Приказка от Ирина Загоскина
Илюстрации: Светлана Вяхирева
Събуди се слънчевото пролетно утро. Веселото чуруликане на ранните птички, кръжащи над степната шир, обещаваше хубав ден. Нищо не предвещаваше големи събития, вълнуващи приключения и драстични промени в живота на малкото степно зверче Слави.
Топъл лъч на утринното слънчице, погали своето малко цветно подобие – ярко жълтото глухарче, плъзна се в тъмното жилище на Слави и приятелски погъделичка нослето на спящото животинче.
„Време е за ставане, щом слънцето вече се здрависва с мен” – прокрадна се в сънената главица на Слави. Протягайки се в сладка дрямка в своето леговище, той изскочи като пружина от тъмното си убежище в така познатия слънчев външен свят, където го приветстваха с утринна песен бързокрилите лястовици, скакалците радостно потриваха крачета, издавайки обичайното цвърчене, и едно глухарче нежно му кимна със златната си главичка в знак на поздрав. Като застана на задните си крачета, а предните кръстоса на стомахчето си, той се изпъна като струна, от което хоризонтът на околността се разшири. Слави изложи на топлото слънце своето тъмно коремче, и като присви очи от ярката светлина, прошепна:
– Добро утро, приятели мои! Добро утро на всички!
И по навик, който вече беше станал ежедневен ритуал, с две бързи движения на лапичките си разчеса бялата лента на челото си, така че тя заприлича на корона.
Най-накрая, като се събуди окончателно и огледа съседното поле, животното забеляза хора, работещи там.
„Чудя се какво правят? Не бяха тук миналата година!”
Любопитството започна да изпълва с напрежение животното. Любимата му баба обичаше да казва: “Ако искаш да знаеш много, малко трябва да спиш“. След като падна на четирите си крачета, той тръгна с големи скокове към полето, изорано през есента. Хората явно насаждаха нещо, навеждайки се към земята.
„Да засадят дини. А то се налага да тичам до селото и да влизам в чуждите градини за любимото си сладко лакомство!‘‘
От всички вкусни неща Слави обичаше най-много дини. Животинчето хукна в галоп, без още да знае какви неприятности ще си навлече. Като стигна до полето видя малка могила върху изораната девствена почва, зад която реши да се прикрие. Хората засадиха няколко клонки на равни редове. Ще бъде лозе, реши Слави, той вече беше виждал такива красиви и добре поддържани лозя. Докато си вършеха работата, селяните се приближаваха все повече до неговата могила. И тогава чу една жена да вика:
– Вижте какво намерих! Обеца!
От различни посоки към нея се затичаха жени. И „ах и ох“ – разнесоха се възклицания на изненада и възгласи на възхищение от тяхна страна. Тогава друг работник наблизо вдигна някакъв лъскав предмет от земята. След това и другите се пръснаха по полето в търсене на орнаменти, като временно спряха засаждането на лозето.
Не след много време до полето се качи зелена кола, вдигаща зад себе си облаци пътен прах, от която излязоха археолози, извикани да огледат находките. Сред тях един се открояваше особено – висок, енергичен, с каубойска шапка на главата.
„Навярно този с шапката е най-важният тук!“
Животинчето веднага изпита симпатия и доверие към него с всички върхове на космите си. „Ще гледам Шапката“ – така го кръсти Слави. И зверчето реши да остане, без още да знае до какво ще доведе любопитството му.
След като разгледаха бижутата, намерени от жените, археолозите започнаха внимателно да разглеждат цялото поле и се приближаваха все повече до хълма на Слави. Животинчето се размърда на мястото си.
„Уфф! Какво да правя?“
Далеч беше да тича обратно през полето, но нямаше голямо желание да се среща с хора. След като заобиколи малкото хълмче, забеляза в него убежище, където реши да се скрие от хората. Господарката на това жилище, очевидно беше временно отсъстваща мишка полевка. Слави трябваше да гребе стените с късите си предни лапички, за да разшири прохода. Работейки усърдно и чевръсто, навлизайки все по-дълбоко, той се натъкна на голям камък в земята. Криволичещата пътека се раздели на две. Така правят гризачите, за да объркат следите си, когато бягат от преследвач. Слави замръзна за секунда, за да реши по кой път да се придвижи по-нататък – да заобиколи ли или да се гмурне в този фалшив вход между големите камъни. Любопитството надделя и животинчето, работещо усилено под земята, реши да пропълзи между камъните. Разширявайки прохода, разгребвайки земята, то усети лека миризма на сажди. Улавяше се едва-едва, но обонянието му беше превъзходно.
