Хобо и Спарк, 5 част

от Пламен Маринов

Хобо и Младши, 4 част

Хобо и Спарк

 

Настигнаха ги на свечеряване. Всички големи ги познаха и някои спряха, сякаш нямаха нищо против да си поговорят с Хобо и Лея. Водачката обаче, бързо ги вразуми, затова стадото продължи към нощното си убежище – малка кокосова гора.

А Хобо и Лея се установиха на другия край на гората – там щяха да дочакат утрото на важния ден.

През нощта обаче Хобо чу слаб звук, който идеше изпод земята. Отдавна не беше общувал с друг слон по този начин. Обърна се по посока на звука и повдигна един от краката си – така другите три имаха по-добър допир със земята и щеше да чува по-добре звуците. Този който се опитваше да се свърже с него беше Спарк! Това беше слонът, който през последните години неизменно побеждаваше другите и смяташе себе си за господар над всички.

– Утре ще се срещнем, страхливецо! – това означаваше смисълът на думите му.

А Хобо отпусна вдигнатия крак и издумка няколко пъти по земята:

– Опитваш се да ме уплашиш ли, Спарк? Не можа да изчакаш, нали, и разбирам, че си станал по-нетърпелив от преди.

Спарк започна да думка още по-силно, така че бе чут и от слоновете от другия край на гората, а някои улавяха думите му и като опират хобот в земята.

– Няма нужда да те плаша, страхливецо, ха-ха-ха! Предлагам да се оттеглиш, докато още не е късно. Защо да се срамуваш накрая пред слончетата, а?

Тези думи бяха чути и от Хобо Младши, който още се учеше на този език, и той много се ядоса на Спарк. И сам започна да тропа с краче, макар че почти нищо не му се разбираше:

– Ах ти, утре ще видиш, лош слон, лош крокодил такъв, ах ти… – и още други такива от които освен че не се разбираше нищо, ами бяха чути само от Хобо и Лея, защото крачетата на Младши бяха още твърде слаби.

Още няколко пъти Спарк издумка, но като разбра, че Хобо няма да му отговори, съобрази че е глупаво да си говори сам и престана.

А Лея наблюдаваше Хобо и преди да го попита, той сам отговори на неизказания въпрос:

– Не Лея, не се страхувам. Но мисля, че ще имам нужда от чудо…

*

            Денят започна с непривичен порив на вятъра, който ту се усилваше, ту утихваше. Затова и всички обичайно неподвижни неща започнаха да се движат – като листата на кокосовите дръвчета, или пък пясъкът, който се понасяше от вятъра и пътуваше с него, като пътник без билет – дотам, докъдето най-накрая му кажат да слиза.

Хобо и Лея, и Младши се отправиха към стадото, което се приготвяше да отпътува. Доближиха ги на едно открито място, когато изневиделица се появи и въпросния Спарк. Нямаше как да бъде сбъркан с друг, понеже поведението му го издаваше. Вдигнат високо хобот, широко разперени уши, подтичвайки така, че от него се вдигаше голям прах. Но най-забележителното бе в големината му. Сравнен с Хобо, имаше почти една трета в повече от него, както би била разликата между младежът Хобо и възрастния Хобо сега. Определено разчиташе на първото впечатление и наистина всички от голямото стадо бяха удивени и издаваха различни звуци за приветствие и възхищение. Спарк започна още повече да се представя, докато разбра, че овациите леко намаляват, и затова предпочете да задържи силното начало, като премине в следващата част от представянето си. Приближи се до Хобо и Лея, а след малко до него дотърча и едно малко слонче, навярно негов последен наследник, и каза:

– Ти ли си слонът, който дръзна да се изправи срещу традициите на предците ни!?

Това изглеждаше не само като упрек, но и като заплаха. Хобо знаеше, че Спарк ще използва обичаите на слоновете срещу него, така че не трябваше да губи повече време и отвърна:

– Всеки уважаващ себе си слон, трябва да знае защо са наложени тези навици. Ние знаем, че по-силните трябва да продължат рода, и това винаги се е решавало в битка. В битката на силните…

Всички издадоха звук, като от тромпет, означаващ одобрение. Спарк нямаше нищо против разговорът да се развива в негова полза и се престори, че говори нещо на малкото слонче до него. Но в същото време, слушаше много внимателно всички думи на Хобо.

– Но нима да си силен, означава по-големи бивни, по дълъг хобот или пък някой и друг тон в повече от другите.

