Хобо и младши, 4 част

от Пламен Маринов

Влюбеният Хобо, 3 част

Хобо Младши

Изминаха цели две лета оттогава…

Още в началото стадото не гледаше с добро око на Хобо и Лея. Традициите повеляваха бъдещия избраник на Лея да бъде този слон, който може да победи всички останали. Обаче Хобо бе още твърде млад и макар да бе изключително влюбен в Лея, това нямаше да му помогне да победи някой от по-големите слонове, особено самоуверения Спарк.

– Лея! – говореше ѝ водачката на стадото. – Длъжна си да ходиш по пътя на слониците преди теб. Такъв е нашият закон и той не се променя заради чувствата.

– А кой определя кой е по-силният? – отговори дръзко Лея. – Нима това да си силен в блъскане и бутане е по-важно от това да обичаш?

– Не си права, Лея – отвърна водачката, но за първи път се смути от думите на младата слоница, тъй като преди много, много години познаваше един необикновен слон…

Цялото стадо също се възпротиви на Лея и Хобо и макар че последният искаше да се бие с всеки кандидат за Лея – а те не бяха никак малко, Лея бе тази, която реши, че това е пълна глупост, тъй като тя вече го е избрала. Последва неизбежното – и двамата бяха изгонени от стадото и трябваше да се грижат сами за себе си. А след още малко време разбраха, че трябва да се грижат и за още един, но много по-малък от тях.

                                                *

Лея го носеше от около година, а знаеше че й остава поне още толкова.

– Мисля, че тежи почти колкото теб, скъпи! – каза шеговито Лея, макар че наистина й понатежаваше.

През това време им беше трудно не само заради малкото слонче, което Лея носеше, но и заради това, че бяха съвсем сами. Хищниците постоянно се навъртаха около тях, мислейки че са болни или слаби, не виждайки никаква друга причина за самотното им придвижване. На няколко пъти дори се осмелиха да ги нападнат, но Хобо и Лея бързо им показваха, че напълно грешат в мнението си.

Най-сетне и малкото слонче се появи в техния свят и му дадоха името Хобо-младши.

Виждаше се, че бебето-слон изобщо не разбира къде се намира и няма представа кой е и кои са тези, които постоянно се грижат за него. Още не виждаше нищо, но затова пък можеше да чува, и да долавя много миризми, от които най-добре запомни тези на мама и татко.

Отминаха дузина слънца оттогава, а Хобо-младши вече можеше да тича, макар че също толкова и падаше в прахта и викаше за помощ след това. Оказа се и твърде разговорлив:

– Не мога да си представя, мамо, че си ме носила там, където отива храната. Струва ми се, че криете нещо от мен. Как съм намирал въздух там, ами вода? Спал съм цели две лета, без да мога да тичам и да играя. И как не си спомням нищо оттогава?

Хобо и Лея бяха засипвани с подобни въпроси всеки ден и затова постоянно се чувстваха на някакъв изпит, на който техният строг учител проверяваше и за най-малката грешка в техните отговори.

– Не знаем как си прекарвал времето си – отвърна един път Лея. – Но понякога много мърдаше и ми се струваше, че риташ топка от кокос вътре в мен.

– Значи е било забавно! – удивяваше се Хобо-младши.

– И още как – включваше се и татко Хобо. – Често слагах ухо на корема на мама и даже ми се струваше как говориш и трополиш, сякаш наистина чудесно си прекарваш.

– Знаех си – отвърна малкия Хобо, – а навярно съм го забравил, защото съм бил твърде малък. Обаче имам още много въпроси. А защо излязох точно аз, а защо не някое момиче?

– Не знаем – беше най-честият отговор на мама и татко.

– И всъщност, щом като така излизат всички слонове, къде ли отиват, когато остареят, прибират ли се пак някъде – каза Младши и погледна към корема на майка си.

– Но не и в мен, не отново – отвърна категорично Лея.

– Навярно се връщаме там, откъдето сме дошли – започна да отговаря на трудния въпрос и татко Хобо. – Но не в мама, а там където сме били преди да дойдем в нея.

– А къде е това? – беше неизбежния въпрос.

– От моя баща, татко Соло, зная че съществува друг свят, толкова голям, че няма никакъв край нито по пътя на слънцето, нито наобратно. Там има тучни полета, винаги напоявани от безброй прохладни езерца, храната е премного, но и тя не е толкова важна.

– И можем да играем постоянно, нали? – започна да се въодушевява Хобо-младши.

– Може, но и това не е най-важно – продължи Хобо.

– Как така? Нима има по-хубаво от игрите? – учуди се Младши.

– Има! – отвърна Хобо. – По-хубаво от игрите е когато всичко е истинско, както когато участваме в истински битки, като бойни слонове, например.

– О, аз ще бъда най-великият боен слон! – размечта се Младши. – Ще побеждаваме всеки неприятел от другите земи.

