Разказ от Любомира Димитрова, гр. Свищов
– Ало? Здравей, слънце, мама е. Сама ли си вкъщи?
– Тати се прибра и сега си играем двамата – този отговор винаги успяваше да извика усмивка на майчиното лице, независимо от натоварената работа, която бързаше да напомни за себе си…
– Добре, мила, аз обаче трябва да затварям, ще се чуем пак по-късно. Обичам те!
– И аз теб, мамо! – Макар наистина да обичаше майка си, момиченцето нямаше търпение да затвори телефона, за да се върне обратно към игрите с баща си – достатъчно редки, за да не може да си позволи да пропусне и секунда. Едно по-рязко движение и телефонът се изплъзна между свитите детски пръсти, тупвайки с оглушителен звук на пода. В миг Мария се вцепени от уплаха. Не биваше, не биваше да става така, толкова беше непохватна, а той мразеше тя да е непохватна, мразеше, когато хората изпускаха разни неща, мразеше, мразеше, мразеше… Не, тя щеше да му се извини и той нямаше да ѝ се сърди… Ала в мига, в който се обърна, думите се изпариха от ума ѝ. Устата ѝ пресъхна, малките ѝ ръчички конвулсивно се свиха до тялото, сякаш така биха могли да я предпазят от онова, което предстоеше – а то винаги започваше по един и същи начин. С две пламтящи от гняв зелени очи, които се взираха право в нея…
***
– Миличка, там ли си още? – гласът на майка ѝ я върна в реалността, прогонвайки нежеланите спомени. – Станало ли е нещо?
– Не, мамо, спокойно, добре съм. – Винаги така ѝ казваше – просто навик, останал от детството. Щастлива или не, дежурното „Добре съм“ изникваше на езика ѝ още преди да го е осмислила. – Обаче закъснявам, става ли да ти се обадя по-късно?
– Да, добре, аз… разбира се, няма проблем. Звънни, когато можеш. Обичам те!
– И аз теб, мамо! – Някои дни просто бяха по-лоши от други – но да се връщаш доброволно към спомените никога не беше добра идея. Особено към онези, които си си поставил за цел да забравиш, напомни си тя, грабна ключовете и затвори с трясък вратата след себе си на излизане.
„Не казвай нищо на майка си, става ли, миличка?“, шепнеше той, пръстите му се плъзгаха по бузата ѝ, вече много по-нежно, попивайки сълзите, които сами бяха причинили. Ръцете на баща ѝ се обвиваха около нея, тя потреперваше от страх, но сега той просто искаше да я прегърне, да я отнесе обратно на масата във всекидневната и заедно да довършат играта си. Тя обичаше игрите с него – толкова, че се стараеше да забрави за всичко, което би могло да ги помрачи. Да държи майка си в неведение се беше превърнало в нещо естествено за нея и Мария ненавиждаше факта, че продължава да го прави и до ден днешен. Мислите ѝ летяха далеч, далеч от заледената повърхност на тротоара – и в един момент това ѝ изигра лоша шега. Вече виждаше ясно приближаващата се земя, усети как тялото ѝ инстинктивно се скова, подготвяйки се за удар, който така и не последва. Една силна ръка някак се беше обвила около нейната – младата жена я проследи до висок силует, едва различим в мрака на нощта… с изключение на дяволития поглед, който я измерваше от горе до долу.
– Здравей, красавице – усмихна се непознатият, но очите му продължаваха да шарят по цялото ѝ тяло и това леко започваше да я притеснява.
– Аз… благодаря Ви за помощта, но малко бързам и…
– Недей така, не е учтиво… – гласът му заплашително се сниши и той се огледа на всички страни, преди да се обърне отново към нея. – Хайде, можеш да ми благодариш за нещо много повече… – лицето му бавно се приближаваше към нейното, пръстите му я стиснаха като в менгеме и болка проряза изтръпналите ѝ крайници. Болката… усещането за нея беше толкова познато – именно то я накара да се окопити. Младата жена пое дълбоко дъх и с всички сили заби петата си в ходилото на нападателя. От изненада мъжът за миг разхлаби хватката върху ръцете ѝ – достатъчно дълго, за да успее тя да стисне дясната в юмрук и да го стовари право в челюстта му. Превит на две от болка, той напълно забрави за Мария, която вече тичаше далеч, далеч напред, без дори за миг да се замисля за коварната ледена покривка под краката си. Трябваше бързо да вземе решение къде да отиде. Всички познати места изглеждаха твърде отдалечени, а в уплашеното ѝ състояние да хване такси ѝ се стори прекалено рисковано. Оставаше ѝ единствено… да, можеше да свърши работа, беше наблизо, а и ставаше въпрос само за една нощ, след което щеше да си тръгне при първа възможност.
