Културата на Християнска България

Рилски манастир. Снимка: Владимир Добрев

България приема християнството при цар Борис Покръстител, а неговият син Симеон има дързостта да се нарече „цар на българи и гърци“, създавайки за много кратък срок български имперски модел на съществуване. В него особено място заемат изкуството, куртурата, просветата, създавайки изключителни културни образци в християнска България.

Покръстване на българите, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис, ХІV в.

Кръщението на Борис I – миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Въвеждането на родния (старобългарския) език в богослужението за първи път пречупва „триезичната догма“ (да се служи на Бог само на еврейски, гръцки и латински). Така става възможна появата на оригинална и преводна литература на старобългарски – и то не само в средновековна България, а в целия славянски свят за векове напред.

Преславската книжовна школа е първата книжовна школа в България, средище на старобългарската литература. Смята се, че нейно основно седалище е била Голямата базилика в Плиска. След 893 г. Симеон I премества седалището на школата в новата българска столица Преслав.

Преславската книжовна школа е най-важният литературен и културен център в България и в целия славянски свят до изгарянето на Преслав от византийския император Йоан I Цимисхи през 971 г. Сред изявените български писатели и учени, работили в школата, са Наум Преславски (до 893), Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър. Кирилицата е създадена в Преславската книжовна школа през 890-те години.

Школата е и център на преводаческа дейност, най-вече на византийски автори, както и на създаването на поезия, живопис и рисувана керамика. Най-старите текстове на кирилица са открити в района на Преслав.

Голямата базилика в Плиска е завършена около 875 г. и е една от най-големите базилики в средновековна Югоизточна Европа. Комплексът представлява важен паметник на ранно-средновековната българска култура от нейния християнски период – от втората половина на IX до средата на XI век. В продължение на около 250 г. изпълнява функциите едновременно на катедрален храм и княжеска, епископска и манастирска църква, средище е на духовно-религиозния живот на столицата Плиска и ранно-средновековна България. Оградена и защитена с висока над 4 м каменна стена със зъбери.

Охридската книжовна школа е сред двата главни български културни центъра на Първата българска държава. Тя е създадена в Охрид малко след създаването на Преславската книжовна школа. От 893 до 910 година в Охридската книжовна школа работи дошлият от Преслав Наум Преславски.От възникването си до XII век Охридската книжовна школа използва глаголица, а кирилицата започва да се използва през 890-те г., веднага след създаването ѝ от книжовниците на Преславската школа.

Търновската книжовна школа е българска книжовна школа от втората половина на 14 и 15 век с изключително важни приноси за средновековната литература. Тя е част от Търновската художествена школа, която олицетворява в най-голяма степен културата на Второто българско царство. Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с представители св. Григорий Цамблак и Константин Костенечки оказват значително влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековна култура. Това влияние се приема за вторият по значимост южнославянски принос към културата на тези народи.

Ивановският скален манастир е основан през 20-те години на 13в. от монаха Йоаким, който заедно със своите ученици построил първата скална църква. Тя, заедно с останалите църкви в местността образуват скалния манастир „Св. Архангел Михаил“. През целия период на Второто българско царство манастира е поддържа трайни връзки с царския двор в Търново. Негови ктитори са били царете Иван Асен ІІ (1218-1241), Иван Александър (1331-1371) и други представители на владетелските семейства, на които са запазени ктиторски портрети. Дори цар Георги-Тертер I (1280 – 1292) в края на живота си се замонашил в една от килиите на манастира и завършил там живота си. Гробът му се намира на третия етаж в „Кръщелнята“.

През 14в. Ивановският скален манастир е център на исихазма. Манастирът съществува и през ранните векове на османското владичество, но постепенно запада. През 18в. светата обител отново е обект на поклонение от вярващите.

Ивановските скални църкви, образуващи манастирския комплекс са един от 9-те тобекта в България, включени в Списъка на световното културно и природно наследство под закрилата на ЮНЕСКО.

