Представяме ви творбата на Дария Корешкова – 9 клас, от Българското училище в гр. Салерно, Италия. Творбата е спечелила второ място в конкурса „Моето българско лято“, организиран от БУ „АзБуки“ в Рим и Колеферо към Културна асоциация „Асен и Илия Пейкови“, Италия.
Всеки един от нас още с раждането си има свой дом. Като деца и юноши хората живеят с родителите си, с бабите и дядовците си. Когато пораснат, те се женят и създават свои семейства и свои домове, и на свой ред имат свои деца, внуци и правнуци. Това е кръговратът на живота. Моето българско лято е моят дом. Дори и да не съм в България, моята България е там, където са моите роднини, моето семейство. Така ни е създала природата. И каквито и социални строеве да се сменят, семейството остава основната градивна единица. В него се възпитава личността на отделния индивид.
Вечер, след училище или работа, като се приберем вкъщи ние виждаме нашите любими хора, те имат познати лица, лица които сме свикнали да виждаме всеки ден, лица, с които живеем и споделяме добрите и лошите моменти, победите, трудностите и неприятностите. Понякога ние се караме с тези хора, понякога ги нараняваме, но те ни обичат, те са нашето
семейство и нашия дом. Зад стените на нашия дом, ние се чувствам спокойни, в къщи може да се отпуснем, да бъдем такива каквито сме в действителност, без маски, без грим.
Често без да осъзнаваме ние изпадаме в различни ситуации, като например да сме раздразнителни, да сме обидени, да сме в лошо настроение. Когато сме извън нашия дом, ние не смеем да покажем тези чувства, но вкъщи пред близките и познатите хора, пред нашето семейство, ние се отпускаме и изливаме чувствата си на воля. Тези хора ни виждат как страдаме, как се борим с проблемите, виждат нашите недостатъци и пороци, и въпреки това ни Обичат и са готови да ни помогнат по всяко време, а понякога дори жертват собствения си живот за нас!
Ние никога не се замисляме защо тези хора ни даряват с обичта си, приемаме тази обич за даденост, а всъщност тя има много дълбоки корени, за които трябва да се замислим! Има семейства, в които хората не осъзнават близостта си и възникват разриви между децата и родителите, между самите родители. Семействата се разделят и живеят разделени дълги години. И едва, когато загубим любим човек, осъзнаваме колко много ни е липсвал той и колко много неща сме пропуснали да му кажем, да споделим радостите заедно, да се вслушаме в думите и постъпките му!
Домът е мястото, където се преплитат съдбите на много хора. Там са живели нашите предци, прабаби и прадядовци, баби, дядовци, нашите майки и бащи, там живеем и ние, там ще живеят и нашите деца, внуци и правнуци. В дома остава духът, битът и културата на няколко поколения, в дома се създава атмосферата и навиците, които са създадени през вековете. Когато се вгледаме в старите снимки, ние виждаме нашия дом от различна гледна точка, през погледа на нашите баби и дядовци, как са живели, какво са имали, как са израснали и станали такива каквито са. Виждаме нашите родители, нас самите като бебета и малки деца, учудваме се на всичко, което сме преживяли и не помним.
В сегашния момент очакваме да сме защитени в нашия дом, да имаме някаква опора и закрила в него, както са казали старите хора „у дома и стените помагат“. Последните няколко години престъпността много се развихри и започна да нахлува в нашите домове насилствено и арогантно. Започнаха да ограбват жилищата и домовете ни и да избиват хора. Хората станаха по-затворени и недоверчиви, по-свити и по-стеснителни. В момента в нашата действителност надделява затварянето на домовете и по-малкото посещения на роднини и приятели. Ходим на гости само на много тесен кръг приятели, които наистина сме сигурни, че държат на нас и ни обичат. И въпреки това пак има риск от някаква измама и предателство. Опитваме се да защитим нашите домове с всякакви възможни средства и действия, а дали успяваме напълно, това ще покаже времето!
Много хора напуснаха домовете си и заминаха за чужбина за да търсят щастието си на друго място, да градят домове в чужди държави, което е много жалко и неприятно! Но освен за нашия дом, би трябвало да помислим и за нашите Души, защото те са част от нашия дом. Дали сме достатъчно силни да изслушваме близките си хора, да им влизаме в
положението, да им помагаме с каквото можем? Дали сме храбри да се противопоставим на пошлостта, невежеството, безразличието и безхаберието на хората?! Дали може да отключим Душата си за Любимите ни хора и дали бихме им подарили част от Душите и Сърцата си, така като те го правят за нас!
Това са въпроси, които трябва да си задаваме всекидневно и да постъпваме спрямо това, което ни диктува Сърцето, а не да подминаваме с безразличие проблемите на близките ни хора и да ги оставим да страдат сами! Трябва да се борим и да защитаваме традиционните български ценности, които са ни спасили през вековете и продължават да ни бъдат необходими и да ни спасяват в този тежък период от развитието на България!
Дария Корешкова