Разказ
Ето, че отново пролетта дойде. Всичко се събуди за ново начало. Птичките започнаха да пеят, а тревичките и нежните пролетни цветя допълваха уханието на нежен аромат. Седнах на една от люлките пред нашия блок, а топлият вятър тихо развяваше дългите ми руси коси. Аз отново се замечтах за отминалото лято и за срещата ми с българската народна традиция и пътя към България. Живеех далече от нашата мила родина. Мама и татко преди много години бяха напуснали родната си страна, за да търсят препитание. И така…
Часовете, които прекарах във влака, бяха изпълнени с много въодушевление. Виждах как се обработваха големите полета с много труд и любов. Неслучайно Иван Вазов в стихотворението си „Аз съм българче” е казал, че нашата родина е пълна с хубост и блага обилни, а като чуеш песента на планините, сърцето ти лудо забива.
А България – тя е пътят към Европа. Нашата мила родина. Навсякъде хората засаждаха картофи, царевица, слънчоглед. Ами пшеницата, която след месец щеше да бъде готова?! Колко красота и колко блага даваше нашата мила Родина! За пръв път от толкова години видях нашите планини, които се сливаха една след друга. Те бяха невероятни, тайнствени и много красиви, а аз бях едно българче, което ги обичаше с цялото си сърце. Планините са красотата на нашата природа.
Ето, че влакът спря. Заедно с моето семейство слязохме, а там, на гарата ни очакваха баба и дядо. Прегърнахме се и отидохме в старата схлупена къщичка. Влизайки в бабината къща, усетих аромата на вкусни гозби, които в студената и голяма Германия липсваха. Мама и татко скоро трябваше да се върнат в големия град Франкфурт, а за мен лятото сега започваше. Отново щях да се видя с моята най-добра приятелка и заедно с нея да се запозная с българските народни традиции.
Художник: Владимир Димитров-Майстора
В един горещ летен ден Рали, моята приятелка, седнали на сянка под стогодишния орех, ми разказа как няколко пъти в седмицата посещава занаятчийската работилница в селото. Как ли изглеждаше тази работилница? Така, както я описваше Рали, или е още по-привлекателна? Ден след ден любопитството ми към тази работилница ставаше все по-голямо. Затова една вечер помолих баба да отида и аз.
Тя се съгласи и на следващата сутрин заедно с Рали прекрачих прага на занаятчийската работилница. Когато влязох, там кипеше неописуема атмосфера. Стъписана и възхитена от традиционните български творения прекарах целия ден в работилницата. Бабите, които ни показваха различни занаяти, винаги бяха облечени в народни носии. Така те подчертаваха още по-силно всичко българско и родно и любовта си към нашата мила родина – България. А с тях те показваха и запознаваха Европа с нашата малка България. За децата също имаше народни носии.
Художник: Владимир Димитров – Майстора
Цялото лято посещавах занаятчийската работилница. Там с помощта на нашите прабаби се научих да плета и да бродирам. От пъстрите нишки се получаваха чудни творения. С очите си видях какво е това стан, чекрък, вретено. Невероятно чудо! От това огромно нещо, което бабите наричаха стан, се извайваха чудни килими, пътеки, губери. Ами руното вълна, която с помощта на чекръка превръщаха в прежда! А с вретеното преждата ставаше по-фина и тънка.
Художник: Златю Бояджиев
Българските народни песни и танци допълваха чара на занаятчийската работилница. В работилницата се научих да правя и някои традиционни български гозби за нашата Родина.
Занаятчийската работилница пресъздаваше времето на нашите баби. Това беше тяхното минало, което те предаваха на техните внуци и правнуци. А вечер обикаляхме чудни кътчета, скрити в планината, която тайнствено обгръщаше селото на баба и дядо. Песента на планината – красива и звънка.
Така лятото свърши. Отново трябваше да се върна във Франкфурт и да седна на училищната скамейка, но този път като едно гордо българче, запознало се с традициите на нашата мила България. Ето това е България – вратата към Европа!
Анелия Иванова
 |
|
