Левски…Човек, който е в сърцата ни и до ден – днешен! Човек, който е изгорил себе си за нас. A като се замислим, добротата е да изгориш себе си, за да запалиш другите. Нека се запитаме: колко души биха направили това? Всеки ще каже: „Aз!“ Но нима, ако се стигне до там, ще се престрашим? Доста труден въпрос, нали? Малцина са искрени в това просто„Аз“.
Всички сме чували за Левски. Всички му се възхищаваме, но никой не може да каже как наистина се е чувствал той. Какво е преживял през годините на борби. Дали не е загубил много, за да облагодетелства хората! В днешно време повечето хора търсят изгода от това, което правят. Но каква полза е имал нашият Левски от борбите си? Знаел е, че във всеки един момент може да загуби живота си и въпреки това не се е отказал! Всички трябва да се учим от него! Той още е сред нас, макар и духом! Не иска да вижда хора, които търсят само облага за себе си. Иска да вижда хора, които помагат на другите, обичат се.
Най-страшната дума за мен е „война“. Това значи неразбирателство, размирици, бедни и гладни хора, злоба, отчаяние, смърт. Все думи, които не трябва да присъстват в ничий език. Толкова ли е трудно всички да се разбираме?! Та нали Левски това е целял?
Жалко е, че все още има хора, които не знаят за него. Нали той е един от най-светлите образи на България? Откакто се помня, разказите на мама, баба, дядо за нашия герой отекват в главата ми и ми напомнят за смелост и милосърдие. Защо във всяка детска главица не се чуват тези разкази? Така, когато пораснат, децата ще искат да приличат на него и светът ще стане едно по–добро място за живеене.
Kогато са изправили Левски на съд, са го питали кой друг работи с него. От устата на героя ни не е излязло ни едно име. Левски е поел тъй наречената „вина“ сам. Не е предал никого от другарите си. Ето това можем да наречем истински приятел, човек.
Една от великите фрази на Левски гласи: „Дела трябват, не думи“. Това е наистина много вярно. Всички говорят какво биха направили за народа, как биха се борили, но малцина отстояват думата си. Левски наистина е удържал на това, което е казал, и не е подвел хората. Друг път ни казва: „Сто и петдесет лири ли са ви по-мили, или вечен живот.“ Съгласна съм и с това. По времето на турското робство много хора са били подкупвани, за да минат на страната на Турция, да предадат религията си. Това е недопустимо. Не можеш да предадеш себе си за пари.
Друга негова мисъл, която наистина много ме впечатли, гласи: „Аз съм посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“ Левски никога през живота си не е ламтял за богатство, слава и власт. Искал е единствено и свобода. Тази му черта е още един признак за невероятната му личност. Има още много сентенции, от които можем да научим за характера му, а и да подобрим нашия.
От малка се гордея, че съм българка. България е велика страна, с велики герои и се радвам, че мога да бъда малка част от нея. Надявам се един ден да постигна поне част от това, което е направил Васил Иванов Кунчев за мястото, в което мога да се нарека свободна и независима.
Кристина Стоянова Деспова,
6 клас ; ЧОУ “Веда“; гр. София; 13 г.
 |
|
Това съм аз
Днес е един слънчев ден. Всички са излезли навън да хапнат сладолед или да се разхладят в някой басейн, а аз стоя с нетърпеливо разтреперани ръце вкъщи. Чакам резултатите от училището, в което кандидатствах. Най-добрата гимназия в София. През минута-две презареждам страницата им. И ето… след два часа чакане най-накрая виждам моето име изписано в таблицата:
“Стефания Константинова Стоянова – ПРИЕТА“
Думата „Приета“ прехвърча в съзнанието ми като заблудена птица. След месец ще бъда в най-елитната гимназия в София. Не мога да поврявам. Но какво още чакам. Трябва да споделя със семейството си.
– Мама, баба, дядо – с непресторено вълнение викам аз. – Елате!
Чувам трополенето на мамините крака и тя нахълтва в стаята запъхтяна. След нея с бързи крачки идват баба и дядо. При вида на уплашените им лица прихвам да се смея:
– Спокойно! Не се притеснявайте! Добре съм, но просто най-накрая получих резултатите.
– Ех, дъще, а ние решихме, че каквато си непохватна, си се пребила някъде – с кикот се обажда майка ми. – Хайде, покажи резултатите.
Подавам им таблета и по лицата на тримата грейва усмивка. Без да се колебае, баба скача и ме прегръща. Дядо не може да се стърпи и от радост започва да вика, а мама не сдържа наприращите сълзи. Всички ме прегръщат и в този момент се чувствам по-щастлива от всякога.
Когато съм била малка, баща ми ни напуснал. В момента живея само с баба, дядо и мама. Ще решите, че страдам за това, но далеч не е така. Много деца са преживяли това и искат да намерят баща си и да бъдат с него. Колкото и да е странно, аз не искам това. Не искам в живота ми да има човек, който някога ме е изоставил. Благодарна съм на баба, дядо и мама, че не позволиха аз да почуствам липсата му. Моят баща винаги се е състоял от трима човека и това са те – моето всичко. Не знам дали някога ще имам силите да им се отплатя за това.
Тази вълна от емоции ме върхлита в мига, в който ме прегръщат и аз не сдържам сълзите си. Бързо се опитвам да ги прикрия, за да не разстройвам никого. След като се успокоявам, баба предлага всички да идем на ресторант, защото това е едно голямо събитие, което трябва да се отпразнува. Съгласявам се и след около десетина минути всички излизат от стаята ми и аз оставам сама.
Сега вече имам един в месец, в който да се пренастроя за новото начало.
Кристина Деспова
 |
|
