Това лято не беше толкова топло, колкото трябва да бъде едно лято! Някои дни ни посещаваше господин Дъждовен облак, други дни – веселата госпожа Слънце. Дълго се чудех какво става, докато не реших да надзърна отсам и оттатък върха на планината, по чиито склонове обичах да събирам горски ягоди.
Една сутрин, когато се събудих по-рано от обикновено, поех по стръмнината нагоре, преди да е заваляло или преди да е станало прекалено горещо. Колко дълго съм вървяла, не знам, но скоро стигнах на полянката под върха. Дали защото бях бързала, или защото сигурно вече наближаваше обед, беше станало много горещо. Стори ми се, че е и много светло, нямаше го прохладният полумрак на боровете, който допреди малко с всяка моя крачка се разстилаше в мъховете .
Щом присвих очи, за да виждам по-добре, съзрях недалеч от върха, от едната страна на планината да седи госпожа Слънце. Тя беше седнала на един объл камък и бавно отпиваше глътка по глътка от топлата си чаша чай. Периферията на сламената й шапка бе паднала над очите й, но не скриваше усмивката и задоволството, изписано по красивото й лице.
Тихичко се промъкнах покрай улисаната госпожа Слънце и надникнах от другата страна на върха. Там, седнал на тревата, господин Дъждовен облак пиеше студена вода. Сивата му риза много подхождаше на намръщения му поглед, вперен нагоре.
Не след дълго и двамата вече бяха закусили и тръгнаха един срещу друг към върха. И тогава се случи нещо необикновено. Едната страна на планината се покри цялата с тъмен облак, а над другата се простираше светлина.
Докато вървеше нагоре, господин Дъждовен облак започна да разпръсква своите капки дъжд из планината. В същото време госпожа Слънце се изкачваше внимателно, като разстилаше своите топли лъчи. Двамата въобще не забелязаха как вървят един срещу друг и като стигнаха на върха, се сблъскаха.
Господин Дъждовен облак така се ядоса на госпожа Слънце, че започна да мята светкавици и гръмотевици. Госпожа Слънце също се разгневи и така почервеня, че запали гората под нея. Тя започна да вика уплашена, защото не знаеше какво да прави.
Тогава на помощ й се притече господин Дъждовен облак, който поля гората с дъжд и огънят беше потушен.
Госпожа Слънце се усмихна виновно и каза:
– Май съм прекалила с топлия чай тази сутрин.
Усмивка озари лицата им, във въздуха затрептя свежест и над гората засия дъга. Господин Дъждовен облак подаде ръка на госпожа Слънце и обобщи:
– Ние двамата сме чудесен екип.
Госпожа Слънце срамежливо кимна с глава. След това двамата се хванаха за ръка и се скриха някъде зад планината. Не видях точно къде, защото се бях захласнала в преливащите се цветове на дъгата.
По-важното беше, че във всеки дъжд вече виждах не самотното сиво, а скритите топлите багри на приятелството. Знаех, че те могат да засияят в пъстра дъга като мост между земята и небето.
Мая Бонкалова
 |
|
