Есе
България е една малка по територия страна, една тясна пътека, разделяща два различни свята. Има легенда, която разказва, че когато Господ решил да раздава земя на народите, българинът работил на нивата си и затова отишъл последен за своя дял. Но Бог вече бил раздал цялата земя и нямало какво да даде на българина, известен със скромността и добротата си. Замислил се Господ и решил да му подари парче от своята земя – Рая. И наистина, какво ли няма тук, в България: необуздани реки и бистри езера, планински исполини и плодородни равнини, обсипани с розов цвят низини и лазурно море…
Така е, България има всичко. Някои ще се спират пред красотата на страната ни, други ще я подминават по пътя на изток или на запад. Трябва да минеш през нашите земи, за да достигнеш целта си. България е границата между два свята, между Изтока и Запада. Земя, която приема всичко в себе си, именно поради тази причина.
За всеки ли обаче България е отворена врата? Ако пътуваш на изток, то предполагам никой или нищо няма да те спре.
– Охраняват границата ни със Сърбия със стол! – ми разказваха скоро роднини, пътували с кола от Берлин до София.
– Да, ама спряхте, нали?
Все повече западноевропейци идват в нашата страна без нищо да ги спира. Какво ги привлича, какво виждат те в нашата родина? За тях България е врата към нещо различно и непознато, една нова култура. Какви ли не хора идват тук, водени от любопитство към тайните на една по-различна Европа. Красотата, величеството и мистерията на България могат да отключат нещо неочаквано, дори чувство на благоговение у чужденците. За тях може би ще бъде чудо да видят как всичко застива в 12:00 на втори юни. За тях може би ще бъде чудо българският народен танц, песен, носия и енергията, която те носят. Запленени, много от тях остават тук.
И докато за западноевропейците – прегради никакви, то границата ни с Турция, ако я сравним с рибарска мрежа, напира ли, напира да се скъса. Рибите, уловени в нея искат да плуват свободни в океана… Но уви, мрежата е прекалено здрава.
Ако Европа беше сграда и Германия и Англия заемаха най-луксозните етажи от нея, то България би била вратата към стълбището. Само че тази врата се отваря само от едната страна. За да стигнеш до етажите ти трябва ключ, а този ключ много от хората извън сградата – емигрантите, търсещи подслон от бурите, не притежават. Те само хвърлят изпълнени с печал погледи отвъд тънкото, но непробиваемо стъкло на вратата. Трябва ключът (парите) да щракне в ключалката (бездънните джобове на трафикантите) и… Тогава само трудно предвидими обстоятелства могат да попречат: прагът на вратата да се окаже прекалено висок, дръжката да заяжда или стълбите да са непосилни за изкачване. Когато някой стигне до луксозната част и бъде приет, забравя за сънародниците си и започва да мисли само за себе си.
И макар повечето българи да са готови да помогнат на нуждаещите се и макар да сме райска страна, която е част от Европа, за емигрантите си оставаме само врата към мечтания подслон. В Монголия са вярвали, че да настъпиш прага на юртата носи лош късмет. Сигурно емигрантите от изтока затова не се задържат в България – за тях тя е само един праг, който носи нещастие, ако бъде докоснат. Някои прекрачват този праг, други смело се задържат на него. Два потока, които се разминават, два потока на избор, който съществува за самите нас, българите – дали да заминем или да останем.
Какво е България за самите нас? Дали красотата, която привлича хора от други страни е способна да отключи родолюбието ни? Духовната ни връзка с българските традиции по- слаба ли е от стремежа към луксозните етажи? Някои избират да потеглят. Те виждат България, както я виждат емигрантите от изтока – само път към мечтан живот, далеч от нея. Красотата на родината не би ги спряла. Разумът я изоставя, устремен към по-добър живот, но сърцето винаги ще я иска. А някои избират да останат. Те гледат с други очи – виждат райското кътче, което Бог им е дал. Те се чувстват на мястото си, чувстват се способни да обогатят европейската култура с националната си идентичност.
В България има всичко. Някои ще се спират, за да я опознаят, други ще я подминават по пътя си, а трети ще останат. Трябва прекрачиш този праг, за да достигнеш целта си. България е в Европа, но и граница между два свята. Земя, която приема всичко в себе си, път, който самите ние трябва да извървим.
Жасмина Антонова
 |
|
