Разказ от Йоан Иванов – 17 г., гр. Казанлък
Фотография: Владимир Добрев
– Иска ми се и аз да бях толкова красива, когато се омъжвах за баща ти! – майка й я докосна с длан по лявата скула. Във влажните й очи се четеше нескрита радост. Тази светла празнична вечер щеше да е начало на новото бъдеще за семейството.
Мария се приближи до прозореца. Небето се разпадаше на едри парцали, които се сипеха върху земята. Елхата светеше самотна в ъгъла на двора, напомняйки ѝ на далечните дни, когато беше дете и всичко беше толкова невинно. На този ден чакаше Дядо Коледа да се появи от някъде със своята летяща шейна. Но винаги заспиваше без да го дочака и никога не можеше да види, как подаръците се озоваваха под елхата.
– Щастлива ли си? – майка ѝ се приближи до нея и постави ръце върху рамената ѝ. – Той има всичко, което ни трябва, Миме.
Мария бързо изтри една сълза, която се прокрадна под клепача й. Обърна се към майка си и се усмихна. Зъбите ѝ изскърцаха един в друг, спирайки тежките думи. Ноктите се впиха в дланите ѝ.
– Да! – Мария чу гласа си някъде отдалеч, тъжен, ехтящ, пронизващ тишината. Острие, което я прободе право в сърцето.
Мария и майка ѝ слязоха на долния етаж, където бяха останалите от семейството. Булката се опитваше да задържи сълзите си. Поне сега можеше да се крие зад булото, което падаше пред лицето ѝ. Тогава усети позната топла длан. Тя се вкопчи отчаяно в нея, не искаше да я пуска, може би никога нямаше да я пусне. За миг. За цяла вечност.
– Красива си! – сестра й я притисна към себе си. – Всичко ще е наред! – прошепна в ухото ѝ. Тя знаеше.
Не ме пускай!
Трябва…
Сестра ѝ се отдръпна. Някъде отвън започна да бие тъпан.
Георги се събуди, но остана да лежи в леглото. В процепа на щорите струеше бяла празнична светлина. Днес нямаше да ходи в сивия офис, пълен с досадни хора. Можеше да лежи на леглото колкото си иска.
Георги се изкъпа старателно преди да си направи закуска. Изпробва рецептата, която от няколко седмици стоеше закачена с магнит за хладилника. Препечените филийки с масло и чаша кафе вършеха прекрасна работа почти всеки път, но сега нямаше за къде да бърза.
Георги си облече единствения чифт скъсани дънки, който имаше. Беше ги обличал само веднъж. Винаги бе искал да ги носи, но така казваха, че прилича на „недорасъл тийнейджър“ и че било „непрофесионално“. Вече нямаше значение.
Георги излезе от апартамента си. По-голямата част от двудневния сняг се бе превърнал в киша. Покриваше обувките и влизаше навсякъде. Друг ден Георги щеше да е изключително внимателен, за да не се измокри, но днес това нямаше значение.
Завъртя ключа в стартера и реното забуча с всичките си 24 години, приплъзвайки се в снега на заден ход. Георги започна да кара по улиците на града, в който беше прекарал по-голямата част от живота си. Караше без цел. Не отиваше никъде. Никой не го чакаше. Това беше най-близкото чувство до свобода, което беше изпитвал някога. Часовниците бяха застинали, захвърляйки света в паралелна бяла вселена.
Георги спря пред службата, където работеше. С насмешка си помисли, че все пак дойде до високата сива фасада, въпреки че беше почивен ден. Паркира там, където винаги паркираше, и влезе в магазина срещу сградата, в която се намираше офисът му. Цяло лято децата, които ходеха в близкия парк, пълнеха магазина с глъчка и крясъци. Стояха на стълбите пред вратата, ближеха ледени сокчета и се забавляваха. Георги неведнъж ги беше гледал от прозореца. Какво ли не би дал отново да е дете…
Георги купи различни сладки неща. Преди да излезе от магазина се спря на вратата. Сякаш се сети нещо.
– Извинете – поколеба се за момент, – продавате ли ледени сокчета? – попита той възрастната магазинерка.
– Последното – му отговори тя и постави заскрежена, пластмасова кофичка пред него.
Георги излезе от магазина щастлив. Никога не беше пробвал тази детинска глупост, която разваляше зъбите. Днес беше различно.
