Четиво с продължение
Вечерите след залез слънце ставаха по-продължителни и по-приятни за разходка в завършек на горещите летни дни. Кучетата се раздвижваха около колибките си след продължителната дневна дрямка, а котките обикаляха из двора и извън него – Машка изчезваше в неизвестна посока, а Рижко и Сузи излизаха на тротоара пред дома. Когато ги мернеше навън, Баба ги подгонваше обратно в двора, за да не попаднат на пътя, по който се движеха опасно коли и камиони. И котета бързо се прибираха у дома. Но понякога те не можеха да бъдат открити нито на двора, нито на тротоара пред Къщата. Дали не прескачаха вече в съседните дворове?
Една вечер Рижко се запиля някъде и не пренощува в кошницата, както разбра Баба на другата сутрин. Не дойде и за закуска, което беше нетипично за него. Появи се чак към обяд и беше в плачевно състояние – той едва се предвижваше и влачеше трудно задните си лапи. Дотътря се до един пластмасов стол на терасата пред къщи, с мъка се покатери на него и се сви на кълбо. Баба се разтревожи – какво му е на котарачето? Сипа му пакетче с готова котешка храна в купичката, но Рижко не помръдна, въпреки че обикновено припкаше към мястото за хранене заедно с Баба. Очевидно котето не се чувстваше добре.
Баба го доближи и го разгледа. Външно му нямаше нищо, но лежеше измъчено и страдащо. Баба го погали, но Рижко не реагира – някакво недомогване изсмукваше силите му. Рижко беше пострадал от неизвестна причина след нощното си приключение.
Целият ден Рижко не помръдна от стола, дори не яде. Баба му поднесе храна до муцунката, но той не я прие. Опита да му даде и вода, но котето дори не пи. Баба реши, че след като се наспи, Рижко ще се оправи и го остави на мира. Вечерта Сузи легна на стола до него да го топли и двете котета задрямаха в братска прегръдка.
На следващия ден състоянието на Рижко не се подобри – той все така нито ядеше, нито пиеше вода. Така измина и вторият ден от неговото заболяване.
На третия ден Батко и Кака си дойдоха от града. Рижко все така лежеше на стола и не проявяваше желание да го напусне. Не искаше и да яде, въпреки че Кака му поднесе купичка с храна и му натопи муцунката в нея. Рижко не се съпротивляваше, но не яде. Двете с Баба му дадоха насила вода с една лъжичка, която просто му изляха в устата. Рижко не я глътна и водата потече обратно по брадичката му, но, понеже го намокри, той все пак я облиза с езиче. Това беше цялото му пиене за тези два-три дни. Рижко се чувстваше много зле и животът му беше в опасност.
Тогава Кака разбра, че трябва да се действа решително. Тя позвъни на селската ветеринарна лекарка и ѝ обясни проблема с котето. Лекарката пристигна след час. Разпита Баба какво се беше случило, прегледа Рижко и отвори лекарската си чанта. Извади от нея спринцовка и игла и приготви инжекция за котето; когато го боцна с професионална ловкост, Рижко дори не помръдна – толкова беше обезсилен. Ветеринарната каза, че лекарството ще му подейства след два дни и си замина. Рижко остана да лежи все така омаломощен на същия стол. Пак му дадоха вода с лъжичка и той сега я преглътна.
През нощта Сузи се качи на стола, нави се на кълбо около него и замърка. Тя мъркаше така силно, сякаш предачна машина беше пусната в ход. Изглежда нейното мъркане и, най-вече, присъствие в този тежък момент, успокои Рижко и той задряма. Може би така Сузи лекуваше своето болно братче? Но котешките тайни оставаха непостижими за хората.
На следващия ден Батко и Кака отпътуваха по своя работа извън селото, а Баба остана и наглеждаше Рижко. Той вече започна да проявява интерес към храненето и дори яде малко котешка храна. Пи и водичка. Баба се зарадва – сигурно лекарството беше почнало да му действа. Така измина още един ден.
Когато след два-три дни Батко и Кака се върнаха на село, котето вече се беше пооправило – ветеринарната лекарка спази обещанието си. Рижко се хранеше нормално и дори се разхождаше из двора, макар да се предвижваше със затруднение, защото влачеше задните си лапи, сякаш го болеше да стъпи на тях. Явно недомогването му беше го засегнало в лапите и още не беше преодоляно.
До края на седмицата Рижко окончателно оздравя – възвърна си апетита и желанието за лудории: бягаше из двора, бореше се със Сузи и се катереше по дърветата. От болестта му не остана и следа, само недоумението у хората какво се беше случило с това жизнено коте. Но мълчаливият потърпевш нямаше как да отговори и странното му заболяване така и си остана загадка за тях.
Гео
Из „Котешки истории“