Влюбеният Хобо, 3 част

от Пламен Маринов

Трета част

3.Влюбеният Хобо

Слоновете се бутаха един друг и вдигаха много пушилка, заради едно тясно място, оградено със скали.

Хобо беше наддал с повече от половината на старото си тегло и смяташе себе си за надраснал юношеската възраст. Докато се придвижваха така, изведнъж голям слон спря пред него, а на Хобо не му хареса, че ще изостане назад. Затова започна да го изпреварва, бутайки се с другите вдясно. В същия момент силен момичешки глас проглуши ухото му:

– Какво нахалство! Всички вървят напред, а той настрани.

Гласът беше на Лея, момиче с две години по-малко от него.

– По-силният печели – отвърна Хобо и продължи още повече да се бута, с което спечели и неодобрителните погледи на по-възрастните слонове.

– Така значи! – каза Лея и издаде един особен тръбен глас с хобота си, който означаваше лошите й чувства към Хобо.

Но това не й бе достатъчно и тя заби предницата си в ребрата му и започна да го изтиква вляво. Хобо обаче беше по-тежък и бързо възвърна позициите си. Лея се ядоса заради безпомощността си, но повече заради нахалството на Хобо и започна да го удря по ушите с дългия си хобот.

– Не може да бъде! – оплака се Хобо – Никой не се бие така!

– Аз се бия така, защото съм момиче, нахалнико! – отвърна Лея и настъпи десния заден крак на Хобо.

– Ооох! – извика Хобо. – Не съм срещал такова непонятно същество! Аз напълно съм отвратен от всички момичета.

– И аз от вас, слабако, а от теб най-много! – предизвика го Лея.

Хобо поиска да се обърне с лице срещу нея, но големите слонове го бутаха да върви напред и само успя да я погледне изпод ухо и да каже:

– Не бих искал да те срещам никога повече…момиче…ха…страшилище.

– И на мен не ми е притрябвало. Всички сте ужасни грубияни…

Стадото най-после излезе от теснината, а двата млади слона се раздалечиха колкото се може повече един от друг. Сега искаха бързо да забравят неприятната случка, макар че за слоновете това понякога е много трудно.

                              *

След близо месец, стадото остана цял ден без вода, и когато реката най-после се показа, всички нагазиха вкупом в нея. Хобо пиеше на големи глътки и му мина една мисъл, че някой ден стадото наистина ще изпие цялата река. Махна с уши обаче, пропъждайки тази глупава мисъл. Изведнъж нечий хобот се допря до неговия. Обърна се към съседа си, който навярно също се опитваше да пресуши реката и възкликна:

– Ти!

Беше Лея, която също бе натопила хобота си във водата и по невнимание го бе докоснала.

– И какво толкова? – отвърна тя – реката е на всички, а носа ти изобщо не ме интересува.

– Хм – каза Хобо – никак не си се променила от… онзи път.- Имам чувството, че се е случило вчера – отвърна Лея, – а си бях казала, че не искам да те виждам за нищо на света.

– Ооо, аз също! – опита да не остане по назад Хобо. – Аз дори смятах да се установя в друго стадо, по-далеч от теб.

– Мисля, че си голям горделивец, как беше, ааа… Хоботко – засмя се Лея.

– Хобо – поправи я той веднага.

– Все едно – отвърна Лея и започна да се облива с вода от реката, извършвайки своя първи за деня тоалет.

Хобо беше много ядосан на отношението й към него, но сякаш и не можеше да се отдели от тази хаплива млада слоница.  Направи банята си в близост до нея, и пръскаше колкото се може повече вода наоколо, но най-много върху нея. Лея се правеше, че не забелязва и навярно за първи път вниманието, което получаваше, бе по-голямо от раздразнението й към Хобо.