— Имало ли е някога печка тук?
Белите ленти на муцунката му очевидно ще трябва да се измият от черните сажди по-късно. Ноктите на животинчето стържеха по парчета желязо, а към далечната миризма на сажди се прибави и дъх на метал.
„Какво е това? Какво представляват тези плоски кръгове? А! Това трябва да са монети!”
Макар и рядко, той ги е срещал под земята в леговището си. Хората много обичат да намират стари монети и се радват на находката като малки деца! Вероятно тук имаше разпръснати монети. И тогава чу приближаващите стъпки на мъж. Слави замръзна, наведе още по-ниско глава, сви ушите си и застана нащрек. Стъпките започнаха чувствително да разклащат земята, убежището започна да се руши и накрая нечий огромен ботуш напълно го покри с пръст.
„Е, Шапката! Какво направи? А аз мислех, че си ми приятел! Край! Аз съм в тъмното! Засипан с пръст! Какво да правя?“
Слави никога не бе попадал в такива екстремни ситуации.
„И така, спокойствие и благоразумие!“ Трябва да се измъкне, той разбра това веднага, но къде да отиде? „Просто не трябва да се суетя и да не нервнича. Аз съм умен и разумен!”
Той не е свикнал да се движи назад, а само напред. И зверчето започна да работи усилено, за да се измъкне от това задръстване. Загребваше земята с предните си крачета и я притикваше под коремчето си, а със задните я буташе зад себе си. Все още имаше сили, усърдно работейки в пълна тъмнина, той бавно, но сигурно се придвижваше напред.
„Аз съм червей! Вече приличам на червей“, мина през главата му, когато си се представи отстрани.
И изведнъж, отново, с нокътя на дясната си лапичка, той се хвана за някакво парче желязо.
„Не ми ли стигаха монетите, ами и парчета желязо в допълнение! Солидни препятствия, помисли си Слави с досада. – Какво е това?“
В пълен мрак животинчето започна внимателно да опипва парчето желязо с дясната си лапичка, разчиствайки земята около него.
„Все още нямах достатъчно, за да се порежа! Тук имаше много неща под земята: и копия, и стрели.” На допир те представляваха плоски метални пластини, образуващи обръч, към който бяха прикрепени вериги и мъниста.
Слави си помисли: „Какво да правя?“ Заобикаляйки, или по-скоро, копаейки вляво или вдясно от този обръч сега – ще отнеме повече време, ще отнеме сила, а те вече бяха на изчерпване. Животинчето не беше свикнало да търси заобиколни решения, нито да се поддава на трудностите. Без да мисли два пъти, то реши да копае право напред и да се изкачи през този странен железен пръстен.
„О, няма, няма път назад, само напред!“
И с такова настроение той започна да копае земята вътре в пръстена. Муцуната на животното пропълзя в този метален обръч, но раменете се заклещиха.
„Няма да се провра, не ще се измъкна! Мисли, Слави, мисли, главице! Какво да правя по-нататък?“ той продължи да говори сам със себе си.
Няма вече сили, няма изход, земята е наоколо, няма достатъчно въздух и дори някакъв обръч е заседнал на раменете му. Обръчът се отпусна, Слави притихна в размисъл и тогава ухото му долови някъде напред стържещи звуци. Това едновременно го радваше и тревожеше. Ако чува звуци, тогава изходът е много близо. Това го насърчи. Но тези стържещи движения отвън биха могли да го засегнат, да го наранят.
— Значи можеш да останеш без глава! – предпазливо се пошегува със себе си зверчето.
Такава перспектива го разстрои и го принуди да напрегне интензивно мозъка си, за да търси изход от тази безизходица.
