„Драконите“ могат да бъдат победени

Интервю на Маргарита Друмева с детската писателка Весела Фламбурари

Да се срещнем още веднъж с Весела Фламбурари. Винаги е интересно общуването с нея и тя очевидно знае съставките и как да „забърка“ златното хапче срещу скуката и безсмислието. Нейните книги са прескочили границите на малката ни родина и въпреки че живее в Атина и носи космополитен дух, имената на героите й са български. С това интервю в сп. „Щъркел“ поставяме началото на серия интервюта с български детски писатели.

1. Весела, от един месец съм с твоите книги и не мога да им се наситя – в моя свят завинаги заживяха Мина, Майсторите на феи, малката мишка Метличина, героите от Коледните приказчици… Иска ми се да прочета всичко, което си написала, и да те познавам повече. Не само защото имаме обща двойна любов – детската литература и кукления театър. От всяка страница на твоите написани истории струи нещо много повече от фантазия и думи – една дълбока и всеобхващаща различни ниши на нашия макро и микро космос култура, на която не й се вижда дъното. Най-първо от всичко ми се иска да те попитам каква е връзката между възрастния човек (писател, читател) с детската фентъзи литература и куклата в детския театър?

Благодаря ти от сърце, мила Маргарита… Твоят читателски ентусиазъм по повод моите книги и герои е нещото, което храни душата на един автор. Благодаря!

Аз пиша за това, което харесвам най-много. Харесвам и обичам митологичните приказки на всички народи. Тези приказки са и много свързани помежду си. За мен е изключително важно човекът да е запленен и ентусиазиран от приказката въобще. Сигурна съм, че ако от хлапешки години се заразиш с ентусиазма да четеш приказни романи и приказки, докато се усетиш, животът ти ще се превърне във въртележка от юнашки песни, самодивски китки, мечове, дарове и магии. А когато една глава е пълна със змеици, таласъми и юнаци, никакви капризи на непосредствената реалност не могат да я спрат да фантазира. И никой не може да отклони въпросната глава от пътя на ведрото и спокойно приемане на действителността. Защото да измисля светове е станало нейна насъщна нужда, а и реалният свят си е чисто фантазиен свят, защото искаме или не и реалността започва като идея в нечия глава.

Защо приказната фантазия е толкова важна за нас – възрастните, както и за нашите деца? Защото тя е единственият познат подход да се справяме с действителността. Друг работещ начин няма. Няма да спра да повтарям мисълта на Г. К. Честъртън, който казва: „Не се лъжете, децата още от раждането си знаят много добре, че „дракони“ съществуват! Важното, което народната вълшебна приказка ни учи, е, че „драконите“ могат да бъдат победени!“

Приказките са без определена възрастова група. А това ги прави доста универсални. А и добре знаем, че приказката се е случвала в действителност. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали младите хора на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Наричали са това въвеждане – „ритуал на инициация“. Достигайки определената за встъпване в ритуала възраст, младежите са били изпращани в горите. И ето, че вече можем да им дадем имена: Палечко, Снежанка, Златка – златното момиче и Братчето – еленче, но и Хари Потър, Ян Бибиян, Стоедин и Лира Златоуста. В горите на света, младежите научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван, запазен специално за всеки от тях дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове).

Връзката между всеки съвременен човек и Палечко се дължи не само на психологическа, “но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта” (Дж. Родари) причина. А пък нашите български приказки, песни и митологични реалии са наистина невероятно богат извор както на вдъхновение, така и на конкретни сюжети, за безкрайно количество фентъзи романи. Защото те са близка, топла и важна за нас, българите, форма. Форма, която може да обгърне едно истински важно и оригинално съдържание, което всеки автор иска да сподели със света.

С кукления театър и куклата нещата не са по-различни. Кукленият театър – колкото и превъплъщения да е претърпял по своя дълъг път, винаги е останал свързан с митологичното мислене и митологичните приказки на народите. Още от началото си, в Индонезия, кукленият театър черпи репертоар от мита, легендата и приказката. Тук влизат епизоди от древнояванската космогония „Мааник и Мая“, „Сри и Садана“, в които се излагат фантастични теории за произхода на света. Тук се появява плоската кукла в театъра на сенките „Ваянг-пурва“, където „Даланга“ („даланг“ означава „разпространител на мъдрост“) играе с куклите, но и е духовен водач на общността. Тук са индийските епични поеми „Махабхарата“ и „Рамаяна“.