Той остави торбата на задната седалка и остана отвън. Започваха да прехвръкват дребни снежинки. Той скъса опаковката и изкара върха на сокчето. Беше червено на цвят. Езикът му щеше да стане червен. Засмя се с глас, след което веднага се обърна, да не би някой да го е видял, въпреки че това вече нямаше никакво значение. Започна да ближе ледената повърхност на сокчето и сякаш стана едно от онези деца, които всяко лято крещяха под прозореца на офиса му.
Все още не беше стигнал дори и до половината, когато му стана студено. Преди да влезе, настъпи един камък, който се беше търкулнал пред вратата от страната на шофьора. Тогава му хрумна нещо. Той остави сокчето на тавана на колата и се наведе, за да вземе камъка. Замисли се за момент, след което го запрати с всички сили към прозорците на сградата, където в продължение на десетки години бе ходил всяка сутрин. Взе сокчето и влезе бързо в колата. Отново се засмя с глас. Беше свободен за пръв път от цяла вечност.
Георги спря пред блока на Иван. Искаше да види за последен път децата. Те бяха единствените му роднини. Рядко посещаваше брат си. Винаги си бе намирал оправдания да не го прави. Може би ревнуваше, че брат му си има семейство, което го обича и което се грижи за него. Може би му завиждаше, че живее в уютен апартамент, в скъп квартал и работи това, което обича, за разлика от Георги, който цял живот се труди за нечии чужди мечти. Днес, обаче, беше подходящ ден да направи точно това.
Той позвъни на звънеца. На вратата имаше коледна украса. Чуха се стъпки и след малко на прага застана Женя – съпругата на Иван.
– А! Каква изненада! – тя се засмя – Влизай, влизай, ако знаехме, че ще наминеш, щяхме да се подготвим! – Женя го прегърна силно. Той усети аромата й, почувства топлината на тялото й. За момент си представи, че това бе неговата съпруга, която го посрещаше след дългия работен ден – Ще ти дам чехли…
– Чичо! Чичо! – Самуил – по-малкият от двамата изтича и се хвърли в прегръдката на Георги. – Какво носиш? Защо езикът ти е червен? – Георги се изплези и Самуил изпищя.
– Виж Дядо Коледа какво ви е оставил. Тази вечер мина през нас. – Георги подаде торбата на Самуил, който изтича в кухнята при баща си, без да дочака отговор. Георги го чу как му разказва за Дядо Коледа, който е подранил.
Брат му беше облякъл кухненска престилка и бъркаше сос в тенджера на котлона. Нещо друго се печеше в печката. Когато Георги влезе в кухнята, Иван се приближи и го прегърна сърдечно.
Брат му искрено се радваше да го види. Може би е трябвало по-често да го посещава. Може би, все пак, това беше неговото семейство. Иван го попита дали не иска да остане за вечеря. Георги излъга, че има планове.
– Плановете ти от женски род ли са? – Иван отново се засмя.
– Остави го, бе, не е твоя работа! – Женя перна съпруга си по рамото.
– Не, стари приятели. Минават през града – Георги се засмя. – Дори закъснявам вече.
– Знаеш, че си добре дошъл! – Иван опита това, което готвеше, и спря котлона. Изтри ръцете си в престилката и целуна жена си по челото. Те бяха истинско семейство.
Може би трябваше да остане… Георги запали двигателя, който тресейки се, бавно се събуди. Погледна за последно прозореца на апартамента на брат си. Оставаше да свърши само едно нещо. Взе сокчето и отново започна да го ближе.
Георги пристъпи прага на малката църква зад градската поща. Не беше влизал отдавна тук. Всичко беше тихо и спокойно. Усещаше се празничната топлина от свещите и иконите. Той седна до стената, там където много отдавна обичаше да сяда. С горчивина си спомни, че бе забравил какво е да се моли. Беше забравил как да търси прошка. Светът го беше грабнал в своята примка и не искаше да го пусне. И така година след година. Но вече беше свободен.
Той се изправи и се приближи до олтара. Разгледа внимателно иконите, които сякаш го изпитваха с поглед, след което коленичи пред тях и започна да се моли. Почувства се слаб и уязвим като дете. Всичките сили, които бе имал да се бори срещу света, сега рухнаха върху пода на църквата. Искаше прошка за всичко, което беше извършил, искаше прошка за това, което щеше да извърши.