„И така“, започна да разсъждава затворникът, „предстои опасност. Остава да изчисля момента по звука, когато стържещото устройство ще бъде отляво или отдясно от носа ми, да да тръгна рязко напред, като напрегна последните си силици.”
Решението е взето, но как да се принудиш да се втурнеш към неизвестното и опасността? Освен това този обръч на раменете пречи, дявол да го вземе!
„Сега не съм червей, а кон с нашийници на врата“ – отново кисело си се усмихна Слави. Той дори улови резките думи, приглушено кънтящи отпред зад тънък слой земя. Скърцащите звуци спряха, но имаше и други. Сякаш почистват земята с метла.
„Това е Шапката! Това е Шапката! Той дойде да ме спаси!“ – оживи се животинчето.
Отнякъде се появиха нови сили, страхът изчезна, а Слави ентусиазирано продължи да гребе земята, напредвайки към своето спасение. И внезапно носът му, най-прекрасният нос на света, след като проби тънкия слой земя, се освободи. Черният мокър нос улавяше всички миризми на този прекрасен свят: миризмата на тревите, цветята, миризмата на слънцето, от която все още беше отделен от непроницаем слой земя. От свежия чист въздух, опияняващ с ароматите на степта, главата му се въртеше.
„О, колко вкусен се оказва, че е въздухът!“
Не можеше да се надиша. Малкото му тяло, притиснато от всички страни от земята, се изпълваше с кислород при всяко вдишване. Сякаш се страхуваше да издиша и продължаваше да поема и да поема малки глътки от този спасителен въздух, тази степна миризма на свобода. И в този момент, по неговото любопитно стърчащо изпод земята носле два пъти с бързи и уверени движения премина четка (такава той беше забелязал в ръцете на Шапката, когато го наблюдаваше как работи). Власинките на четката сметоха остатъците от земя по муцунката му, но в същото време действаха дразнещо върху изпръхналата кожичка. Изпита голямо желание бързо да я разтърка с лапичка, за да не кихне, но му пречеше земята, която като обръч го притискаше в силните си обятия. В носа му нещо се осука, завъртя се, изтръпна, загъделичка го, тялото му започна да се разширява от натрупания въздух, задните му крака започнаха отново да се движат, както преди засилване. Всичко това го накара да се подчини на тази непозната вътрешна сила, която го завладя изцяло. И тогава той най-накрая кихна… Това беше рекордното кихане в света! Сякаш беше ритнат отзад и тялото му, от носа до опашката, с този неразбираем метален обръч на раменете, най-после се освободи от плътната земна прегръдка. Той падна върху чисто изчетканата повърхност на изкопа, дрънчейки с мъниста по обръча, който силно стискаше раменете му. Като искаше да се отърве от него колкото може по-бързо, животинчето започна да се щурка насам-натам, опитвайки се да го издърпа с лапите си. Извивайки главата си и олюлявайки се в различни посоки, той най-накрая закачи ноктите си на ръбовете на пластината и, като привдигна козината си, захвърли този неразбираем обръч, който толкова много му пречеше. Скочи на четири крачета и усещайки свободата и приятния полъх на вятъра, Слави препусна в галоп от това място, правейки големи, половин метрови скокове.
Докато бягаше, той си възвърна способността да мисли и разсъждава. Изведнъж с крайчеца на окото си той забеляза входа на нечия бърлога и светкавично се втурна в нея. Придвижвайки се напред в сух подземен заслон, разузнавачът Слави установи, че убежището е празно и доста подходящо за подслон. Озовавайки се на спокойно и защитено от любопитни погледи място, той най-накрая си пое дъх. Сърцето му спря да бие ускорено и се върна към предишния си ритъм. Като се успокои напълно, изглади бялата линия на челото си и дойде на себе си, той отново изпита любопитство.
„И какъв е този мистериозен предмет, който извадих от земните скривалища на раменете си? Защо звънеше? Освен това заблестя на слънцето, значи не е желязо. И тогава какво? И какво прави моят приятел Шапката сега? Именно той ми погъделичка носа с четка и замръзна от удивление, когато аз като тапа излетях под краката му.”
