 |
|
Васил Рахнев е носител на множество награди и отличия, по-важните от които са:
- СТИПЕНДИАНТ НА ЕСПА ЗА УЧЕБНАТА 2016-2017
- ЧЕТИРИ ПОРЕДНИ ГОДИНИ Е НОСИТЕЛ НА СТИПЕНДИЯ ЗА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК „Нели Радева“
- СТЕПЕНДИЯ ПО НЕМСКИ ЕЗИК ЗА 2016
- Носител на ДИПЛОМ ЗА ПРИНОС В ИЗРАСТВАНЕТО НА ЕСПА КАТО ОБРАЗОВАТЕЛНА И КУЛТУРНА ИНСТИТУЦИЯ ЗА 2016 Г.
- ЧЕТИРИ ПЪТИ ЕСПАР ЗА ОТЛИЧНИК
- ЗЛАТЕН ЕСПАР 2014 ЗА МАТЕМАТИКА
- ЕСПАР 2015 ЗА МАТЕМАТИКА
- ЕСПАРИ- 2016, 2015 И 2014 ЗА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК
- ЕСПАР 2015 ЗА ВИСОКИ ПОСТИЖЕНИЯ В ЧУЖДОЕЗИКОВОТО ОБУЧЕНИЕ
Васил Рахнев е:
- Ръководител на Детската делегация за посрещане на официални гости и член на Детската делегация за пътуване по междунарони проекти
- Член на екип “Писатели” на Детската редколегия на в-к “ЕСПАР”
Най-новите завоювани награди на Васил Рахнев:
Финалист в конкурса „1000 стипендии” на фондация „Комунитас” в раздел „Литература”.
Носител е на Сребърно отличие за есе от ХІІ Международен младежки конкурс „Звезди обсипят свода небесен”.
Книгата ни учи…
Книгите са съхранили знанието и опита на поколения наред. В тях са скрити множество тайни, умения и гледни точки на хора, значими за нас. Затова, когато разгърнем страниците и започнем да четем, узнаваме много за света около нас, а понякога и се променяме като личности, защото вече сме поели по дългия път на себепознанието.
Когато бях дете, се питах: „Какво са книгите? Защо са толкова обичани и почитани?“ Тогава не се замислях защо княз Борис не само е приютил петимата ученици на славянските първоучители Кирил и Методий, а и ги е насърчавал да разпространяват писмената по българските земи.
Живях с този въпрос дотогава, докато не ме изпратиха в Константинопол, за да стана ученик в най-прочутото за онова време училище – Магнаурската школа. Бях много потиснат и несигурен в огромния град, който постепенно се превръщаше в мой дом. Колкото повече навлизах в дебрите на познанието, толкова повече у мен се възвръщаше усещането, че придобивам силата на владетел, подчинил всичко на желанието за добродетелност. Не бях чужденец в света на книжовността, защото жаждата ми за знания ме водеше отново сред ръкописите, сред писаното слово, в което откривах отговори на моите въпроси. Книгите ме учеха да разпознавам доброто и злото. Опитът, който трупах в библиотеката на Магнаурската школа, укрепваше духа ми и аз израствах. Вече знаех, че съм един от най-добрите ученици и чувствах уважението на другите. Познанието ме превръщаше в достоен човек, който няма потребност да воюва с меч, понеже владее силата на перото.
Книгите ми отвориха очите как да преустроя живота в българските земи, когато трябваше да ръководя държавните дела и да напътствам народа си. Бях и щастлив, и тъжен в този момент. Не знаех дали исках да направя промяната, въпреки че беше наложително. Докато конят ме носеше към столицата на родната ми земя, срещах много хора. Сред тях обаче имаше малцина, които бяха грамотни. А аз не забравях написаното от учителя ни Константин-Кирил Философ, че всички народи без книги са голи, защото нямат оръжие срещу врага на нашите души и така лесно могат да бъдат поробени.