През дванадесети век ислямския свят  е завзет от „Хайал-ел-зъл“ („Хайал-ел-зъл“ означава „Фантастично представление на сенките“). Тук, през четиринадесети век се ражда Карагьоз и разиграва пред публиката фарсове и комични сюжети. Скоро фарсът и комедията завладяват Европа. Отхвърлил екрана и вече с обемни кукли, кукленият театър ражда образите на Карагьозис в гръцкия, Петрушка в руския, Пънч в английския, Пулчинела в италианския, Гиньол във френския, Хансвурст в немския и Кашпарек в чешкия народни театри. При нас, в България, се появават Хопчо и Тропчо и Хитър Петър. Заглавията, играни от малките пътуващи куклени театри, включват: пиеси с библейска тематика, разработки на митологични сюжети, съкратени варианти на знаменити драматургични спектакли, инсценировки по световноизвестни литературни произведения, пресъздавания на исторически събития и приказки, приказки, приказки…

2. А каква е твоята необходимост да пишеш за деца и твоята лична връзка с куклата?

Измислих първата си дълга приказна история, когато бях на шест-седем години. Излязох на нашата уличка и я разказах на хлапетата. Тогава все още се играеше по улиците. Да разкажа приказката, ми се стори правилно – историята разказваше за двете ни улични банди и исках всички хлапета да я знаят. „Враговете“ на моята банда трябваше непременно да чуят, как се превръщат в кални жаби, които приличат повече на големи червеи, и как ние от бандата на златните костенурки ги побеждаваме. Може да беше правилно да им разкажа всичко това, но не беше много умно, защото няколко деца от „вражеската“ банда ми се ядосаха и ме опердашиха по най-приятелски. Болеше си, но така разбрах, че да си приказник винаги си има и цена. Въпреки цената, обаче, да си приказник е най-хубавата работа на света.

Някога отдавна, съвсем в началото, разказвах приказки и на моите кукли. Мечтаех да мога да си разказвам приказки на куклите и като порасна. Затова щом пораснах, отидох да се науча как да разказвам приказки с кукли. Освен приказник, станах и куклена актриса. За това съм благодарна на моята страхотна професорка – Николина Георгиева.

3. Какво е останало от куклата на древността? Куклата е много близка до детската психика. Често пъти парцаленото човече замества близкото същество, което липсва на детето в момента, и в такъв случай говорим за терапевтичната роля на куклата. Какво скрито от погледа взаимодействие се осъществява между тях и как куклата „лекува“?

Между света на куклата и света на големите хора съществуват отношения, които не са никак ясни. От една страна, куклите са резултат на упадък, а от друга – резултат на завоевание. Превъплатените ценности, които някога са имали голямо значение в света на възрастните, радушно са поискали да пропаднат до играчки, за да ги има, за да не изчезнат. Например, играчка като пумпалът, който от религиозна вещ на египетските йерофанти, се върти вече само в детски ръце. А куклите, от същинско превъплъщение на Бога, вече живеят само в детските прегръдки. Така свещените предмети със сакрално-обреден характер, „падат“ до света на играта. Светът на куклите е доста сложно нещо. Както е сложно и поведението на детето към куклите. Когато си играе, детето отчасти се подчинява на внушенията на куклата, но и използва всичките й динамични предложения. Но правилото е, че винаги куклата си остава за детето средство за изява на личния „аз“, нещо като огледало на нови преживявания, проучвания и емоции.

4. Писането на проза и драматургия са много различни подходи към начина на изразяване по принцип. Въпреки това ти винаги разиграваш твоите истории с кукли при представянето на книгите си. Имаш ли драматизации на твоите прозаични произведения за куклен театър и може ли всяко произведение да се разиграе с кукли? Или по друг начин казано – каква е разликата между „приказки“ и „приказки за театър“?