После стадото пое отново на път, но сега двамата не се отдалечиха толкова много един от друг, и дори от време на време разменяха бързи и според тях „случайни“ погледи. Затова по едно време Хобо взе да си мисли: „Винаги когато я погледна, я хващам, че се е вторачила в мен, но тогава това означава, че тя постоянно ме гледа“. А Лея мислеше така: „Два пъти го погледнах, а той горкия даже не си гледа пътя, а само в мен е зяпнал“. Всъщност истината се разбра най-добре от майките на слончетата, които установиха че децата им изобщо не се изпускат от поглед, макар и да се правеха, че нямат нищо общо с това.

На следващия ден, това дебнене омръзна на Хобо и той отиде направо при Лея:

– Може ли да попитам защо постоянно ме гледаш? Ако искаш да се извиниш за високомерието си, ето ме, тук съм – каза уверено Хобо.

Лея цялата почервеня от яд и отвърна:

– Как смееш да си въобразяваш, че изпитвам нещо към теб, а трябва и да искам извинение? За какво? За това че постоянно ми се натрапваш, не аз, ти си, който дължиш извинение.

И изведнъж Хобо разбра как трябва да постъпи:

– Тогава нека бъда извинен! – каза тихо, но уверено, така че само тя да го чуе.

Лея не очакваше тези думи, и първо помисли, че Хобо й се подиграва, но после реши да направи и тя малка слонска отстъпка.

– За какво точно?

– Амиии… за бутането преди… за пръскането вчера…

– Мисля, че има и още – реши да го измъчи Лея.

– Може да съм изглеждал груб, но не по-малко от теб – опита да възвърне положението си Хобо, и вече малко съжаляваше, че слоницата може да реши да му се подиграва за слабостта, в която се постави сам.

– Хм… Според мен опитваш да хитруваш с това скалъпено извинение. Може би смяташ, че и аз ще започна да се извинявам, и тогава ти ще се чувстваш като победител. Всички момчета се мислят за големи завоеватели.

– Тогава каквото и да направя, няма да има значение. Ти за всичко имаш отговор и нямаш доверие на никого, дори и на собствените си чувства.

Хобо в този момент не разбра, че с тези думи е улучил право в целта, защото Лея изведнъж откри онова, за което говореше Хобо: „Възможно ли е да го харесвам? Наистина понякога е доста нахален и странен, особено с тези скалъпени извинения, но защо не успявам да го прогоня от мислите си?“

– Наистина си страшно нахален, сега дори намесваш моите чувства, а какво знаеш ти за тях? – отвърна му по стария начин Лея.

– Ако съм безразличен за теб, тогава дори не би говорила с мен, дори щеше да ме съжаляваш и да ми кажеш нещо, което завинаги да ме пропъди.

– Искаш да чуеш нещо подобно? – оживи се още повече Лея.

– Не, не искам, кой глупак би искал. Но зная, че само се правиш на недостъпна, а просто искаш да бъдеш спечелена, и то по най-трудния начин. И всичко това е заради самолюбието ти.

– Интересно… – каза на глас Лея. – Ти смяташ, че си играя игрички, а с това последното изобщо не съм съгласна, та ти нищо не знаеш за мен.

– Тогава бих искал да науча повече за теб – смири се още повече Хобо, макар постоянно да се разкъсваше от съмнения, че може би отвътре Лея е същата, каквато изглежда и отвън.

И в този миг и двамата замълчаха, а Лея не бе подготвена да даде никакъв отговор на прямотата, с която Хобо се обърна към нея. Затова се отделиха един от друг, потънали в своите вълнуващи и неизпитвани досега чувства.

                              *

Същата вечер Хобо не можа изобщо да заспи. Наистина слоновете спяха само през четвърт от цялата нощ, а бяха чували, че други обитатели на пустошта спели по цяла нощ, а някои спели само през деня. Хобо започна да се разхожда, но все около стадото.

А близо до него имаше няколко скали и Хобо помисли да се скрие и усамоти зад тях.

Друг обаче го беше изпреварил. Всъщност беше друга – Лея. Тя не разбра, че вече не е сама, а и беше толкова увлечена от своето занимание, че то продължи в присъствието на изненадания Хобо.

