от Смила Захариева
„Водата и животът в нея“. Фотографии: Владимир Добрев
Аз съм малка капчица. Както другите капки, не знам как съм се родила.
Но, те също си мислят (и с това са изключително горди), че произхождат от красивия, блестящ, топящ се сняг.
Сега плувах по една бърза река и оглеждах всичко с любопитство. Всичко ми бе толкова интересно, а когато видимо треперех от вълнение, другите капки ме спираха и прошепваха:
– Сега е едва началото. Недей да тръпнеш. Краят всичко ще ти каже.
Аз обаче, не исках да ги чувам. Краят ще е смърт. Сега е най-хубавият момент.
Минаха дни. Реката ту се смесваше, ту се разделяше… Времето започваше да става все по-топло и вече не се виждаше сняг по планинските върхове. Когато стана твърде горещо, започна и моето първо преминаване в друго състояние.
Започнах да не виждам тялото си. Тежестта ми намаля и полека започнах да се издигам в облаците.
Беше приятно. Носих се спокойна, издухвана от вятъра. Бях като някоя малка мъгличка, отплеснала и изгубила се в нищото.
Но, съвсем не се бях изгубила.
До мен имаше други малки мъглички, но това бе почти незабележимо, нищо, че се притискаха все по-плътно към мен.
Скоро вече образувахме нещо голямо, тъмно и черно, което хвърляше черна сянка върху земята.
Стана ми страшно студено! Имах чувството, че се сковавам и не мога да помръдна. Натежах. Опасявах се, че ще падна надолу с голяма тежест. Затворих уплашена очи.
Вятърът свистеше в ушите ми. Знаех, че падам към земята.
В следващия миг се чу плясък и аз се оказах по лице, забила нос в дъното на една локва.
Беше удивително… Та аз бях капка от лед!
Страхът ми изчезна. Засновах насам и натам и скоро възвърнах течния си вид. Около мен имаше други капки и те се удряха в стените на този малък басейн, в опит да излязат на свобода.
Чу се силен грохот и всички застинахме. Над малката локва се беше надвесила огромна муцуна. Това беше глиган.
Из тълпата от капки прокънтя продължителен хор от писъци, но това, естествено, не уплаши животното. Всички бяха наясно, че глиганът чува само клокочене.
Аз се свих колкото се може по-навътре в тълпата, но понеже и другите се опитваха да направят същото, аз все се оказвах избутана най-отпред.
Глиганът се приведе към нас и ни погледна с глуповатия си поглед. После изсумтя и си отиде разочаровано.
Кой ли знае – навярно му изглеждаме твърде неутоляващи. За наше щастие чудовището си отиде.
Оттогава всички от тази локва станаха неразделни (пък и то няма как иначе, нали наоколо нямаше други реки).
Сега плувахме по малкия приток вода. Всички се вълнуваха, защото си мислеха, че отиват към Еверест. Глупости! Аз знаех, колкото и да не бях запозната с понятието ,,география“, че в момента сме в България и се движим на изток. И скоро разбрах, че съм права.
Влязохме в един удивяващо огромен воден басейн. Отначало никой не знаеше къде се намира, но когато наоколо започнаха да се навъртат любопитни риби, всичко ми стана ясно.
Но не, не си мислете, че говоря за морето. Не. Разбрах, че съм вечна. Това бе моят първи кръговрат.
 |
|
