Имало едно време едно бездомно детенце. То било тъжно, защото нямало кого да обича, но самата истина била, че то не знаело какво е да обичаш някого. Това било така, защото всеки ден покрай детето минавали деца, които си играели и не го забелязвали.
Във вечерта на Бъдни вечер бездомното детенце стояло навън върху една възглавница. На момчето му било студено и то било гладно. До него минавали различни хора, които му подарявали по нещо за празника. Единственото, което му давали, било стари, грозни, раздърпани дрехи. Детето винаги им благодаряло, дори да не било доволно. Никой не искал да чуе какви са мечтите на това дете.
Минало време. За Коледа момчето си пожелало:
Искам кученце да имам.
То ще ме вдъхнови
и се надявам да ме цени.
Когато е до мен,
искам да чувствам обичта.
Това е моята детска мечта.
Зимата свършила. Все още детето било самотно и без другар до себе си, но останало с надеждата, че ще намери любов на този свят.
Момчето решило да се разходи из града. Изведнъж задухал силен вятър и всички хора се прибрали по домовете си, но детето останало само навън. До него долетяло еднo врабче. На него било завързано малко писъмце, на което пишело:
– Кой ли е написал това писмо? – учудило се момчето. Когато погледнало към чудната птица, то видяло, че тя вече е полетяла.
– Спри! Спри! – казало хлапето, но птичката не чувала нищо, а просто продължила пътя си. Все пак детето проследило врабчето.
Докато момчето следяло птицата, видяло едно дете.
– Как се казваш? Какво правиш тук? – попитало бездомното момче.
– Казвам се Джем и търся моето семейство. Не си го спомням, но съм убеден, че имам такова. А ти как се казваш и какво правиш тук? – попитал Джем.
– Името ми е Дил. Тук съм поради дълга причина, но накратко просто трябва да следя тази птица над нас. Ела с мен! Ти ще ми помогнеш да стигна до омагьосаната гора, а аз – да намериш семейството си. Е, ще дойдеш ли?
– Добре.
– Нека следим врабчето.
– Както кажеш.
Минало време. Птичката ги завела до една порта. Момчетата я видели и се спрели пред нея. Върху тази метална врата пишело: „Тъмната гора“. Дил и Джем влезли вътре. Там било много тъмно. Пред пътя им стояла една къща.
– Хайде да влезем. – казал Дил.
– Ами ако е капан? – отвърнал Джем.
– Какъв избор имаме?
Двамата влезнали в къщата. Вътре върху един стол седяла една стара баба. Тя им казала:
– Здравейте, скъпи ми гости. Елате, не се бойте.
– Извинете, вие ли сте тази, която ми изпрати писмото?
– Да, мило дете, аз бях. За да се сбъдне желанието ти, трябва да направиш всичко, което аз поискам за три дни, но ако не успееш, всичко ще се провали. Това е единственият ти шанс мечтата ти да се изпълни.
– Какво трябва да намеря?
– Знам, че в тази гора има син камък, който ще развали проклятието и отново ще стана красива както преди – казала бабата. – Никой досега не го е откривал и се надявам, че вие ще го намерите. А сега, ако искате си починете или тръгвайте да търсите, защото нямате време.
След тези думи старата жена изчезнала. Момчетата се спогледали и решили да тръгнат веднага, за да имат повече време.
Първо се запътили към тайнствената градина. Тръгнали натам, защото това име звучало много интересно. На това място имало много цветя, но те не били обикновени – можели да дишат, да ядат, но не общували. Всяко цвете изглеждало различно. Едни били високи, други ниски. Също така някои били с много цветове, а други с малко. Докато се разхождали из тези градини изведнъж Дил открил един бял камък, но когато го сложил в ръцете си, камъчето станало на бял пясък. След много, много търсене, те не открили нищо в тези градини. За тях този ден бил много разочароващ.
На следващия ден те тръгнали към „Необикновената гора“. Тя не била по-различна от другите, освен, че имала малко по-високи дървета от останалите и ако ги събудиш, те ще се постараят да останеш там завинаги. Когато момчетата влезли вътре, Джем видял едно красиво синьо камъче. Вдигнал го и нищо не станало. Двете момчета бързо излезли от гората и отишли при старата баба. Когато стигнали при жената изведнъж камъкът изчезнал и момчетата казали:
– Но…
– Момчета, ще срещнете много такива камъчета. Истинският камък е само един. Ще го откриете в последното място, в което ще отидете. Името му е ,,Чудните храстчета “. Не губете време, остава ви само един ден.
Момчетата веднага тръгнали към това място. То било най-красиво. Имало малки храстчета, върху които висели по пет камъчета. На едно храстче имало само камъчета от един цвят. След като разбрали това, веднага отишли при сините камъни. Откъсвали ги един по един, докато не стигнали до последния. Само той не станал на пясък. Те били сигурни, че това е правилният камък. Затова го взели и хукнали към къщата на старицата.
– Ето го камъкът! – извикали те. 
– Деца, вие го открихте, но времето ви изтече.
– Как така?
– Момчета, просто забравете. Вече нищо от това няма значение.
– Е, тогава хайде да си тръгваме, Джем.
Старата жена се обърнала към Дил:
– Момче, преди да тръгнеш, чуй това:
Имаш си брат ти,
който до тебе седи.
Той знае много добре
кога да върви и кога да спре.
Позна ли кой е той?
Джем е отговорът твой.
– Но това, което казваш, истина ли?
– Аз никога не лъжа! Ти имаше семейство, което те обичаше много, но загина в…
– О, не!… Стига толкова!… Сега важно е само това, че усетих другар до себе си. Това е повече, отколкото съм очаквал.
След тези думи двете момчета се прегърнали. От този миг те винаги вървели заедно, като едно истинско семейство. Живели дълго и щастливо и винаги във всичко се подкрепяли.
Мариана Кедова
 |
|