Лея имаше едно любимо развлечение – да си играе със светулките. Тичаше около тях и леко ги подухваше с хобота си, събирайки ги там, където иска. Понякога размахваше уши и те се разхвърчаваха навсякъде, но тя пак ги събираше и се радваше на фигурите, които образуваха. Накрая обаче на светулките им омръзваше, или навярно им се струваше опасна тази игра, и отлитаха нависоко, а Лея се надигаше да ги последва, но не можеше. После тя започна да си говори на глас: „Светлината е по-мила от мрака, само в нея можеш да видиш любимия, но къде си ти, защо се криеш, далече ли си или близо си до мен?“

И Хобо без малко да изреве, като тромбон, и да се представи бързо: „Ето ме, аз съм, не съм далеч, любима моя!“ Но разбира се, се въздържа, тъй като знаеше и другата страна на Лея, и кой знае как би реагирала към слон, който се спотайва в тъмното: „Безсрамни Хобо, едва сега разбрах какъв си!“ Затова Хобо притихна съвсем и си каза: „Дано не ме открие, как сега да изляза оттук?“

А Лея продължаваше да си размишлява на глас и да твори: „Какъв ли ще е той? Умен? Да разбира се, това е на място най-първо, но трябва и да е смел, но пък и красив, с грозник ще ми е трудно някак, но чакай малко, трябва да е романтичен, това е второ, или даже първо. Ох, обърках се съвсем. А дали не съм ужасно взискателна, та нима съществува слон, който да има всички тези?“

Хобо без малко да събори дървото, на което се бе облегнал, и да полети към своята любима, казвайки: „Аз, аз съм този слон, на всичко отговарям аз, и тук съм аз завчас“. Но не стори нищо, пак поради същата по-горе описана причина.

„А този Хобо? Хм…“ – пак си говореше Лея, но другите си мисли не ги изказа на глас, оставяйки в нерадост точно този слон.

И тъкмо, когато Хобо мислеше, че е повече от недостойно да наблюдава скришом Лея, тя изпя една песен, подир която Хобо веднага си тръгна по пътя назад. Песента обаче реши да запомни, макар и не с точни думи, но с важния им смисъл.

                               *

На следващия ден слоновете се установиха под сянката на голям брой плодни дървета и красиво езеро посред тях. Това беше любимо място за слоновете и всички имаха хубави спомени от него. И както често се случва, промяната навън, спомогна за промяна и отвътре, особено в два млади слона, които тепърва щяха да учат за какво служат сърцата.

Хобо беше превъзбуден, заради хубавото място и силите, които имаше в излишък.

Лея пък скучаеше заради това, че никой не й обръща внимание, дори и онзи особен слон.

Така отмина малко време, докато един от тях не се реши да стори нещо.

– Здравей! – проехтя гласът на Хобо иззад едно дебело дърво. Дори то не успя да го скрие съвсем, а Лея се направи, че не го е забелязала по-рано.

– О, каква изненада! – и допълни: – Случайно ли си тук, или търсиш нещо?

– Разбира се! Но всъщност аз търся някого – отговори Хобо.

– Така ли? – престори се на неразбираща Лея. – Как се казва той или тя, а може би знаеш само как изглежда?

– О, тя е много красива!

Лея взе да маха с уши от вълнение, но по едно време се усети и ги накара да спрат.

– Освен това, тя постоянно мисли за мен – продължи Хобо.

– Така ли? Сигурно тя ти е казала, иначе как може да знаеш? – Лея се надяваше, че става въпрос за нея, но ако се окажеше, че Хобо си е намерил друга и сега идва да злорадства, тогава щеше да бъде ужасно.

– О, да! Тя го прави по много начини.

– Например? – но усети, че е глупаво да разпитва и допълни: – Всъщност изобщо не ме интересува, но ти сам започна тази тема.

– Вчера тя танцуваше…

– Нима?

– Потропваше с крачета и хобот, и чувствата й бяха, обичам те, обичам те, защо не идваш още?

– И мислиш, че е танцувала заради теб? – попита сдържано Лея, а вътрешно се вълнуваше страшно много, тъй като някой може би бе видял личния й танц, и то без нейно позволение.