Минути по-късно майка ѝ вече ѝ подаваше чифт домашни чехли, водеше я през антрето и я настаняваше край масата във всекидневната – същата, на която с баща ѝ си играеха, когато беше малка…
– Чайче, нещо, искаш ли?
– Няма нужда, добре съм – изрецитира послушно тя и дори си наложи да се усмихне. В отговор срещна две топли кафяви очи – досущ като нейните, но с много повече щастливи бръчици, събрани в краищата. Оглеждайки следите, които времето бе оставило върху майка ѝ след последната им среща, Мария за пореден път се убеди, че въпреки всичко приликата помежду им продължаваше да бъде все така изумителна. Факт, който правеше младата жена извънредно щастлива, отчасти защото искаше да има колкото се може по-малко общо с мъжа, който междувременно беше влязъл във всекидневната.
– Станало ли е нещо? – „Направо на въпроса“, припомни си Мария. Изчака двамата с майка ѝ да се настанят на масата и докато го направят, поне десетина пъти промени решението си дали да им разкаже за случилото се. Това, което все пак я подтикна да го направи, беше топлата ръка на майка ѝ, която някак покри нейната и остана там, сигурна и подкрепяща почти до края на разказа ѝ.
– И тогава аз го настъпих, той се разколеба и използвах случая да го ударя в челюстта…
– Какво си направила? – внезапен студ пробяга по кожата на Мария – там, където допреди секунда майка ѝ нежно я топлеше със собствената си длан. – Настъпила си го, добре, но кому беше нужно и да го удряш след това?
– Беше при самозащита – почти проплака Мария. Отчаянието я заливаше на талази – как така майка ѝ, човекът, от когото тя очакваше най-голяма подкрепа, не проявяваше и капка съчувствие?
– И все пак – поклати глава майка ѝ – насилието никога не е решен…
– Скъпа – позволи си да я прекъсне съпругът ѝ, който едва сега се намесваше в разговора. – Понякога това е необходимото зло. Нали така, Мария?
Сблъсъкът на телефонната слушалка с паркета… Ръката на баща ѝ, политаща към нея… собственият ѝ юмрук, забиващ се в челюстта на мъжа… Сълзите по бузите ѝ… превитият на две човек на улицата…
И очите… онези яркозелени очи, които преди пламтяха от гняв… сега ѝ отправяха уморена, разбираща усмивка.
Изправи се толкова рязко, че столът под нея падна с трясък на дървения под, но тя едва го чу – ушите ѝ бучаха, собственият ѝ пулс заглушаваше мислите в главата ѝ, гърдите ѝ се повдигаха и спускаха учестено… не, тя трябваше да се махне оттук възможно най-бързо…
За пореден път тази вечер се движеше като в мъгла, нямаше значение къде отива, важното беше просто да изчезне, да избяга, да се скрие някъде, където никой нямаше да я открие. След няколко пресечки силите я напуснаха – опряла гръб о витрината на един от безбройните улични магазини, Мария се свлече на земята и дълго остана така, свита на топка, с празен поглед, вперен в паважа. Когато умът ѝ най-сетне успя да регистрира мисълта за вкочаненото ѝ от студ тяло, младата жена с мъка се надигна от земята. Търсейки опора в студената стъклена витрина, погледът ѝ неволно падна върху собственото ѝ отражение. В светлината на уличната лампа Мария ясно успя да различи същото лице, което беше свикнала да вижда в огледалото през последните 26 години – с тази разлика, че сега от него я гледаха две яркозелени очи.
Осъзнаването я накара да отскочи уплашено назад. Когато най-сетне събра смелост да се доближи отново до витрината, срещна познатия тъмен взор, наследен от майка ѝ. Но тя знаеше със сигурност какво видя преди. Очите ѝ обходиха цялото ѝ тяло, стигайки до юмруците, които дори не беше усетила кога е започнала да стиска. Мария уплашено побърза да отпусне ръце, приближи ги до лицето си и започна внимателно да ги разглежда, сякаш не бяха нейни. Сцени от бъдещето изплуваха неканени пред погледа ѝ – за младата жена нямаше съмнение какво щеше да последва оттук нататък.
Някои дни щяха да бъдат по-лоши от други. Можеше да минат месеци, преди, поглеждайки се в огледалото, отново да зърне зелени ириси вместо обичайните кафяви. Щеше да наблюдава как и останалите ѝ черти постепенно се променят, докато приликата с майка ѝ изчезне напълно и тя окончателно се превърне в онова, от което цял живот се опитваше да избяга.
Беше безсилна да го спре. Невъзможно беше да избяга от себе си, от собствените си юмруци, които щяха да ѝ напомнят на какво е способна. От зелените очи, които сега щяха да надничат от дълбините на нейната душа. От образа, който съпътстваше кошмарите ѝ насън и наяве години наред.
И който някой ден собствените ѝ деца неизбежно щяха да познаят.