Рилският манастир е български ставропигиален манастир, един от най-значимите културни паметници в България, символ на страната, включен в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Разположен е в Югозападна България, област Кюстендил, община Рила. Основан е през Х век от св. Йоан Рилски Чудотворец.

Стенопис от Рилския манастир. Снимка: Владимир Добрев

В двора на днешния манастир през 1335 г. е издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от местния феодален владетел протосеваст Хрельо. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс и по стил принадлежи към архитектурата на Търновската художествена школа. На върха на кулата се намира параклисът „Свето Преображение“ с ценни фрески от 30-те години на 14 век.

Цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.) издава на 21 септември 1378 г. Рилската грамота, подписана и подпечатана със златен печат, с която дава на манастира като феодални владения 20 села, заедно със землищата им.

Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква (придворен параклис, по-късно манастир) в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша. Тя е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Най-старият строителен период е от края на Х век – началото на XI век. Това е малка кръстокуполна сграда с вградени подпори, които формират вписан кръст. Фасадната пластика на засводените ниши и арките при отворите е допълнена с т.нар. „вълчи зъби“ от поставени керамични зидарийни тела при сводовете – тези похвати са прилагани в по-старите български храмове в Търново, Охрид и Костур.

Църквата е разширена с пристроената през XIII век основна част по време на Второто българско царство от севастократор Калоян. Именно тя определя храма към типа двуетажни църкви-гробници.

Стенописите в църквата са от различни периоди: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII век и 1882 г. Изключителни художествени достойнства имат световноизвестните стенописи (240 изображения – втори живописен слой над оригиналния) от 1259 г. на т. нар. Боянски майстор и неговата група средновековни художници, сред тях се знае името на Димитрий зограф, които се причисляват от изкуствоведите към Търновската живописна школа. През 2016 екип от археолози разчита надпис на дъбовата врата на църквата, който гласи „Аз, Василий, писах“. Според учените, той е оставен от Василий Зограф – един от зографите, които рисуват стенописите през 1259 г., което прави вратата на Боянската църква най-старата позната врата в България, на възраст от около 760 г. Ктиторите на храма са били севастократор Калоян и съпругата му Десислава. Техните портретни изображения на северната стена, както и тези на българския цар Константин Асен и царица Ирина, се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. Отбелязани са с надписи: Калоян – севастократор и ктитор, Десислава – севастократорица и ктиторица, Константин – цар, Ирина – царица.

Основна и водеща предпоставка за появата на Търновската книжовна школа е културният подем на българското царство от втората половина на 14 век. Този подем в голяма степен е повлиян от силния интерес на цар Иван Александър към литературата и изкуството и съответно традициите и ценностите в тази насока, които той оставя на своите наследници Иван Шишман и Иван Срацимир. Заслуги за създаването на Търновската книжовна школа има и патриарх Теодосий Търновски, който осъзнава ясно, че една такава школа ще даде възможност на автокефалната българска църква да разпространи и усили влиянието си сред православните славянски държави.

За основател на Търновската книжовна школа се смята св. патриарх Евтимий, а нейно средище е столицата на второто българско царство, Търново. Със своята правописна и езикова реформа, св. Евтимий установява общовалидни езикови и правописни правила, приложени по-късно не само в България, а и в руските княжества, Сърбия, Влахия и Молдова.

Дейността на писателите от Търновската школа е свързана със създаване на оригинални литературни произведения, но също така и преводи от гръцки оригинали и създаване на компилации (сборници).

Зографският български манастир „Свети Георги Зограф“, наричан още Зографски манастир (на гръцки: Μονή Ζωγράφου), е български православен манастир, който се намира в монашеската република Света гора на полуостров Атон, Гърция. Той е един от най-големите на Света гора и стои на 9-то място в йерархията на светогорските манастири. Основан е от трима братя-благородници от Охрид – Аарон, Мойсей и Йоан (Иван) Селима – през 919 г., по времето на император Лъв Мъдри. Изоставили светския живот и богатства, те се оттеглили на Света гора и отначало се заселили недалеч един от друг в отделни килии. Наоколо им се събрали и други монаси, та най-сетне братята решили да основат общ манастир и построили съборна църква.