– А за кого другиго? Да си призная, аз никога не я изпускам от поглед и досега не съм намерил нито един съперник. Ако ли пък появеше се такъв, за кратко щеше да е, туй е мъжка чест.

– Би се борил за нея? – реши да продължи неясната игра Лея.

– С всеки и до край! – отговори смело Хобо.

– Щастливка е тя! – каза Лея и погледна Хобо – Разбирам, че си влюбен до уши в нея.

И като стана въпрос за уши, тези на Хобо неконтролируемо се размахваха, като ветрила и то не защото беше толкова топло.

– Макар че е слоница, тя ходи като истинска лъвица.

– Лъвица? – прилив на прекрасни чувства обзеха Лея, чието име означаваше точно това.

– Смятах, че е високомерна, но разбрах, че тя всъщност е царица.

В този момент слоновете смятаха, че по чуден начин горещината се е покачила неимоверно много, макар че един безпристрастен изследовател не би отчел и един градус разлика.

– Не издържам повече! – разпусна чувствата си Лея. – Ако е друга, нямаш право да говориш за нея пред мен, аз също имам чувства! – и в момент, в който можеше или да се разплаче или да нападне с гняв Хобо, последният се окопити и каза:

– Не виждаш ли, че съм влюбен в теб, Лея! И как бих могъл да тичам подир друга, като си заела цялото място в сърцето ми.

Тук вече Лея отприщи сълзите си, а Хобо като не намери какво друго да направи, започна да ги попива с хобота си.

– Това е много мило, Хобо – каза Лея и на свой ред си приближи до него и го погали с ушите си.

След това предприеха разходка до малкото езерце, където за тяхна радост нямаше никой. Много по-късно Хобо щеше да разказва пред когото трябва, че това е бил момент, в който Някой с велика любов, е измислил това действие специално за тях. А на всички други, които е можело само да попречат, им е дал или дълбок сън, или някакви други занимания.

Залезът отдавна се беше случил, но пък звездите, о звездите – те грееха, като слънца на небосвода. И двамата ги гледаха в почуда, и първи Хобо заговори:

– Очите ти са по-красиви от звездите, а от тях са винаги по-близки.

– И твоите са тъй прекрасни, и все оглеждат се във моите – отвърна Лея.

– Не спират да го правят, и нови хубости откриват – вдъхновяваше се още повече Хобо.

– Ти ме изпревари, а мислех себе си за романтична – каза Лея.

– Аз не виждам недостатък и ухание разнася се от тебе, като от най-чудно цвете.

– И аз замаях се от тези думи, поет си бил, и то какъв…

– Челото ти, като гладък нар е, а краката, като стройни баобаби.

– Друга дама може да ти се обиди Хобо, но аз не мога, всяка твоя дума прелестна е, не ще намеря нещо непристойно в нея – отвърна още по-радостно Лея и допълни: – Ти излезе и красив и смел, и романтичен, и умен кой не знае, дано да съм достойна аз за тебе, скъпи Хобо?

После си говориха още толкова много, че на Хобо му се стори, че са изговорили всичките думи на света. А от родителите си знаеха, че когато се опознаят повече, ще започнат да си говорят и без думи.

Връщайки се към стадото, Хобо поведе Лея по един заобиколен път, и докато любимата му разбере, той сръчно успя с хобота си да набере една стиска цветя и да й ги поднесе.

– Дори и в тъмнината ми набра цветя, как разбра, че тук са и са толкова уханни?

– И влюбените имат тайни, но само за да носят радости незнайни – отвърна Хобо.

Тази вечер бе най-красивата за тях, и сякаш Този, който я бе направил, им я бе поднесъл, като специален дар.

                  *

Песента на Лея:

Каква ли е тя – Любовта?

Прилича ли на радостта,

или повече е тя?

О, чувала съм,

че когото срещне тя,

без забава разцъфтява,

после ражда се плода на красотата,

и накрая те и тя, политат в вечността.

 

Следва продължение

Към Втора част: 2. Танцът на Хобо