Ритъмът, при който израстват децата ни, е много бърз. Това прави вътрешният ритъм на живот при малките просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл интересното, увличащото и бързият, често колажен стил в книгите, написани за деца, са прийомите, които придобиват все по-голяма важност. Авторът трябва да намери своята малка хватчица, с която да задържи подскачащото детско съзнание в една мисъл.

За мен, например, са много важни срещите на детския автор със самите деца. Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. Разигравал е историите си с малки кукли за куклен театър. И го е правил през деветнадесети век. Има примери за „мултимедийно“ представяне на наратив още от праисторията: Местните жители на Австралия са изпявали и изтанцували огромно количество от своите предания за „Сънуваното време“, проследявайки свързани като комикс рисунки на различни героични случки. През средновековието трубадури и минестрели пеели и танцували, за да онагледят епосите си. Начините за разказване, които един автор може да измисли, са с неограничен капацитет.

Ние искаме да доведем нашите бързащи деца до удоволствието на писаното слово. Но ако се изправим пред тях в класа, групата, занималнята и просто им четем от една голяма книга, ще постигнем два възможни резултата: Първият резултат е прозевките и боричканията. Вторият резултат е удобното настаняване на детето пред компютърната игра. Защо? Защото, колкото и да не ни е приятно на нас възрастните, компютърната игра е интересна за детето. Защото децата от всички епохи са били, а и винаги ще бъдат Homo ludens (Играещият човек).

Езикът на куклите в театъра е езикът на жеста. Те не изнасят дълги монолози, нито водят обстоятелствени диалози. Но една-единствена кукла, ако е добра в работата си, може да си партнира с публиката дори часове.

Как можем да разберем, коя приказка става за куклен театър и коя – не?

Това, което ни интересува първо, когато искаме да разкажем една история или приказка в кукления театър е:

Защо искаме да разкажем тази история или приказка точно с кукли?

Може би в тази история или приказка има много символи?

Може би в тази история или приказка има фантастични ситуации и хипербола?

Може би в тази история или приказка има невероятни, но смешни ситуации и характери?

За да става една история или приказка за куклен театър, в нея трябва задължително да присъстват:

– фантастични ситуации, чудеса, вълшебства.

– символи-картини.

– големи количества хипербола.

– хумор и невероятни, но смешни случки и характери.

Всички тези задължителни компоненти са ситуации, които човекът не може да изиграе на живо – без кукли! Трябва да измислим ситуациите така, че в тях да има нужда непременно от кукли! Само тогава куклите ще оживеят, защото ще се намират в техният си свят.

5. Твоите пиеси и кукли оживяват на сцената на театъра. Как се чувства авторът като актьор? Всъщност, защо обичаш да играеш героите от собствените си произведения при срещите си с децата?

 До средата на 20 век, детето не е имало сравнително лесен достъп до цветни, шумни, забавляващи и поглъщащи го медии. Тогава то се е впечатлявало от пътуващият разказвач, малкият куклен театър, от цирка и местния киносалон, от книжката с няколко картинки. Но сега този достъп е осигурен просто от екраните на таблетите. Днешното дете е не само свикнало с тях, то се е сраснало с тях. Те са му обществено вродени. И ако преди столетия разказвачите са прибавяли към разказа си танц, песен, кукла и рисунка, съвсем нормално е в сегашният свят на мултимедийни комуникации децата също да изпитват нужда от интересното представяне, от заиграването с текстовете. Защото едно е интимното и задушевно четене на майката или таткото вечер до креватчето. Тогава самото присъствие на родителя носи своите лични означения.

Всъщност, тогава естеството на четения текст не е толкова важно… Важен е актът на интимност. Но все повече този акт на интимност не се получава при детето, когато то се изправи само пред текста от книгата. Все повече той не му е достатъчен. И се оказва, че детският писател все по-трудно може да разчита на очарованието от такава интимност. Тогава? Може би трябва поне да опитаме да навлезем в карнавалния, шумен и бъбрив език на театъра. Всички сме играли, като малки… Вярвам, че с малко усилие и много желание бихме могли да играем и сега с децата. Те високо ще оценят нашия опит, стига той да е искрен.

