Разказ от Виктория Бисерова Пламенова, 10 кл., Литературен клуб „Добродетели“, ЕГ,,Христо Ботев“, гр. Кърджали.
Рък.: Емилия Владева
Фотография: Владимир Добрев
Студен зимен ден. Баба Мара стоеше в скормния си, но уютен дом. Гледаше през малкото заскрежено прозорче снега, а отвън надничаха елховите клонки, свежи в своята новя премяна. Врабчетата спокойно бяха кацнали на стобора и не се притесняваха, че големият котарак Фред ще ги нападне, защото той мъркаше в малката стаичка на баба Мара, сгушен на топло край печката.
Баба Мара с навлажнени очи си спомняше за времето, в което любият ѝ съпруг беше жив, времето, в което двамата заедно се подготвяха за Рождество в очакване на децата и внуците. От няколко години баба Мара празнуваше сама. Младите трябваше да се погрижат за своите си деца и пътуването от далечната страна ставаше трудно. Но макар и сама, тя не изневеряваше на традицията да посрещне радостната вест. А Бог ѝ беше упование и ѝ даваше сили да се крепи духом.
Макар да знаеше, че може и тази година да бъде сама, тя успя да се приготви за празника. Знае ли се! Все някое от децата можеше да дойде…
Тя беше успяла с малкото скътани парици да вземе от малкото квартално магазинче всички необходими неща. После отвън пред витрините се спря да брои монетките, които са ѝ останали – щяха някак да ѝ стигнат до следващата пенсия. А и вкъщи си имаше всичко – и кисело зеленце, и сушени пиперки, и малко зимнина си беше затворила.
Баба Мара събра всичките неща в две средно големи торбички, които сама си беше ушила. Вървеше бавно по улицата, правеше си чести почивки и скрито се нядяваше, че децата все някак ще намерят билети за самолета.
Когато баба Мара се прибра, остави покупките на масата и отиде да се стопли край горещия огън. Свали големите ботуши, които ги ползва за незнайно коя година и панталоните, останали от мъжа ѝ от незнайно пак коя година…
Всяка година баба Мара си казва, че ще спести парички за нови обувки и палто, но всяка година не го прави. Все се успокояваше с едно „закога ми е вече“ и продължаваше да си носи старите. И винаги намираше някакво разумно обяснение…
Старицата се отпусна на леглото, сгуши се до котарака Фред и задряма за известно време. Чушките и сърмичките къкреха слабо на печката и бобът в тенджерата е набъбнал… Бобената салата беше оставила за последно, че става най-бързо.
След като се събуди, баба Мара сложи малко кисело млеко в купичката на котарака и се захвана с правенето на празничната вечеря. Прекара няколко часа в кухнята, без да си почива, което я измори много и не ѝ останаха сили да направи така желаната торта. Баба Мара седна да си почине, гледайки часовника. Оставаха броени часове до Коледа. Въпреки всички болки, които изпитваше, стана да направи и питата.
Баба Мара, доволна и щастлива, седна да си почине мъничко преди да започне да нарежда празничната трапеза, но на портата похлопа момчето на съседите – носеше ѝ Бъдник. Носеше и на другите стари хора в селото. А котаракът Фред не спря да се катери по трапезата, понеже все беше гладен! Това принуди баба Мара да стане и да го затвори за малко в другата стая, което събуди недоволството му и той не спря „да търси правата си“. След като „наказа“ котарака започна с подреждането на масата. Житото беше станало пухкаво и сочно. „Добър е Господ – мислеше си баба Мара – всичко ни е дал!“ и пак продължаваше да шета! И орехите да не забрави! И чесъна – нека да пази децата от зло и болести… Нареждаше и току само се присещаше за моментите, в които преди много години тук се събираха всичките ѝ деца и внуци, и сегиз-тогиз надничаше в очакване през прозорчето. Моменти, в които тя и съпругът ѝ бяха истински щастливи. Времето, в което малките внучета се караха кой първи да си отвори подаръка.
Мислите на баба Мара се прекъснаха от звънливите гласчета на деца, които викаха на двора щастливи. Помисли, че са Коледарчета и се зачуди защо са подранили толкова много! Избърса сълзите от очите и бързешком отиде до прозорчето, за да види кои са. Навън в снежната градина се търкаляха любимите ѝ внучета.
О, Чудо! Очите на баба Мара светеха! Не – блестяха! Сърцето ѝ усещаше ударите на кръвта и тя не свари да изскочи на портата. Отвъд оградата, пред отворения багажник на колата стояха дъщеря ѝ и зет ѝ – уморени от дългия път, но щастливи, че са у дома. Тя се затича да посрещне и тях.
Това беше най-щастливата вечер на баба Мара от много години насам. Гледаше със сълзи в очите любимите си внучета и едва успяваше да слуша разказите на малки и големи.
Навън беше вече тъмно. Само някъде там, нависоко проблясна звезда…
Бог се роди!