Стадото замълча, тъй като продължението би могло да бъде всичко друго, но не и това, на което са ги учили от малки. Спарк също бе готов да се намеси, а в момента само риеше отгоре земята с единия си крак, показвайки лошото си отношение към Хобо, който пък продължи да говори:

– Силният обаче трябва да е толкова силен, че когато трябва да се пожертва за другите, да го направи без да се замисля, а не да изпраща друг вместо него. Освен това, малките слончета се нуждаят от обичта и на татко-слон, а не само на майките-слоници. Женските мълчаха в този момент, но ако можеха чувствата им да се оприличат с повърхността на езеро, то там сега се разразяваше малка буря. – Да, така е – каза една от тях, макар и тихо.

– А и понякога един умен слон, може да направи повече от друг, който само е силен.

Тук вече Спарк не можа да се стърпи и след като вече знаеше основните възгледи на врага си, нямаше нужда да слуша друго, а започна да говори:

– Това са само думи, натрапнико! Какво знаеш ти за силата? Нима си пазил цяло стадо като това? Нима знаеш каква е грижата за всички тези малки слончета, които са толкова много и всички са мои, а аз трябва да им давам пример, и да, моите черти растат у тях. Ако не бях аз техен баща, сега щяха да бъдат хилави като теб и сина ти. Колко си голям, дребни? – обърна се Спарк към Младши. И преди да дочака отговор каза: – Трябва да си на три години, както чух, а виж моят син, той е на твоята възраст.

Другото слонче бе много по-високо, сякаш се бе родило две години по-рано от Младши и поради това настана неприятна тишина. А пък Младши така се беше обидил, че му се искаше поне да настъпи хубаво Спарк, но бързо разбра, че ще е много глупаво и затова само погледна въпросително към баща си. А той каза:

– Има и други черти, които са полезни, Спарк – нарече го по име този път. – Нима всички желаете да имаме еднакви слончета? Силни, но в какво, Спарк? Слоновете и без това са най-големи от всички, а пък когато сме заедно, кой може да ни победи?

Стадото отново се размърда, тъй като думите на Хобо бяха нови, а и по странен начин започваха да им допадат повече от тези на Спарк.

– Ние няма да постигнем съгласие, натрапнико – започна да става по-груб Спарк. – Открай време е имало един-единствен начин за разрешаване на споровете. Затова ако вярваш толкова силно на думите си, трябва и да покажеш, че си готов да се биеш за тях. А другото е само думи, и още думи, и пак думи, и то на страхливец…

Хобо не искаше да се стига дотук, но видя че стадото още се страхува от Спарк и не е готово да заговори за мислите си. Затова трябваше да се бие! Но как? Този Спарк сякаш беше по-тежък от него с цял хипопотам отгоре, и щеше да е много трудно да го победи. Погледна към Лея – тя силно вярваше в него и сякаш бе съгласна да се бие. А Младши, ако зависеше от него, и той щеше да се бие, ако не със Спарк, то поне със сина му, който не спираше да му се присмива и да го дразни.

Всички очакваха отговора на Хобо. А слаб повей разклати листата на близкото дърво, после вдигна малко прахоляк между двата слона, сякаш им подсказваше, че те двамата могат да вдигнат много повече прах от него. И в това странно мълчание изведнъж се чу силният глас на Хобо:

– Ще се бия!

Слоновете се размърдаха, а Хобо сякаш чуваше мислите им: „Не можеш да победиш! Спарк е по-голям и само с един удар ще те събори на земята“.

Мислите на Хобо обаче бяха: „Тогава не трябва да му позволявам да ме удря с цялата си сила. Обаче, ще трябва да тичам повече…“

И така двата слона започнаха да се обикалят един друг, докато първи Спарк започна да се доближава повече – той непрестанно вдигаше прах и правеше заплашителни жестове с големите си уши и хобот. Неговата тактика беше да сплете бивните си в тези на Хобо и тъй като е по-тежък от него, да го бута и накара да отстъпва, докато най-накрая противникът му се предаде. Хобо обаче не искаше да се бута със Спарк и само тичаше насам-натам около него.

Хобо имаше план, който неизменно го водеше все по-близо и по-близо до кокосовата горичка. А публиката реши, че той се страхува и взе да го освирква с хоботи. И така, докато най-сетне навлезе под кокосовите палми, сви рязко надясно, после малко направо и след това изведнъж наляво, и зачака Спарк. Никой не разбра защо Хобо обикаля на зигзаг в гората като може да бяга направо, но съвсем скоро всички разбраха. Спарк не си направи труда да заобикаля, както Хобо, ами продължи направо с дългите си бивни към него. Всички очакваха тътена от силния сблъсък помежду им. И изведнъж Спарк започна да залита, а по едно време сякаш започна да танцува, но твърде неумело, и с ужас публиката видя как той остана на един крак, завъртя се сякаш в слонски пирует и се стовари с цялата си стойност на земята.