Аз провеждам много срещи с деца. В повечето ми срещи, децата са с възраст от 5 до 12 години. Общо взето, това са все още мънички деца, които трябва да занимавам в продължение на един час. Затова, за по-доброто и интересно протичане на срещите, използвам някои изразни средства на кукления театър. И много от изразните средства на детската игра. Представени в писмен вид, всички правила на театъра звучат сложно и може би дори непонятно. Но основното е едно: „Театърът не понася слово без действие!“ Този извод смущава много от моите колеги писатели. Струва им се, че смисълът на  книгата, изключва такова „детрониране“ на словото. Изключва изпращането на словото на „второ място“…

Правят грешка! Защото добре представената книга никога не би умалила писаното слово. Особено, ако това писано слово е красиво. Доброто представяне на книга помага на писания текст да достигне до своя читател. Защото възбуденото детско (и не само детско) любопитство няма да се успокои, докато не намери тази толкова интересна книга. И тогава детето, вече като читател, ще може да достигне до съзерцателното и интимно възприемане на авторовия свят. И да усети неговия красив език. Достижение, което всеки автор цени изключително високо и на което се радва с цялото си същество.

Авторът винаги иска да внуши идеите, които е заложил в своите книги. Затова трябва да помисли не само за илюстрации, но и за едно представяне на книжното тяло. И тогава детето ще се заслуша и засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие книгата и да я прочете… И тогава авторът ще си е свършил работата наистина добре.

6. А кое в днешния свят поражда културата на „Калъпа“? Имало ли е специфична „калъпена“ култура в миналото или това е всевечната борба между „Калъпът“ и „Елза“, чиито кукли са живи, ако използвам твоите герои за пример?

Битката не е с Елза. Елза знае точно коя е, защо е такава и кои са истински важните неща в живота… Битката е между господин Бешков и фейчото Бешко. Вътре в душата. И да, смятам, че тази битка се води откакто човекът е осъзнал своето съществуване. Още от времената, в които човекът е имал нужда да изрисува стените на пещерите с картини от „свещения лов“. До ден днешен тази битка е много ожесточена и по всичко личи, че ще продължи да бъде такава още дълго.

7. Твоята биография е завидна – сигурно си щастлив човек, с толкова интересни занимания и хора по пътя си. Две емблематични имена се набиват в очи – проф. Николина Георгиева и проф. Ивайло Знеполски. Какво оставиха от себе си в теб?

Действително съм имала привилегията да се срещна с изключителни хора. Към двамата си професори бих прибавила и маестро Захари Медникаров. Той беше невероятен диригент. Представителният детски хор, който водеше през годините на онзи различен строй, беше от четирите детски хорове на България, които обикаляха света. Така че от малка съм пътувала страшно много, за да се сблъскам с пълни зали и застанали на крака ръкопляскащи хора. Това си е една невероятна школа за едно дете. Всъщност училището за надарени деца в моята трилогия за „Мина“ се появи от представата ми за музиката, куклите и световната култура. Професор Николина Георгиева, от своя страна, превърна моите гледни точки за изкуството в хоризонт. Не само за кукленото изкуство, а за изкуството въобще. От нея научих, че в изкуството трябва да имаш талант, за да не градиш върху пясък, но че само работата може да те измъкне на светло. Само безкрайната, съвестна, всеотдайна и непрекъсната работа. „Там, където работата намалява, растат маниите“, казваше нашата професорка. И имаше пълно право.

Професор Знеполски пък ме научи, че колкото по-истински ерудиран е един човек, толкова е по-близък и достъпен. Аз много обичам да вплитам различни малки хапчици изкуство в едно и също произведение. Получава се нещо като пъзел или като съшито от различни платчета одеяло. Интересно ми е и ми харесва. Този литературен похват се нарича „колаж“, също както си е и в картинните колажи. Похватът на колажа е запазена марка за мен. Той се използва рядко в детската литература и обикновено се наблюдава при постмодернизма или пост постмодернизма. И въпреки, че постмодернизма (и производните след него) стои малко относително в литературната история и теория, все пак негов главен представител е Умберто Еко. Еко бе личен приятел на професор Знеполски и е видно, че този факт е белязал и мен в някаква степен.