Та нали книгите ми показаха как да спра разрухата и да овладея хаоса, причинен от безумното желание на брат ми да върне старите порядки, които отхвърляха и духовната потребност от писмена. След коронясването веднага се заех със задачата да въздигна упадналата своя родина. Започнах, като построих нови църкви и училища на мястото на руините от старите. После се обучиха много учители, които на свой ред да образоват моя неграмотен народ. Водих войни единствено за да защитя дома си и да предоставя на книжовниците средства за просветителската им мисия. Скоро една част от българите се превърна в общност от грамотни хора, способни на велики дела, вдъхновени от книгите.
Затова в края на своя път аз, цар Симеон Велики, като познавам отблизо делата на просветителите, ще добавя към нашата книжнина и своята възхвала „За буквите”. Защото вече мога да отговоря на детския си въпрос.
Книгата е знанието, което ни спасява от робството на духа. Тя носи със себе си мъдростта на нашите предци във всички области. Дава ни своето познание, стига да го желаем. Умните хора са прозрели, че книгата е не само нашето минало, но е и бъдеще.
Боби, моят приятел морският дракон
Слънцето залязваше. Отиваше си вкъщи, а зад него Луната тичаше. Вълните на морето си бъбреха и се караха коя е по-силна и красива, а щурците започваха своята нощна песен. Цареше спокойствие и почти всичко живо се приготвяше за сън след изморителен ден.
Аз стоях на прозореца и се любувах на залеза, който, както винаги, беше наслада за очите. Докато гледах отблясъка на последните слънчеви лъчи, забелязах нещо да блещука във водата. Загледах се натам и изведнъж от морето излезе едно малко зелено животинче. Не можех да разпозная вида му отдалеч, но прецених, че е около педя високо. То се приближи към брега и започна да копае в пясъка. Аз копнеех да разбера какво е това същество, и затова слязох на плажа, за да го огледам.
Приближих се бавно и тихо. Бяхме единствените живи души наоколо и не се чуваше нищо, освен песента на щурците и плискането на вълните. Не след дълго бях на по-малко от метър от животинчето, но то не ме забелязваше, защото беше заето да копае своята дупка. Беше зелено, имаше голяма спрямо размера си и здрава на вид черупка, както и малки люспести крачета. Докато го гледах и се чудех дали не е костенурка, от небето като орел се спусна една чайка. Тутакси скочих и взех в ръце малкото същество. Чайката ме последва, но аз се върнах вкъщи и затворих вратата здраво.
Щом се прибрах, се промъкнах в стаята си, за да не ме забележи мама, и оставих животинчето на леглото си. То започна бавно да ходи по завивките, като от време на време се препъваше и падаше.
– Как искаш да се казваш, приятелче? Става ли Коко?-попитах го аз.
То като че ли ме разбра и поклати глава.
– Ами Гого? – предложих аз.
Малкото същество отново поклати глава.
– Тогава ще те кръстя Боби! – казах аз.
Приятелчето ми заподскача и се съгласи да го наричам така.
Играх си с него цели часове и се забавлявахме много. Снимахме се, гонехме се (разбира се, аз бях много по-бърз, но му помагах) и го учех на номера. Научих го да си подава малката ръка за поздрав, да се изпрява на два крака и да казва думите „Боби“, „Здравей“, „Да“ и „Не“. Скоро обаче Боби се умори и неусетно заспа. Аз също заспах и го последвах в света на сънищата, където преживявахме заедно различни приключения. Те ме бяха сближили със странното морско създание и аз всеки ден бързах да се прибера у дома, готов за нови пътешествия с Боби.
Така с приятеля ми се забавлявахме, а дните минаваха неусетно. Боби непрекъснато растеше, докато един ден не видях в стаята си неговата черупка празна. Не знам дали повече се натъжих, или се изплаших, но побързах да потърся приятеля си навън.
Тогава се натъкнах на изключителна гледка. На пясъка стоеше един зелен дракон! Лекият морски бриз го подухваше и той изглеждаше готов за полет. Не можех да повярвам, пред мен стоеше морският ми приятел….
– Боби, това ти ли си? – разтърках очите си, леко изплашен аз.