Публиката бе онемяла. Причината бе, че никой не разбра странното поведение на Спарк преди падането, и освен това бе твърде далеч от събитията – а и досега никога не бе присъствала на битка, в която трябва постоянно да се тича, за да не се изпусне нищо интересно. Когато пристигнаха при слоновете, видяха Спарк да се изправя и да пуфти, а около него навсякъде имаше кокосови орехи, и даже няколко бяха счупени, а млякото им бе намокрило краката на Спарк. И най-сетне разбраха и сякаш усмивка премина по лицата им. Хобо бе направил капан на Спарк, като рано сутринта бе съборил две дузини кокосови орехи, после поставил между тях презрели банани, покрил ги с листа, посипал ги с прах, запомнил хубаво мястото и трябвало само да направи така, че Спарк да мине оттук.

Шампионът по спечелени битки бе много ядосан, че са го преметнали като малко слонче, още повече, че всички видяха срама му. Затова още повече искаше да му го върне, и каза:

– Така се бият малките. Ела и се бий честно, страхливецо!

Хобо нищо не отвърна, а пък Младши не спираше да аплодира баща си, особено когато Спарк се сгромоляса върху кокосовите орехи. Заради последното обаче, малкото слонче на Спарк му бе много ядосано и го предизвикваше на двубой. Големите слонове обаче не им разрешиха – обясниха, че само големите се бият и то когато е необходимо, а за малките това е ненужно – освен за да се защитят от някой натрапник, или пък ако е на ужким, но при тях не беше.

И докато всички се чудеха как ще продължи всичко, изведнъж започна да вали слаб дъжд. Слоновете обърнаха поглед нагоре. И чак сега забелязаха, че бързо са се появили облаци, а това беше голяма рядкост за техните сухи земи.

Никой от двамата не искаше пръв да предложи прекратяване на боя заради дъжда, обаче се надяваха другият да го стори и те бързо да се съгласят с него. Но по причини известни само на тях, никой не го направи и затова битката продължи.

Спарк отново подгони Хобо, но този път по-внимателно и само там, където пътят беше сигурен. След малко обаче прахта започна да слепва заради дъжда, после започна да се превръща в кал, а още по-късно по земята започнаха да се образуват малки локви. Поради тази причина боят се превърна в нещо, което никой слон не беше виждал досега.

В един момент Спарк видя удобен случай да се бухне с всичка сила в съперника си, но Хобо пъргаво се измъкна, а Спарк пльосна в една локва, от там пък се хързулна в едни храсти, но и те не можаха да спрат големите му килограми, та се спря чак в едно голямо дърво. За негово нещастие, то пък се оказа цялото пълно с плодове, които се изсипаха до един върху главата му, и на Спарк му се стори, че много бързо е дошла нощта, като има толкова много звезди навсякъде.

След тази случка, най-после публиката започна да харесва повече Хобо, а и кога друг път щяха да наблюдават толкова завладяващ и пълен с неизвестности двубой.

Промяна започна да се наблюдава и у Спарк, който най-после забрави за представянето си пред публиката и единствено мислеше как да отмъсти на Хобо. Така след поредното засилване към него успя да го стигне, но се завъртя и го удари със задницата, а не с бивните си. Оттам обаче загуби равновесие и за негов най-голям срам се заби по очи в калната земя. Но както знаем, дълго напред и преди очите на слона, са неговите бивни, така че те потънаха дълбоко в земята, и кой знае колко надълбоко, навярно чак в дома на някое семейство къртици.

Хобо обаче прояви нечувано благородство и съобразително реши как да помогне на Спарк. Постави бивните си под неговите – там където още се виждаха над земята, и започна да бута и бута нагоре, докато и Спарк със своите си сили, успя да се измъкне. Това още повече спечели сърцата и хоботите на публиката, която не спираше да аплодира единствено великодушния Хобо.

И когато всички мислеха, че битката ще приключи ако не с победа на Хобо, то поне с примирие, Спарк отново си спомни, че не е възможно да бъде победен и започна отново да атакува. На някои места калта бе разровена много, защото там слоновете бяха се бутали повече време и те избягваха такива места, за да не затънат в тях. Но когато почти навсякъде калта стана такава, се стигна и до неизбежното. Спарк отново се спъна, но преди да падне повлече и единия крак на Хобо, заради което и двамата бяха почти един върху друг. За радост на Хобо, той беше повече върху Спарк, и тук започна нещо като слонска борба помежду им.