Мария пристъпи напред. Църквата беше притихнала. Хората, които бяха застанали встрани от пътеката, бяха вперили погледи в нея. Сякаш знаеха нещо, сякаш я обвиняваха, че е тук и че върви към своята измамна съдба. Мария стискаше ръката на баща си, който гордо въвреше до нея. Старецът носеше единствения си официален костюм.
Стигнаха до олтара и отецът, който щеше извърши бракосъчетанието, се прокашля, отваряйки Свещената книга. Започна да чете с напевен глас. Дребна сълза се търкулна по лявата й буза, премина по дантелите на роклята й и изчезна в нищото. Никой не забеляза.
– В навечерието на този светъл празник се събрахме да бракосъчетаем тези двама души във вечен и неразрушим съюз пред лицето на Бог…
Съзнанието на Мария беше някъде другаде. Тя гледаше иконите, свещите, чиято топлина можеше да усети. Отдавна не бе влизала в църква. Не беше искала прошка, нито бе благодарила на Бог. А беше кръстена. Сякаш бе загубила своя път. Може би ако бе потърсила отговори тук, в божия дом, нямаше да се озове в тази объркана ситуация и да иска да избяга с всички сили.
Свещеникът се обърна към бъдещия ѝ съпруг. Скоро щеше да дойде и нейният ред. Друга сълза пробяга по бузата ѝ и тя преглътна тихо. Не искаше да се омъжва за този човек. Истината беше, че не го обичаше. Правеше го единствено заради майка си, която искаше по-добър живот за семейството. А той можеше да го осигури. Цената за това бе да я затворят в клетка, да хвърлят ключа някъде надалеч и тя да остане в примката на фалшивата любов, докато един ден се измори да се бори. Никога не бе имала сили да се измъкне и да избяга. Днес беше последният ѝ шанс. Само Бог можеше да ѝ помогне.
Устните на Мария започнаха да се движат учестено. Под булото никой не можеше да види това.
-…а вие, госпожице Иванова, приемате ли за съпруг… – Мария си пое дълбоко дъх…
Въпреки забраната, Георги се качи на тротоара и започна да кара по кея. Перилата бяха украсени с коледни лампички и гирлянди, които блестяха тъжно. Паркира в края на алеята. Спря чистачките и остави снега да се сипе на едри парцали върху стъклото. Леденото сокче почти се бе разтопило.
Излезе навън. Някъде в основите на кея се чуваха морските вълни, които лениво плискаха стените. Георги се заслуша в тях за момент. За последен път.
Отвори багажника на колата и извади маркуча, прилежно навит в средата и два чорапа. Сложи единия край на маркуча в чорапите, след което ги напъха в ауспуха на реното. Затвори багажника и се върна обратно в колата. Маркуча остави да виси през процепа, който остави малко преди да затвори прозореца.
Отпусна се на седалката. Погледна леденото сокче, което се бе превърнало в червена течност, след което завъртя ключа. Двигателят отново се затресе преди да забръмчи монотонно. След няколко минути на блажено спокойствие, Георги усети как се унася.
Сокчето се покатери по стените на чашата и започна да излиза бавно от нея… Алената течност се превърна в жена, облечена в булчинска рокля. Тя удряше по страничното стъкло, дъхът ѝ оставяше мастилени следи по стъклото… можеше да чуе гласа ѝ…
– Моля ви, пуснете ме! – гласът стана невероятно силен и отчетлив. Георги се сепна. – Моля ви!
Георги се надигна. Започна да кашля. Избута маркуча през прозореца и отвори вратата. Свежият зимен въздух го обгърна приятно. Сякаш се бе събудил от някакъв кошмар.
– Добре ли сте? – жената като призрак се приближи до него и стисна рамото му. Той я погледна ужасен. Тя беше мокра и окаляна, а гримът се стичаше по лицето й в две черни вади.
– Какво правите? – едвам продума Георги преди да чуе викове, които идваха от началото на кея.
– Бързо, измъкнете ме от тук, моля ви! – извика задъхано непознатата.
Двамата се качиха в колата и потеглиха. Заобиколиха хората, които се бяха струпали и ръкомахаха.
– Сокче? – Георги подаде пластмасовата чаша на непознатата. Тя изпи на един дъх, това което беше останало. Усмихна се.
Може би бяха прави. В този ден Бог наистина чуваше молитвите.
Светлините на града останаха далеч зад тях.
Йоан Иванов – 17 г., клуб „Светлини сред сенките“,
ОДК „Св. Иван Рилски“, гр. Казанлък
Р-л: Валентина Димова
