Имало едно време едно момченце, което се казвало Иванчо. То не било обикновено момче, защото непрекъснато му се случвали странни неща.
Една нощ Иванчо затворил очи за миг. Когато ги отворил, се оказал на необичайно място – на една малка уличка в непознат град. Изведнъж чул пред себе си шум – срещу него вървели купища дрехи – ризи, хванати за ръкавите, и клинове, вързани един за друг за крачолите. Те се движели като живи, били модерни рок и джаз дрехи, на които били нарисувани електрически китари, саксофони и всякакви музикални инструменти. Дрехите спрели при Иванчо и го попитали с човешки глас:
– Кой си ти? И какво правиш в нашия град?
Иванчо отворил уста, за да отговори, но в този миг дошла кметицата Метърка и веднага извикала стотина нейни дрехи-помощници, които му взели двеста мерки. После облекли слисаното момче с живи дрехи.
Иванчо онемял от учудване и нищо не можел да каже. Дрехите приятно шумолели по тялото му и непрекъснато го гъделичкали, поради което той започнал неудържимо да се смее. Помощниците на кметицата повели момчето към двореца, съставен от шкафове за дрехи, гардероби, перални, закачалки, дъски за гладене и прочие. Най-важното занимание в този град било прането, гладенето и подреждането на дрехите, като всички тези дейности били извършвани от неизброими слуги.
Илюстрация: Симона Гагарова
Кметицата Метърка избрала на Иванчо шкаф за преспиване. Слугите го сгънали прилежно на 8 ката и го сложили в шкафа при другите дрехи. Ръкавите непрекъснато бъркали в носа на Иванчо и той започнал да киха. Кихал той без да спира цялата нощ, поради което дрехите станали мокри и се наложило слугите на сутринта да ги пуснат в пералнята.
Иванчо се уплашил, че и него ще вкарат в пералнята, затова с последни сили се изтръгнал от ръцете на слугите и побягнал навън. Но Слънцето протегнало ръкавите си и го хванало за ухото. Иванчо извикал и отчаяно започнал да се бори със слънчевите ръкави, но неуспешно. Слънцето го дръпнало нагоре към себе си и станало много горещо, от което дрехите на Иванчо започнали да се топят и се спасили с бягство. Слънчевите ръкави обаче здраво държали ухото на момчето и той си помислил, че загива. Започнал да вика колкото му глас държи. Около него летели странни птици, които досущ приличали на блузи, и вместо ръкави, имали крилца.
Кметицата Метърка излязла от двореца, за да види откъде идва този невъобразим шум. Погледнала нагоре и видяла каква е работата, затова веднага повикала своя съпруг – Километърко, който се протегнал и издърпал Иванчо на земята. Момчето паднало в несвяст и лежало така няколко минути, докато не чуло трополене на много крака по паважа. Надигнало се на лакти и видяло срещу него купища дрехи, които бягали по улицата срещу него към главната пералня на двореца. Те приближили Иванчо, били вече много близо и малко преди да го стъпчат с крачолите си, той се събудил…
Огледал се наоколо, отдъхнал си и тъкмо да си помисли, че всичко е дошло на мястото си, когато пижамата му съучастнически му намигнала.
– О, не! – извикал ужасен Иванчо и с писък изтичал към кухнята.
От пералнята се показали ръкавите на дрехите му и момчето побягнало назад. В този миг две силни ръце го хванали за раменете – това били ръцете на баща му, който го взел в прегръдките си и го отвел в голямата спалня. Таткото успокоил Иванчо и двамата заспали сладък сън, понеже било 5 часа сутринта.
Илюстрация: Христина Чешмеджиева, 4 кл.
Симона Гагарова, 4 кл.
Приказката е написана по време на летните творчески занимания в Образователен център МЕДИА, офис БОТЕВ. Ръководител: Маргарита Друмева