Въпроси много, любопитство – още повече и зверчето заситни към изхода. Като подаде навън муцуната си на изхода, Слави преди всичко оцени безопасността на ситуацията, проверявайки въздушните течения с носа си. Въздухът беше приятен, тревист, загрят от слънцето. Недалече се чуваше човешки говор. След като наостри ушички и се вгледа във фигурите на хората, животинчето се подаде още повече от бърлогата.
— Ех, да става, каквото ще става!
И Слави, като притискаше корема си към земята, бързо хукна до най-близкия камък, който го скри от хората. Изправен на задните си крачета, с предни лапи смирено прибрани на корема, той като струна се изпъна нагоре. Сега хоризонтът на погледа му към това, което се случва, чувствително се разшири. Застанал зад голям сив камък, Слави видя злополучната си „яка“ в ръцете на Шапката, която сега блестеше в цялата си красота под лъчите на слънцето. Беше красива златна огърлица с цветен емайл, с висулки и мъниста от скъпоценни камъни, от които археологът не можеше да откъсне очи. Шапката погледна с учудване находката, която е лежала под земята в продължение на много векове. Слави чу фрагменти от фрази: „IX век… злато… скъпоценни камъни… царското съкровище… невероятна находка…“
„О, това бижу вероятно е носено от благородна дама!“
Животинчето гордо изправи рамене, усещайки прякото си участие в историческото откритие. Той толкова искаше да извика силно: „Аз съм, аз съм този, който намери огърлицата!“
Шапката, в очакване на нови находки, коленичи с усмивка на лицето и продължи да разчиства с четка земята на мястото, откъдето изскочи животното с огърлицата.
Слави продължи да наблюдава какво се случва. Другите археолози, навели глави, обикаляха полето в търсене на нови скъпоценности, като от време на време приемаха дарове, скрити дълги векове от майката земя. Хората сякаш се покланяха до земята в знак на благодарност за толкова добре запазените вещи. Явно през есента, когато тракторът изоравал дълбоко земята под лозето, той е засегнал зидарията на старата печка със скритите съкровища и ги развлякъл по полето.
Но зверчето се интересуваше повече от Шапката, който продължи да работи със страст. До него, коленичил, друг археолог снимаше мястото, което се разкопава, когато изпод четката се появи ръбът на друга находка и той записа нещо в тетрадката си. Разчиствайки слой след слой, археологът стигна до разпръснатите средновековни монети, които животното риташе така пренебрежително с крачетата си. Старателно, но енергично работещ, Шапка изведнъж извика от изненада и възхищение.
– Еврика! Еврика! Открих! Открих! Всички идвайте тук!
Неговите колеги археолози, говорейки развълнувано; и заобикаляйки Шапката, започнаха да му помагат да изкопава съкровища, които под техните ръце блестяха на слънцето за първи път от векове. Имаше много монети, обеци, дамски бижута със скъпоценни камъни и перли. Това беше много голяма находка от скрити съкровища. Слави отново искаше да бъде център на внимание и извика: „Аз намерих това! Аз!“
Той усети, че приключението няма да свърши дотук. Всеки негов косъм го предупреждаваше: „Не се отпускай, приятелю, бъди готов за всякакви изненади!“ И малкото пъстро порче не беше против удивителни, неочаквани промени в свободния му живот.
„Може би трябва да бъда възнаграден за такава ценна находка? Аз бях първият, който намери това съкровище, или по-скоро го открих, спасявайки живота си!”
Слави примижа с очи, огледа познатата околност, радвайки се на първата зелена трева, която се издига от земята, на веселото чуруликане на птиците, които кръжат в пролетен танц по безоблачното небе, и на толкова топлото и мило слънце, което дава живот на всички на земята. Поемайки дълбоко дъх от чистия, пикантен въздух на родната земя, затоплен и погален от слънчевите лъчи, Слави стигна до дълбока мисъл: „Главното в живота е Слънцето, Въздухът, Водата и Земята! Съществува ли това – животът ще продължи! И това е всичко, което имам, значи съм богат! Е, нямам нужда от никаква награда за съкровището. Подарявам го!“
И слънцето, сякаш отгатващо философските мисли на животинчето, нежно погали пъстрия му гръб.