8. Какви ”Тинтири-Минтири” работи имаше в програма “Хр. Ботев” на Българското национално радио, докато ти работеше там? И какво мислиш за творчеството за деца, което непрекъснато съпреживяваш? Сигурна съм, че точно това е думата – „съпреживяване“ с децата…

Когато седнах да напиша първата си приказка на хартия, бях на цели двайсет и няколко години. Работех в Българското национално радио. Влизали ли сте в радио? Супер е! Тихичко и стените на студиото са подплатени с дюшечета, че да не се чува отвън какво става вътре. Програма „Христо Ботев“ ме прегърна с обич и останах на работа там за цели седем години. Това бяха много креативни и хубави години, заедно с различните издания на предаването „Тинтири-Минтири“.

После се омъжих за най-милия на света д-р Василис Фламбурарис и заживях щастливо в град Атина, Гърция. Мъжът ми съчувства абсолютно на творческите ми помисли и стремежи. И много, много ми помага, защото и самият той пише стихове. Разбира се, преди да обсъдим с него поредния текст, трябва да му сервирам обяда. Но аз обичам да готвя и да си похапвам (това си личи и от закръглеността на фигурата ми!). Така че и по този въпрос сме в пълна хармония.

И оттогава всичко, което напиша излиза винаги и само детско. Това е някаква мистерия. Не вярвам, че съм си го решила аз. По-скоро, по своите тайни пътища, писането за деца ме е избрало. Затова съм убедена, че детските писатели се раждат „детски писатели”. Не че съм си знаела от бебе, че ще стана детска писателка… Но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшничко в мен се е готвело точно за тази съдба. Затова винаги съм обичала смешно-любовно-страшничките истории. Да ги чета и да ги разказвам… Писането идва с четенето. И Музите трябва да се хранят с нещо, нали?

9. Навярно е много вдъхновяващо да видиш героите си как изглеждат в очите на друг човек – твоите „Приказчици“ на телевизионния екран са гледани от десетки хиляди деца и възрастни. Разкажи малко повече за творческите екипи, с които сте реализирани „Лека нощ, деца“, какъв най-ярък спомен изплува в съзнанието ти?

Серийките с приказчици в Българска национална телевизия, както и приказчиците в Националното ни радио са ми от любимите проекти. И на двете места работих с хора, които бяха еталон за професионализъм. Личности творчески и влюбени в изкуството за деца. Ана Яковлева, Ирина Вълчанова, Ваня Иванова – всъщност, с каквото и да се занимават сега, те си остават такива.

10. Ти си чест гост на срещи с деца в столицата, страната, чужбина (Гърция, Босна и Херцеговина, Сърбия, Швеция, Италия и др.) Случва ли ти се децата да те накарат да се замислиш, а също и да ти дадат идеи?

Аз съм съвременен български детски автор. Животът ми е така организиран, че по повод книгите ми се срещам с българчета от България, с българчета от чужбина и с чужденчета. Била съм на гости в български училища или в школи, в които се изучава български език. Ходила съм на гости на училища с местни деца в различните страни. Съвременните деца навсякъде са си съвременни деца: Лъчезарни, но и замислени, изключително информирани, но и объркани от възрастния свят. Децата от всяка точка на планетата искат да бъдат просто деца. И винаги ме навеждат на различни мисли. Една мисъл, която напоследък ме преследва при представянията на моите книги пред българчета в чужбина е колко лесно всъщност се губи националната идентичност на едно дете. И колко е трудно да го убедиш после, че националното е важно нещо. Този проблем е особено наболял и актуален за българчетата в чужбина. Този проблем боли ужасно и при новото преселение на народите, което връхлетя Европа в последните години. И литературата за деца, на свой ред, вече е привикана да решава раздвоението си между родното и процесът на глобализация. Защото глобалният свят не прощава на различието. Той изравнява и смазва желанието за уникалност със своето безразличие към нуждата от корени, които да подхранват личностното израстване. Съзнанието за национална идентичност, въпреки глобализацията, наторява обилно тези корени. И благодарение на тях, детето ще се превърне в здраво дърво, независимо в коя точка на глобалния свят живее.