Понякога Хобо и Лея заедно с Младши сякаш си възвръщаха онази позабравена вяра в неизменната битка между доброто и злото.

                                                *

С Младши беше много забавно, обаче откакто се роди, Хобо и Лея съвсем не можеха да си доспиват. Малкото слонче постоянно обикаляше насам натам, и ако го изпуснеха от поглед, можеше да бъде нападнат от някой изгладнял хищник. А Младши изобщо не подозираше какви опасности го дебнат, тъй като и никога не се беше сблъсквал с тях.

Първият му случай бе не къде да е, а на едно от най-любимите му места – езерото. Понеже мама и татко често размътваха водата, Младши отиваше малко по-настрани, където водата беше по-бистра, и там натопяваше хоботчето си. Един път обаче нещо докосна хобота му, а той помисли, че е рибка и че и тя иска да си играе с него. Започна да прави балончета и други лудории с носа си, докато изведнъж нещо ръбато хвана здраво хобота му, и го дръпна надолу. Младши изведнъж политна към водата, а хобота си още не можеше да освободи, сякаш се бе заклещил в някой дънер.

Добре, че татко Хобо бе наблизо, и сякаш изведнъж се разрази буря в малкото езеро. После всички разбрахме и даже малко се посмяхме, че татко Хобо настъпил по главата един стар крокодил, после го натупал с хобот и накрая го преметнал с бивните си по гръб, така че последният останал за малко по жълт корем върху водата, за срам пред всички, които дотогава се страхували от него. Това била и възможност татко Хобо да им разкаже за една отдавнашна история за една битка с хиени и за неговото тайно оръжие – танцът на Хобо. Веднага след историята и Младши поискал да научи тайния танц, но също толкова бил заинтересуван и от странния приятел на неговия татко – хиената Хихи.

Така или иначе, и въпреки благополучния край, Младши трябвало да получи и наказание за отдалечаването му от мама и татко. Това била и най-неприятната част от целия ден, понеже наказанието било лишаване от неговите любими плодове, а той още не можел да ги достига със своя малък хобот.

Затова пък при следващите посещения на езерото, Младши не топял хобота си надълбоко, освен това пиел на малки глътки, после го премествал на друго място и така докато се напиел напълно. Раните му минали бързо, и както казвали мама и татко, от тях му останали само поуките.

С всички тези бяха свързани и поредните му въпроси:

– Защо някои ядат другите? Защо не ядат трева и плодове, като нас?

– Може би не е от лоши чувства – опита се да смекчи положението Лея. – Може би не могат да ядат растения като нас, защото имат различни стомаси.

– Обаче те постоянно са гладни, даже когато вече са яли – взе да спори Младши.

– Не, малък Хобо, те сигурно много пъти са оставали гладни и затова понякога се тъпчат, за да имат за после.

– А ако преядат, няма ли да им стане лошо и даже да заспят завинаги?

– Ще полежат и ще им мине – засмя се Хобо, – но това се случва рядко, защото където има храна има, и много желаещи да я изядат, затова почти никога не могат да преядат.

– Ами лешоядът, той защо яде лоша храна, даже развалена.

– Той е чистач, Хобо – каза Лея. – Той почиства саваната, на него не му пречи да я яде, а пък за нас е добре, защото остава чисто.

– Иначе е опасно – допълни Хобо, – може някой да се разболее.

– А защо се разболяваме?

– Защото не слушаме – каза Лея, с тон който казваше, че безкрайните въпроси най-после трябва да си вземат почивка.

*

На другия ден бе учен как да хвърля кал на гърба си. Досега мама и татко вършеха тази работа и в началото той силно недоволстваше:

– Не ми е приятно. Като стане твърда е като дървена кора отгоре ми и не мога да я махна.

– Тогава стой на слънце, умниче – отвърна Лея.

– Не искам на слънце.

– А как иначе? – попита татко Хобо.

– Досега вие ми правехте сянка.

И наистина докато беше малък, Младши се движеше винаги в сянката на мама и татко и само по обед се скриваха някъде.

– Искаш да хитруваш, а, малки Хобо? – отвърна както винаги директно мама Лея. – Искаш винаги да ти пазим сянка, а забелязваш ли, че вече си станал по-голям и нашата сянка чудно се е смалила и не може да те покрива целия.

Младши за първи път преживя нещо като засрамване заради поведението си, но то бе още твърде ново за него. Все пак проумя, че колкото повече пораства, толкова повече неща трябва да прави сам. И това донякъде му бе неприятно, но пък от друга страна му беше хубаво, че може да прилича повече на мама и татко, а не да бъде завинаги малкото слонче.

После една птица постоянно кацаше върху него. А известно е за слоновете, че могат да усещат дори муха, когато каца и отлита от тях. Затова когато птицата кацнеше върху Младши, той започваше да пухти:

– Пак дойде върху мен. Нахалница! Защо не седи върху някое клонче, а само се разхожда върху гърба ми. Понякога ме хваща гъдел, а когато вземе нещо да дълбае с клюна си по мен, тогава ми идва да се изтърколя по гръб и да я направя на смачкано листо.