От всичко преживяно и видяно умореният Слави пожела да обядва и да подремне. Изправено отново на задните си крачета и изпънато като колче, животното обърна глава и внимателно се огледа в търсене на храна. Носът му долови леката миризма на кашкавал и пресен хляб.
— О, колко вкусно ухае!
Едва сега си спомни, че сутринта нямаше дори капка макова роса в устата му. В момента го занимаваше само една мисъл: „Къде е това вкусно нещо?“
Слави се отпусна на четири крачета, притисна се към земята и започна да се движи чевръсто, като се ориентираше като хрътка, само по миризмата. Ароматът на кашкавал се приближаваше все повече и повече. Като предпазна мярка той спря наполовина и започна внимателно да наднича фигурите. Вниманието му беше привлечено от голяма раница, лежаща на земята. Той я видя сутринта на раменете на Шапката. И тъкмо от раницата идваше едва доловимата миризма на кашкавал, която така привличаше вниманието и възбуждаше апетита на гладното животно. Поглеждайки назад към хората, които се заеха да разкопават и описват ценните находки и не му обръщаха ни най-малко внимание, той бързо се шмугна в леко отворената раница.
Там, в тъмнината, Слави бързо разкъса с предните си лапички хартията, в която се намираше най-вкусният сандвич на света – уханна прясно изпечена питка с жълто, дебело парче кашкавал, леко разтопено на слънцето! Слави замръзна в очакване, отново вдиша миризмата на храната и се нахвърли върху сандвича като пираня, захапвайки го с острите си и силни зъби. Лястовичката още не беше успяла да отлети до края на полето, а от сандвича не остана и трохичка, само миризмата все още витаеше вътре в раницата. Слави, се прозя и се протегна блажено от сърце, галейки корема си и бялата лента на лицето си и като се извиваше и въртеше насам-натам вътре в раницата, най-после намери удобно място, сви се и задряма.
Докато заспиваше, Слави чуваше думите на археолозите, които все още се въртяха в главата му: „IX век… съкровище… огърлица… нашествие… Мария Ирина… каменна пещ… цар Петър… огън. “ От време на време, потрепервайки целият, той заспиваше неспокойно. Една картина се заменяше с друга, думите прозвучаваха и веднага изчезваха, докато всичко се сля в едно цветно мечтателно видение. Тук той вижда столицата на средновековното българско царство – Велики Преслав, Царския дворец, ограден с дебели каменни стени, Тронната зала, Златната църква, една много красива византийска принцеса Мария Ирина, седнала пред огледалото с красивите си скъпи дрехи. Пред нея на масата има кутия, украсена с блестящи камъни и пълна със семейни бижута. С царствена грация тя изважда от него огърлица с невероятна красота (Слави!), изработена от злато и украсена с многоцветен емайл. С искрено възхищение тя се любува на бижутерската работа, като я разглеждаше първо от едната страна, после от другата. Колието беше двустранно – едната страна отразяваше другата. Мария-Ирина плавно отпусна ръката си с огърлицата, възхити й се, нежна усмивка докосна красивите й устни.
Тя вече я беше приближила до деколтето на роклята си, възнамерявайки да я закопчае около врата си, когато в този момент в стаята й с бърза крачка влезе цар Петър, нейният съпруг. Напрегнатото му лице издаваше силно безпокойство.
– Бедата ни настигна! Варвари нападнаха града ни. Пригответе се бързо! Ще бъдете изведени извън града през подземния проход.