– Да, приятелю! – отвърна ми драконът и продължи – Готов ли си за следващото приключение?
След това ми направи знак да се кача на гърба му. Аз го послушах и се наместих някак си между две големи люспи, като здраво се хванах за техните краища и се притиснах към гърба на дракона. Щом усети, че вече съм готов, Боби се гмурна в морето. Приятелят ми плуваше така бързо и умело, че само след секунди се озовахме в дълбините на морето. Драконът спря на дъното и ми показа едно място в пясъка, като ме подкани със знаци да копая там. Започнах да ровя бързо на посоченото място и изведнъж напипах нещо. Щом го извадих, видях снимка на мъж. Чистех полепналите песъчинки с дланта си, а усещах как от тази милувка в мене преливаше непозната досега сила.
Сърцето ми щеше да изскочи. Мъжът от снимката, чиито черти ми изглеждаха познати, бе баща ми. Точно такъв, какъвто остана в спомена ми от онзи есенен ден… Още чувах как огромните вълни се разбиваха в скалите на отсрещния бряг, вятърът подхвърляше рибарските лодки, закотвени на старото пристанище. После заваля студеният дъжд, който скриваше от погледа ми отдалечаващия се силует на татко….
Отново изтръпнах, но не от студеното докосване на водата. Обърнах се да потърся Боби, но той вече ми махаше за сбогом от входа на една пещера. Една сълза падна от окото ми и се сля с водата на морето.
Изведнъж усетих, че въздухът ми свършва. Заплувах нагоре с все сили и неусетно се озовах на брега със снимката в ръка.
Днес тази снимка стои в хубава рамка до леглото ми. Точно до нея съм поставил една от фотографиите ми с Боби, от онази първа нощ, в която се запознахме. И щом я погледна, с много обич се сещам за моя приятел, морския дракон.
Участие в конкурса „Аз обичам Черно море“
Сбъднатата мечта на един картоф
Аз бях един обикновен картоф, който мечтаеше да види широкия свят. Само бях слушал какви чудновати неща има над земята, но най-много исках да опозная хората. Опитвах се да си представя какви са и как успяват да извличат полза от всичко. Така поне разказваше онова бобено зърно, което незнайно как се бе озовало сред нас. Неговите разкази разпалваха въображението ми, а желанието да изляза час по-скоро на белия свят се усилваше.
Може би моето нетърпение ме подтикваше непрекъснато да търся как да се търкулна до място, където пръстта е по-мека и по-тънка, та да може поне едно крайче от мен да се покаже навън. Не знам какво стана, но в тези си опити трябва да съм се добрал до повърхността, защото един ден усетих земята над мене да потъва, чух гласове и не на шега се уплаших. Докато разбера какво точно се случва, над мене се надвесиха гиганти и нямаше никакво съмнение, че това са хората. Само те можеха да бъдат толкова големи и силни. После гигантите ме взеха от кафявия ми дом под земята. Щях да ослепея от силната светлина, но те ме сложиха в някаква голяма сграда без покрив. След мен добавиха много други картофи, а накрая захлупиха новото ми жилище с дъска. Вътре беше доста тъмно, но ние, картофите, виждаме страхотно в тъмнината.
И точно когато пътуването стана забавно, внезапно спряхме. Усетихме се във въздуха, а в следващия момент домът ни отново остана без покрив. Бяхме заобиколени от няколко великани, които започнаха да ни вземат един по един, да премахват обвивката и да нарязват на малки парчета злощастните ни спътници. А всички така се бяхме въодушевили и бяхме повярвали напълно в думите на Лари!
Като видяхме това, останалите картофи се разтичахме, обхванати от паника. Докато тичах, се блъснах в Лари и той ми показа изхода, който бе забелязал. Втурнахме се към него и излязохме на слънчева светлина, но не се спряхме, докато не стигнахме до едно дърво. След като си отдъхнахме, се зачудихме какво да правим. Покрай нас непрестанно преминаваха бързащи гиганти, облечени в черно или бяло, затова ни трябваше скривалище, и то бързо.