Средновековната Източна-православна църква „Христос Пантократор“ в Несебър датира от XII – ХIV век и е най-известна с богатата си външна декорация. Това е една от най-добре запазените Средновековни църкви в България. Проектирана е в късно-византийски стил и впечетлява с прецизното си строителство, идеални пропорции и живописно украсена фасада.

Църквата има правоъгълна форма, с размери 16 м дължина и 6,90 м ширина, и е изградена от камъни и тухли. Има два входа – на запад и на юг. Екстериорните стени са с богата цветна украса от арки, флорални мотиви, триъгълни орнаменти, керамика, фризове от тухла и т.н. Стените във вътрешността на църквата са били украсени от стенописи, но за съжаление от тях са запазени само отделни фрагменти. В наше време църквата се използва като художествена галерия.

Иконата на св. Теодор е изработена от отделни квадратни керамични плочки със страна 12 cm, съставляващи части от бюстов образ на светец. Тя е засега единствен по размери такъв образец на керамичното иконописване. Отгоре двадесетте плочки са покрити с глазура. Много вероятно е неин прототип да е някакво подобно византийско изображение от епохата на създаването. И тя е нарисувана с така наречената „линеарна техника“, много характерна за образите от най-старите рисунки в древнобългарските ръкописи. Забележително е, че неизвестният художник е изразил и духовното съсредоточие, вътрешния мир на светеца. Забележителното е че иконата е създадена през епоха, в която художниците от Западна Европа все още сляпо подражават на византийските образци, а от чрез нея може да се направи висока оценка на художествени и приложни умения на българските средновековни творци-иконописци.

В църквата “Св. Георги” са се съхранили пет слоя стенописи:
– първи, най-ранен (античен), отнасящ се към VІ век, когато вероятно Ротондата е осветена като християнски храм и изписана;
– втори (I средновековен слой) – отнасящ се към края на ІХ или началото на Х век, т. е. към времето на Първото Българско царство;
– трети (II средновековен слой) – към края на ХІ или началото на ХІІ век, когато България се намирала под византийско иго;
– четвърти (III средновековен слой) – към края на ХІV век, последния век на Второто Българско царство;
– пети – към края на ХVІ век, когато църквата “Св. Георги” била обърната в джамия.

Първият средновековен живописен слой (Х век) се състои от фрагменти с фигури на шест летящи ангела, както и главата на един ангел. В пространството между осемте прозореца били изобразени шестнадесет пророци.
Вторият средновековен живописен слой (ХІ – ХІІ век) има смесен състав. В него влизат фигурите на трима пророци и другите дванадесет пророци, чието изписване се отнася към ХІ –ХІІ век. Върху останалата повърхност под прозорците са разположени евангелски сцени и изображения на четиримата евангелисти.
Третият средновековен слой (ХІV век) се намира в най-горната част на Ротондата – в нейния купол: централният образ на Христос Вседържител, обкръжен от четири летящи ангела и четиримта евангелисти, и разположения под тях фриз от двадесет и двама пророци.

Най-висока оценка се дава на първия слой от средновековните фрески направени по времето на Първото Българско царство. Изключително високото ниво на тази стенопис ярко се проявява в останките от фриза с ангелите и преди всичко единият от тях. Тук се разкриват големи художествени достойнства в съчетание дълбока одухотвореност и монументалност, присъща на ранния период на източно-християнското (византииско) изобразително изкуство.
Втория слой живопис (ХІ – ХІІ век), отнасящ се към времето на византийското владичество в България, също така демонстрира качества на монументалната източно-християнска живопис.
Третия слой живопис (края на ХІV век) е изпълнен в монументалната традиция на старата живопис и при това от големи майстори. Размерът на изображенията във височина в този слой са значително, почти един метър омалени в сравнение с изображнията от първия и втория слой фрески, които достигат приблизително три метра. Но в замяна, фреските от третия слой са разчленени със силни движения, наситени с отзвука на трагическите за българския народ събития от това време. Надписите на първия и втори слой са на гръцки език, а на третия слой – на старобългарски.