Колието се изплъзна от ръцете на кралицата и падна като златна змия в краката й. Трескаво взе да се приготвя и извика прислужницата за помощ. Тя бързо прехвърли всички бижута в кожена чанта, където домакинята изсипа златни и сребърни монети. В бързината една монета се измъкна и като издрънча силно на пода, се претърколи и спря до огърлицата. И едва сега жените забелязаха падналото бижу. С бързо движение на ръката прислужницата вдигна огърлицата и монетата от пода и заедно с кралицата изчезнаха през тайната врата. Мълчаливо, с бърза крачка, те тръгнаха по дълъг подземен проход. Тъмните им, тежки наметала, плавно се спускаха от раменет върху дрехите им като ги прикриваха. Главите на жените бяха покрити с качулка, лицата им бяха съсредоточени, фигурите – напрегнати, което издаваше тяхната готовност за всякакви изненади. Най-накрая подземният проход беше подминат и кралицата почука по определения начин на масивната врата, която водеше в дълбок овраг обрасъл с гъсти храсти. Един воин, който ги чакаше, облечен в селски дрехи, помогна на дамите да излязат и бързо ги отведе до малко селце наблизо. Скромна селска къща приюти бегълците. Тук ги нахраниха с простичка храна, по селски. Беше пролет, каменната печка в хижата вече беше престанала да се отоплява и прислужницата, по заповед на кралицата, скри в печката торбата с бижутата. Така е по-спокойно. За придружаване на царицата до по-безопасно място, бързо се подготви малък отряд конници. Всички се суетяха, бързах…, Царицата се тревожеше за Петър, който остана в Преслав. За да прогони болезнените мисли, тя излезе с прислужницата, за да проследи приготовленията за дългия път. Недалеч от къщата вече стояха коне. Усещайки човешкото напрежение и смут, те нетърпеливо удряха земята с предните си копита. Гривите им от силните пориви на вятъра се развяваха в различни посоки. Миризмата на война, миризмата на опасност и трагедия витаеше около оживения народ. Но изведнъж към тази миризма неочаквано и застрашително се присъедини миризмата на пожар, на огън.
– Огън! Ние горим! Пазете се!
От няколко колиби, запалени от варварите откъм подветрената страна, огънят, пръскаше искри, пукаше злокобно, поглъщаше дърветата и сухата трева, бързо се приближи до глинената къща, която преди малко беше приютила царицата. Жителите избягаха от домовете си, като успяха само да вземат малките деца в ръцете си, помагайки на възрастните хора. Всички домашни вещи, цялото придобито имущество бяха унищожени от огъня, който не познаваше милост по пътя си. Един воин изтича при кралицата и извика:
– Бяхме предадени! Няма време! Конете са готови за тръгване!
Прислужницата, като се обърна рязко и вдигна полите на дългата си рокля, изтича към къщата за семейните бижута на кралицата, скрити в печката. Но преди да успее да стигне до портата, нейни съселяни я пресрещнаха и в общия поток от хора я завлякоха в покрайнините на селото. Погледна бързо докато бягаше, и видя как огънят, донесен от силен вятър, вече поглъща дървените греди на къщата, в която се бяха подслонили. Стените се срутиха, огънаха се и покриха каменната пещ, разположена в центъра на къщата, със съкровищата на кралицата – сега скрити за векове. Ненаситният огън, оставяше след себе си пепел, яростно дишаше горещи пламъци, и се разпространи до едно дърво, от чиято височина можеше да се види как малкият конен отряд, внимателно пази царицата с нейната вярна слугиня и ги отвежда в неизвестна посока.
Рязко дръпване на раницата моментално събуди Слави. Животинчето се вкопчи с ноктите си в плътната тъкан, и се опита да разбере какво се случва.
„Какво? Кой? Къде? Защо? Какво да правя? Как да се спася?“
Раницата се оказа на гърба на Шапката. В нея, като се люлеше в такт с крачките му, зверчето продължи пътуването си в неизвестното. Миризмата на бензин започна да се приближава. Чу се скърцането на отварящия се багажник, където произволно летяха вещи на археолози, а раницата с плененото животно в нея се строполи последна. Бързо се съсредоточи, преобърна се като акробат, падна на четирите си лапи и замръзна.
„Рано е, о, твърде рано е да се показвам!“
Колата започна да мърка и да трепери. В нея шумно се настаняваха ликуващите археолози, затръшваха вратите и говореха оживено. Под тежестта им колата, пъшкаше, снижи се, бавно и мъчително буксуваше, но все пак потегли.
— Трябва да се измъкна от тъмната раница.
Муцунката на Слави се мяташе и удряше в различни посоки, но най-накрая все пак намери изход. Като се клатушкаше и се търкаляше в багажника върху чуждите вещи, той се просна по-близо до вратата с надеждата да изскочи от нея при първа възможност.