– Харесва те, затова идва върху теб – каза татко.

– Но аз не я харесвам – отвърна Младши. – Досадна е и само се вози върху мен и ми пречи да мисля.

– Охо – включи се и мама. – Това било значи. Ами замислял ли си се, че и ние като нея ходим по земята, тъпчем тревичките, малките пълзящи дребосъци, понякога събаряме големи дървета, за да се нахраним, а когато сме много жадни, почти пресушаваме някое малко езеро. Как ли всички тези ни търпят, а, Младши?

Отговор не последва, тъй като малкият Хобо не искаше да бъде засрамван отново, но пък отсега нататък започна да гледа по друг начин на малката птичка. Дори започна да се радва на вниманието ѝ и даже си представяше че тя го пази от мухи и други лоши твари, които той не може да прогони с хобота си. Затова и все повече започваше да мисли, че понякога това, което е неприятно, може да се окаже полезно, или пък че е по-добре да изтърпиш твърдата кал върху гърба си, вместо да имаш изгоряла кожа и да те боли, когато някоя интересна птичка ходи върху гърба ти.

                                           *

Така отминаха цели две лета, а малкият Хобо все повече заприличваше на тези, които се грижеха за него. Това обаче им струваше много безсънни нощи и куп опасности, за които Младши изобщо не подозираше.

И докато обикаляха навред из саваната, се случваше да приближат някое стадо от слоници и техните малки. Младши се въодушевяваше, че ще може да се запознае и с други слончета на неговата възраст, но когато стадото отказваше да ги приеме, тогава той много се ядосваше и не можеше да си обясни държанието им. А причината бе в татко Хобо, който по стария закон на слоновете трябваше отдавна да живее сам в саваната и да идва отново при тях, когато е дошло времето за зачеване на новите слончета. Тогава в открит дуел пред всички трябваше да извоюва и правото да бъде баща, както гласеше отново този стар закон. А дали това време не приближаваше? Още повече, когато Лея разбра, че ще имат още една рожба, която трябва да се роди след по-малко от две лета.

С Младши и още една тежест в корема на Лея, а после с две пъргави слончета и без защитата на стадото, дали не бе дошло време за промяна?

Това беше най-трудното решение в живота на Хобо, а Лея щеше да приеме всяко решение на нейния любим, колкото и да е трудно то накрая.

                                                 *

В този най-важен ден за тяхното бъдеще, решението най-накрая бе взето.

– Не мога да ви изоставя – започна развълнувано Хобо. – Що за любов е тази, която изоставя тези, които обича, за да изпълни една лоша традиция.

Лея слушаше внимателно, а Младши през това време си играеше с птичката и скоро нямаше да ги безпокои.

– Ако се отдалеча от вас, стадото ще ви приеме, и ние ще бъдем както всички. Ще живеем завинаги с тъгата и ще се утешаваме, че такава е била съдбата ни. Но дълбоко в себе си ще знаем, че сме направили грешка и че в друг свят никога не бихме постъпили така.

Лея започваше да се отпуска все повече, понеже вече знаеше какво е решил Хобо.

– А и не бих искал Младши и номер две, да растат с дузина баби, лели и братовчедки, но не и с този, когото обичат и на когото искат да приличат.

– Съгласна съм, скъпи Хобо – побърза да каже Лея, макар и да не знаеше как ще бъде възможно да бъдат с другите, като правилата не допускаха това да се случи.

И колкото и да беше странно, Хобо ги поведе към тяхното първо стадо. Знаеха пътя, който те неизменно следваха, и до няколко дни щяха да ги настигнат.

Единствен Младши не знаеше накъде ще отпътуват, тъй като бе намерил друго интересно занимание. Сега изучаваше стъпката на татко Хобо в една дълбока кал. Тя бе толкова голяма, че можеше да събере няколко негови. Бе забелязал, че когато завали дъжд, тя се пълни много по-бавно отколкото неговата. Освен това очертанието й в калта остава същото много по-дълго, а неговата бързо се запълва с тревички и куп буболечки. Хрумна му обаче, че когато постави крачето си в голямата стъпка на татко, това е все едно, че той някак си го пази, обгражда го и казва на всички: „Това е моят син, така че стойте надалеч от него, всички лоши лапи и зъбки“. А когато Младши започнеше да мисли и за мама, тогава възкликваше: „А с мама пък никой не иска да се разправя“.

Затова Младши повдигна глава, после хоботче, огледа се наляво и надясно и каза на всеослушание:

– Макар да съм малък, не съм самичък, и ако се биете с мен, ще трябва да се биете и с другите до мен.

Така два големи слона, един по-малък и един още по-малък, но невидим, се отправиха натам, където на някои им беше старо и познато, но кой знае защо, сега им изглеждаше като напълно непознато.

                                               Следва продължение