– Трябва да се скрием! Какво да сторим? – задъхвах се вече аз.
– Да си направим пещера! – прошепна приятелят ми.
– Добре, да започваме да копаем! – наредих аз и ентусиазирано започнах да вадя пръст.
Лари веднага се включи в работата и за няколко минути направихме дупка, достатъчно голяма да побере пет картофа. Нужно беше да се покрием по някакъв начин, затова започнахме да копаем и настрани, за да направим истинска пещера.
Напредвах в работата, когато изведнъж се натъкнах на нещо меко. От земята се подаде розова крива пръчка, която се огъваше на всички страни, и заговори с нас:
– Защо копаете тук? – попита ни съществото.
– Правим си дом, за да се скрием от великаните – отговори Лари. – Те обичат да ни режат.
Не беше сега моментът да напомням на Лари небивалиците за любовта им към картофите, затова се обърнах към странното същество:
– Ти какво си?
Приятелят ми започна да шепне нещо, но пръчката го прекъсна:
– Аз съм червей и живея под земята. А вие кои сте?
– Картофи сме – отвърнах. – Гигантите ни изтръгнаха от домовете ни, но ние с Лари избягахме. Сега се опитваме да се скрием.
– Аз мога да ви помогна – предложи червеят. – Аз копая много бързо.
Новият ни приятел изчезна в пръстта, а ние продължихме начинанието. Червеят помагаше много и скоро бяхме готови – получи се чудесна бърлога, където заживяхме спокойно и щастливо.
До деня, в който една огромна глава се пъхна в дома ни и ме загледа учудено. Аз стоях вцепенен, а Лари се втурна към чудовището, разрушило новата ни къща.
– Спри! – извиках аз.
– Ти говориш? – изненадан запита звярът.
– Да, а ти защо разруши пещерата ни? – попитах на свой ред ядосано.
– О, много съжалявам, просто изравях дупка за кокала си – извини се голямото същество.
– Хайде, Джони, идвай по-бързо! – чу се силен глас.
– Трябва да тръгвам…
– О, ти си намерил два картофа! – извика великанът.
Гигантът посегна към Лари, а приятелят ми се затича към мен. Щом видя движението на Лари, великанът спря на място.
– Вие можете да ходите? – зачуди се той.
– Да – отвърнах плахо, защото вече разбирах, че има съществена разлика между мечтите и действителността.
– И да говорите? – още повече се удиви гигантът. – Вие сте специални, трябва да ви запазя.
– Ти кой си? – запита Лари, чиято доверчивост като че ли го беше напуснала.
– Аз съм човек – отвърна великанът – и ще ви отнеса вкъщи.
Не ни остави никакво време за размисъл. Грабна ни и ни остави едва в дома си. Преди още да сме си поели дъх, ни сложи на масата, седна точно срещу нас и се усмихна, което малко ме успокои.
– Казвам се Бенри – рече човекът и изглеждаше наистина добронамерен.
– Аз съм Стюарт – представих се и аз, като предпазливо се огледах.
– А аз съм Лари, приятно ми е да се запознаем! – бодро отекнаха думите на моя другар, разположил се удобно върху лъскавата повърхност.
Не знаех какво да мисля, когато Бенри подреди специален кът за нас. Все още бях нащрек, докато ни показваше на своите приятели, а те се удивляваха на нашите способности. Така двамата с Лари се запознахме с много хора. Наблюдавах ги, вслушвах се в разговорите им, като се опитвах да си представя всичко, което обсъждаха. Понякога това ме изтощаваше повече от твърде шумния израз на възторг, с който Лари засвидетелстваше своето задоволство от интереса на хората към нас. Търсех начин да му обясня, че ако въображението ти стига до лъскавата витрина, зад чието стъкло си поставен, няма как да знаеш колко е голям светът. Колкото повече опознавах хората, толкова повече проумявах, че можеш да пътешестваш дотам, докъдето се простират мечтите ти. Те определят и колко е голям широкият свят.
Бях сбъднал мечтата си. Моето истинско пътуване едва сега започваше.
Васил Рахнев