Накрая колата спря. Животинчето се напрегна цялото, подготвяйки се за светкавичен скок. Археолозите, продължаваха да обсъждат на висок глас намерените бижута, докато излизаха от колата. Шапката бързо отиде до багажника. Ключалката щракна и преди капакът да се отвори напълно, между широко раздалечените му крака прелетя разрошеният Слави, съпроводен от дружния смях и подвикванията на археолозите. Зверчето, като футболна топка във врата, се плъзна под Шапката, претърколи се през глава и като стрела се втурна към спасителните храсти, които зеленеeха наблизо. Бурните аплодисменти на археолозите придружаваха полета му.
Под гъстата зеленина на храста животното бавно дойде на себе си. От преживените събития и пътуването в багажника главата му все още се въртеше. Беше много жаден. Докато търсеше вода, реши едновременно да изследва новата територия. Излeзe на пътеката, облицована с плочи и оградена с колони. Там видя жълта сграда, заобиколена от зелени дървета. Присви очи и се втренчи в буквите на сградата. Слави бавно прочете: „Велики… слав“.
„О! Това ли е моето семейно гнездо? Тук е живял моят велик прародител? Чудеса и нищо повече!”
Затвори очи, а след това рязко ги отвори, така той отново се фокусира върху табелата – „Музей на Велики Преслав”.
„А, това е музей! Но колко е хубаво да участваш в историята на страната поне с подобно име. Защо само име? Днес намерих съкровище, което беше донесено в този музей. Извадих безценно колие, скрито преди много векове, върху крехките си рамене изпод земята. Ей, аз! И няма кой да ме похвали.”
— Ех! – въздъхна тъжно животинчето, заглади с лапа лентата на муцунката си и бавно отиде да огледа парка около музея. Брезите, елхите, розовите храсти бяха добре поддържани и всичко беше добре подредено.
„Не, не мога да се скрия от хората тук. Трябва да намеря уединено местенце.“
Слави енергично се запъти навътре в парка и в същото време реши да огледа музея от всички страни. Тичайки край стената на сградата, зверчето видя на земята под храстчето розова пластмасова купа, в която беше налята бяла течност. Тогава чувството за жажда отново напомни за себе си. След като облиза устните си, то се придвижи чевръсто и с голямо любопитство към купата. Миризмата на мляко му беше непозната, но неговото зверско шесто чувство му подсказваше, че е годно за консумация и е много вкусно.
„О, да става каквото ще става! Какво толкова ще рискувам!
И Слави с върха на езика отначало предпазливо, после все по-смело започна да лочи млякото. Затворил очи от удоволствие, той не забеляза как езикът му вече докосва дъното на купата. Доволен, седна до един храст и след ядене започна да мие лицето си. Тази процедура беше прекъсната от оранжев котарак с нахален пиратски вид, който смело и уверено се затича към купата с останалото мляко. Когато погледите им се срещнаха, двете животни замръзнаха напрегнато. Слави реши да заеме заплашителна поза: миловидното му изражение се преобрази в хищна гримаса, опашката му беше настръхнала и, като я сложи на извития си гръб, за всеки случай издаде предупредителен рев.
„Проработи!“
Котаракът спря. В очите му нямаше страх. Пренебрежително разглеждайки разрошения и неразбираем звяр, той пръхтейки, се извърна и се отдалечи.
„Това е! Ако се страхуваш, значи уважаваш!”
Връщайки се към предишния си вид, Слави продължи напред. Накрая в ъгъла на парка забеляза дупка в земята. Очевидно беше по-тясна от тялото му. Но денят наближаваше края си, а също и приключенията.
Време е и вие да намерите подходящ подслон, който да ви пази от вятър, дъжд и всякакви оранжеви котки.
Животинчето с нови сили започна да изгребва пръст и да разширява леговището си, изчезвайки все по-дълбоко в него, докато кафявият връх на опашката му напълно се скри под земята.
Следва продължение…
 |
|
 |
|
Помогна за превода от руски език: Стефи Маринова, от Добрич. Преподава на чужденците български език на доброволни начала в Адвентната църква във Варна.