Спарк се опита да се изправи, тъй като не знаеше как да се бие легнал, обаче и Хобо искаше да се подпре на него, за да се изправи по-лесно, и така и двамата се оказваха отново в калта. Неволно бяха изяли и няколко килограма кал, и усещаха камъчетата да хрупат неприятно в устата им. Някои от слоновете започнаха да се развеселяват, включително и Младши, но на малкия Спарки изобщо не му беше смешно, понеже смяташе битката за пълен провал.

А публиката бе толкова възхитена, че не спираше да окуражава двата слона. А и такъв оспорван слонски дуел никога не бе имало и то не защото силите на съперниците бяха почти еднакви, ами точно обратното – Спарк бе огромен, а Хобо с обикновени размери, но победата досега се усмихваше повече на втория слон.

Най-накрая и двата слона се чувстваха толкова изморени, че останаха да лежат в калта, а дъждът бавно започна да прави локва около тях. Докато изведнъж и дъждът спря, а ние знаем, че в саваната водата обича бързо да отлита към небето. Затова калта от много мека, започна да става по-твърда, после пък започна да си прави коричка и то върху гърбовете на тези два слона, и първо тя бе с черен цвят, а накрая стана сиво-бяла.

Затова двамата се размърдаха, а кората взе да се чупи от тях, като огромни парчета лакомство, и най-накрая Хобо и Спарк се изправиха.

За разлика от преди малко, сега всички бяха утихнали, понеже знаеха, че е дошъл най-важният момент – определянето на победителя. Публиката вече бе използвала почивката на Хобо и Спарк, за да решат как да постъпят, и те направиха така… Няколко почитаеми слона се приближаха по-близо до Хобо и сякаш се бяха разбрали, издигнаха хоботите си нависоко и изригнаха мощна струя вода, с която окъпаха целия Хобо, измиха го от калта и така показаха, че той е техният победител и то единственият.

Хобо бе много радостен, Лея също, а Младши най-много от всички – сякаш той самият бе участвал в битката. Очите и на тримата светеха и като че ли умората изведнъж се бе превърнала в освежаваща всички радост.

Спарк пък засрамено отиде към езерото да измие своята кал, като по пътя размишляваше за случилото се. И необичайно за него, по пътя на връщане той вече имаше решение. Бе решил, че сега, когато няма подкрепата на другите слонове, трябва да запази малкото си достойнство и някой ден да възвърне отново старата си слава.

А всички приеха семейството на Хобо и искаха да научат повече за тях и за новите им планове. И ден след ден, животът им започна много да се променя. Всеки слон можеше да изразява мнението си, после всички го обсъждаха, спореха понякога, но накрая всички бяха доволни и приятели повече от всякога.

Решиха и за двубоите между слоновете, че ще има едно голямо слонско състезание, но не само за големи, но и за малки. В него щяха да се бутат дънери, да се копаят дупки, да се хвърля вода с хобот, щеше да има бягане и плуване, изобщо много интересно състезание. Някои щяха да се надпреварват в трудни ситуации, а други в обикновени. Щеше да се оценява честността и благородството, а повече от всичко -любовта.

Така и дните преминаваха един след друг и изглеждаха, като един несвършващ празник. Някои по-мъдри слонове обаче знаеха, че дните никога не са едни и същи, и ако сега са слънчеви, може и да дойдат други, мъчни – пълни с изпитания, с постъпки героични, а понякога страхливи, затова макар сега да се радваха с всички, пак не забравяха и за другите различни.

Хобо пък чувстваше, че нещо в него е пораснало и чак сега разбираше колко са прави старите слонове, когато казваха, че се променяме истински, едва когато ни се случат важни неща. Поради това Хобо не се наслаждаваше толкова на своята победа, защото знаеше, че можеше лесно и да се провали. Но по-важното бе, че се бе борил за това, в което вярва, и бе дал пример на малките слончета, които един ден щяха да имат трудни решения като неговите.

И така, дните се надпреварваха един след друг, а Хобо трябваше да е най-доволният слон от всички – та нали другите бяха щастливи и заради него. Но въпреки това Хобо постоянно мислеше за нещо, макар да смяташе че вече е отминало – той искаше да пътешества. Изглеждаше му странно и смяташе, че е детинско, но копнежът в него всеки ден растеше. Дали приключенията нямаше отново да започнат? Кой знае? Сигурно обаче бе, че и Хобо никога не бе имал нещо против тях…