Съвсем скоро, на една от моите срещи с деца в Атина имах следната случка: Едно от хлапетата, седнало най-отпред, още в началото заяви на гръцки език, че няма да участва, защото не разбира български език. Родителите му – българи и двамата – само гледаха притеснено отстрани. Но в разгара на играта, когато всичките деца (не бяха малко – около 50 на брой) се включваха в разказването на мои приказки с кукли, по един или по друг начин… хлапето отпред изведнъж забрави за заплахата си и проговори български език. Не го говореше съвсем сигурно, но желанието да съучаства в играта, удоволствието от приказките го накараха да се включи, забравило за другото. Българският език, а с него и българската мисъл придобиха за него нова важност. Мисля, че в този момент детето, независимо дали го е разбрало или не, се почувства отново българче.

11. През 2015 г. имаш ESFS Номинация (след европейска селекция/short list/) за „Дух на верността: Най-добър създател на детски книги в жанровете научна фантастика и фентъзи“, 37-ми Европейски конвент по научна фантастика и фентъзи „Еврокон“, Сент-Петербург, Русия. Прибавяме достигнатото 65 място измежду автори и книжки за деца от цял свят и от всички времена (2011) в инициативата на БНТ за любима детска книжка – „Малкото голямо четене” (по лиценз на BBC “The Big Writing”), а също и трите Национални награди за „Най-добър детски фантаст“ (2015), за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов” (2011), Национална награда за детска литература “Петя Караколева” (2010) и др. Това е голямо признание за твоя талант и усилия през годините. Какво е онова, към което вървиш?

О, имам и една международна награда от Босна и Херцеговина. Казва се „Мали Принц“.  А също бях в шорт-листа на българската „Христо Г. Данов“. Наградите са много мили и приятни изживявания. Аз се чувствам наградена по същия начин и само, когато съм имала среща с деца. С децата ми е приятно и интересно също толкова, колкото когато ме награждават. Признанието е прекрасно нещо и понеже изкуството е споделяне, признанието е особен вид обратна връзка с реалността.

12. Не по-малко интересни за мен са статиите ти и твоите три закона на детското четене. Голяма тема е, но съм сигурна, че си много чувствителна към нея. Някои предричат разпадане на връзката между детето и книгата. Ти какво мислиш?

Определено и твърдо смятам, че децата трябва да се научат първо да четат за удоволствие, а чак после за да се образоват. А за всички родители, възпитатели, учители, библиотекари, които се питат, как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах и моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето.

Абсолютно сигурно!

ТРИТЕ ЗАКОНА НА ДЕТСКОТО ЧЕТЕНЕ

от Весела Фламбурари

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва, детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас.

Ето как родителите могат да „прокарат“ книгата, която са избрали… Въпреки разликата в поколенията, от която не може да се избяга. Препоръчвам на родителя да чете от книгата, която сам харесва, на глас на детето си. Тоест, да погледне закон номер три от моите закони за детското четене… Ако превърне четенето на предпочитаната от себе си детска книга в игра и споделени с детето мигове, родителят ще накара малкото да харесва съответната книга за цял живот. При това, с тази рецепта, родителят ще създаде в наследника си невероятни и незабравими спомени.

Това, в което не вярвам са няколко модерни разбирания за четенето:

1. Не вярвам в постулата на „забранените книги“. Разбира се, родителят избира книгите, които ще купи на своето дете. И има право на това… Той избира и книгите, които ще купи на себе си. И, когато вкъщи има библиотека от телесни книги, и когато самите родители си избират книги от тази библиотека и ги четат… Тогава детето само ще прояви интерес към библиотеката. И нека в този момент родителят бъде готов да предложи и обсъди всяка книга от домашната си библиотека с детето. Да знам, че това иска усилие от страна на родителя. Но, ако родителите не искат да положат усилие за да приобщят децата си към четенето, то тогава не би трябвало по-късно да се оплакват, че децата им не четат.

