посетихме Етнографския музей, в който са изложени предмети от бита на българите през отминалите векове в този край. Възхищавам се на богатите на цветове китеници, накитите, носиите, медните съдове, които са стояли на трапезата на българина.
Снимки: Владимир Добрев