Продължение на историята
„Учен Акълски. Срещи от четвърти вид“.
Чук-чук-чук.
Вратата плахо се открехна. Иззад нея се показа човек с кръгове под очите. Ризата му беше намачкана, сякаш беше спал с нея.
– Добър ден, доктор Болен?
– Влезте… Всъщност е Волен, ама някакви идиоти са се правили на интересни.
„Е, в психиатрия сме все пак…“ – помисли си Учен, но веднага се засрами от мисълта си.
Докторът излезе иззад бюрото си от масивно дърво и протегна ръка.
– Заповядайте, разположете се удобно. Какъв проблем имаме? – попита докторът.
– Ами… то е дълга история – притеснено каза Учен и приседна в края на мекия диван.
– Не знам от къде да започна.
– Откъдето решите – кимна предразполагащо доктор Волен. Натисна едно копче под бюрото си и завесите леко се придвижиха, за да приглушат дневната светлина.
– Всъщност аз ходих на консултации при доктор Нормален, може би го познавате, но реших да получа и второ мнение. Надявам се, нямате нищо против…
Лицето на доктор Волен стана още по-приветливо.
– Не, разбира се, това е съвсем нормално. С доктор Нормален сме състуденти и смятам, че той е… много добър специалист.
„Само дето прекалено много вярва на сините хапчета открай време“ – докторът едва не се изпусна да го каже на глас.
– Та… Как започна всичко?
– Ами… Идеята ме занимава от студентските ми години, но напоследък се захванах сериозно с нея. Както знаете, ние живеем в един тримерен свят, или поне така си мислим. Много учени си задават въпроса „Има ли четвърто измерение?“. Аз си зададох въпроса: „А има ли второ измерение, където да има същества, които да се питат дали има трето измерение?“
Едната вежда на доктора леко потрепна нагоре. Учен забеляза това и заговори като на своите студенти.
– Питате се как би изглеждал един двумерен свят? Представете си човече, което да живее на лист хартия, ама листа да го няма. Защото всеки лист има някаква, макар и малка, дебелина, а това е третото измерение. Значи можем да поставим хиляди двуизмерни светове, и те пак няма да бъдат дебели колкото лист хартия. А ние може би възприемаме съвкупността от всички тях.
Лицето на доктора си остана все така приветливо, но нещо в погледа му издаваше, че е изпуснал нишката. Учен беше срещал често този поглед сред студентите си.
– Добре, ще се опитам да Ви го обясня по друг начин. Да кажем, че използваме програма за графична обработка, например PhotoShop, PicsArt… В тях може да се използват много слоеве, на един да имаме фон, на друг – предмети, на трети – хора. Съвкупността от всички слоеве дава цялата картина. По същия начин реалността, която виждаме може би е съвкупност от слоеве. Тогава си помислих „Мога ли да видя само някои от тези слоеве?“ От много време работя по уред, който да отделя от вълните триизмерната им компонента. Съвсем наскоро компютрите станаха достатъчно мощни, за да правят сложни изчисления. Може би не знаете, но вашият мобилен телефон е много мощен компютър, който обаче се използва за какви ли не ненужни, но забавни, приложения. Е, аз направих от моя телефон уред за сканиране на пространството и отделяне на третото измерение. Насочваш телефона към нещо и настройваш колко надълбоко да гледаш. За жалост, не мога да видя всички слоеве, а само двеста петдесет и пет, но все пак е нещо. Ще се учудите колко интересен е светът около нас. Например неживата природа съществува във всички слоеве, но по различен начин – една скала може веднъж да е в един цвят, друг път – в друг, трети – с размити върхове. Вие обаче изглеждате по различен начин в различните светове, а в някои може въобще да Ви няма. Хем е познато, хем е различно. Като нещата, които виждаме насън.
Докторът машинално кимаше, но си личеше, че вече не участва в разговора. Учен обаче беше навлязал в свои води и не забеляза, че е загубил слушателя си.
– Тогава си зададох въпроса: „А дали в тези светове има звуци? Могат ли да се чуят? А може ли да предавам звуци, за да общувам с тези светове?“ Телефонът ми беше подходящ за това, защото може хем да приема, хем да предава. Още малко допълнителни части, дописване на програмата и можех да изпробвам новата си идея. И… тогава започнах да виждам „призраците“. Нарекох ги така, защото изглеждаха някак си не на място и сякаш можеха да преминават между слоевете.
Доктор Волен започна да изглежда заинтересовано. Нещо в думите на Учен го извади от унеса. Той се приведе леко напред, подпря брадичката си с два пръста и попита:
– Да, и как реагирахте?
– Ами сега си мисля, че е бил дефект в телефона, но тогава се изплаших и отидох при доктор Нормален. Той ми препоръча повече разходки сред природата и да се занимавам с нещо по-практично.
– Предписа ли Ви някакви медикаменти?
Учен подаде на доктора рецептата си. Доктор Волен хвърли един поглед кимна на пациента да продължи, но погледа му сякаш казваше „Знаех си!“.
– Доктор Нормален ми препоръча да си почивам. Върнах се в къщи, но когато не правя нищо, мислите ми стават още по-объркани. Трябваше да се заема с нещо, за да ги насоча в една посока. Затова реших да свърша дългоотлаганата работа – да подредя мазето си. Там намерих един голям кашон, пълен със стари и неизползвани части за робот. Взех дясната ръка, монтирах я върху движеща се платформа и така се роди Кутиеприбирачът. Свързах го по Bluetooth с телефона си, а програмата преработих така, че да може да открива кутии с най-различна форма, скрити, заровени, изцапани и изкривени до неузнаваемост. Един ден излязох в гората, за да изпробвам новото си изобретение. Ще се учудите да разберете колко много отпадъци има в природата! Но програмата ми използваше изкуствен интелект за разпознаване на образи и ги намираше без проблем. И тогава срещнах „призрака“. В началото го помислих за обикновен човек. Изглеждаше ми някак си познато, дори го заговорих, но тогава се досетих защо ми се струва познат – начинът, по който той стоеше в пространството, много приличаше на нещата, които ме бяха уплашили при разглеждането на световете. И тогава избягах. Това беше миналата събота.
– Хм… Мисля, че много дълго сте работили в затворено помещение. Вероятно и до късно през нощта – докторът се загледа в отворената книга на бюрото му. – Бих Ви препоръчал да си починете, повече сън, и да отидете някъде на открито пространство, например високо в планината.
„Там поне е малко вероятно да срещне каквото и да е, камо ли призраци.“ – помисли си доктора.
– И може би е добре да сменим хапчето. Какво ще кажете за това, жълтичкото, да не го объркате с другото…
Яна Ангова
Първата част на разказа „Учен акълски. Срещи от четвърти вид.“ може да прочетете тук:
Следва продължение