2. Не вярвам в „задължителни ваканционни списъци“. Възрастният, който предлага една книга на дете, трябва да помни, че детето има нужда първо да прекарва приятно. Ако възрастният наистина иска да заинтригува детето и да го спечели за четенето, той трябва да превърне четенето в игра. Възрастният трябва да положи началното усилие, не детето… Големият човек трябва да се помъчи да използва изразните средства на театъра и детската игра за тази цел. И тогава детето ще се заслуша в текста и ще се засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие и други книги и да ги прочете… И тогава възрастният ще си е свършил работата наистина добре.

3. Не вярвам в „тенденциите в детската литература“. Смятам, че точно такива идеи създават клишетата и безсмислените повторения в литературата въобще и в частност, в детската литература.

Има една мисличка, която много ме тревожи. Защото в книгите за деца на 21 век  яростно се завръща дидактиката. („Дидактиката“ е конско, което ти четат, когато открито те поучават, как трябва да живееш! Сякаш човекът, малък или голям е загубил съвсем способността си да мисли… и да разграничава доброто от лошото!) Та, макар и с „нескъсан и красив чул“, това конско все повече ме изненадва в книжките за деца. Не че е много странно, щом почти всички родители някак обичат дидактиката в детските книги. Дидактиката е толкова лесна за усвояване! Къде по-простичко е авторът на книжката за „Лека нощ“ да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно морално изводче за край… Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно… Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно!

И точно това е начинът, по който учим собствените си деца да не мислят. Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си… Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това?  Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново… Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света. Но същият онзи мързеливичък родител е още по-доволен… Мдааа…

Децата не хващат вяра на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча. Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ е сигурният начин да ги накараме отрано да не обичат книгите и мисленето… Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст. Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак големият им се наложи – страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт!

“Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!” – пише Андерсен в един от дневниците си. Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем и когато ги четем.

13. Не на последно място те виждаме и като човек, който предава опита си на по-младите. Колко време продължи твоята преподавателска дейност и дали намираш в нея още едно призвание?

Преподавателска дейност съм изграждала през всичките години. Преподавала съм куклен театър и творческо мислене в Атина, където живея. Преподавала съм творческо писане и редакция на художествен текст. В тази насока обаче всичко предстои… Смятам да продължа да преподавам. Смятам да продължа и да се уча. Творческото мислене е особен вид мислене. Затова за мен е много важно творецът да е учил изкуство. Защото изкуството не е само талант. Вярвам, че без дарба няма как да се прави изкуство, но ученето и надграждането над дарбата са нещата, които правят от един човек – истински артист.

13. Public Republic е още едно наше общо пространство. Рубриката “Детски книжен лексикон” и твоите много важни статии, в които излагаш твоите мисли за промяна. Някъде беше написала, че искаш да промениш света. Чувстваш ли, че това се случва?

Електронното списание си остава водещо в списанията за култура и изкуство. И това е прекрасно наистина. А светът се променя ежедневно. Всъщност, той се променя винаги, когато измислим нова история и винаги когато се промени за нас самите. Защото ние сме тези, които го променят, нали?

14. Надяваме се, че Атина не те „открадна“ от българската културна действителност. Дори на Горната земя в твоята книга се заговори на български, което си е знак, че не си прекъснала връзките си с България. Кое от нея ти липсва най-много и с какво са свързани мечтите ти?

Обичам да си идвам в България. И много често си идвам. Обичам зеленичкото на планините и морето, дето все е разбунено. Обичам родният си град – Добрич. Много обичам и София. Обикалям насам-натам и се радвам… Защото носталгията си е „таралеж в гащите”! Само, който не се е убол на нея, не я знае. Но носталгията ми показва България, такава, каквато е наистина – прекрасна. България е прекрасна, прекрасна! И никакви мърморковци не могат да ме убедят, че не е такава. Носталгията е само част от копнежа, който ни кара да бъдем креативни, истински и влюбени в изкуството да живеем.