Беше началото на лятото. Намерих го случайно, докато се прибирах у дома след игра с приятели. То се луташе пред входа на блока и жално писукаше. Беше най-обикновено сиво гълъбче, малко, беззащитно и ужасно изплашено. Още не можеше да лети, имаше жълто около човката си. Вероятно беше паднало от гнездото и сега не можеше да се върне обратно.
Огледах се наоколо. Нямаше и следа от майка му. Откъде ли беше дошло самичко? До кофите за боклук седеше дебел черен котарак и внимателно ни следеше. А, не! Няма да му го оставя за закуска! Спуснах се и след кратка гонитба улових птичето. То беше ужасено. Сърчицето му лудо биеше. Заговорих му нежно и го погалих по главичката.
Отнесох го у дома. Сложих го в един голям кашон на терасата. Дадох му трошици и водичка, но то не докосна храната. Вечерта мама и татко го видяха и казаха, че няма да мога да се грижа за него, че е диво животно и може да живее само на свобода. Ами черният котарак? Той дали щеше да го остави да живее? Те се съгласиха да го оставим на терасата и да се грижа за него.
После дойде чичо. Обичам много чичо ми. Той е весел, забавен и винаги има идеи за всичко. Видя гълъбчето и каза, че ще ми помага с грижите за него. Отвори човчицата му и наля водичка. После му даде и трошички. След като ги опита веднъж, гълъбчето започна да се храни само.
През следващите дни с него станахме приятели. То не се плашеше от мен, позволяваше ми да го галя по главичката. Даже закачливо кълвеше пръстите ми и играеше с мен. Разбра, че съм приятел и нищо лошо няма да му сторя. Всяка сутрин ме събуждаше с весело гукане, сякаш ме викаше да си играем. Аз скачах от леглото и тичах при него, а пилето смешно търчеше по терасата да се гоним. Аз сядах на стола и то само идваше при мен. Вече ядеше зрънцата просо направо от ръката ми. Беше ми приятно, бях щастлив, че ми има доверие.
Постепенно жълтото около човчицата му посивя, пораснаха му дълги, твърди, сиви пера на крилата. Чичо каза, че скоро ще полети. Не исках да го загубя. Помолих го да намерим клетка, в която да продължи да живее.След няколко дни той донесе от свой приятел голяма метална клетка с решетки. Сложихме гълъбчето в новия му дом. Повече не го чух да пее. Стоеше мълчаливо и тъжно, и не отговаряше на моите закачки. Игрите ни бяха свършили безвъзвратно. То беше мой пленник.
Разбирах, че иска да бъде свободно. Трябваше да отиде при своите, да лети на воля и да продължи живота си на диво същество. Сърцето ми се късаше, че ще загубя новия си приятел. Трябваха ми няколко дни, за да взема решението да не бъда егоист. Аз истински го обичах. А щом обичаш, искаш най-доброто за другия.
Изчаках чичо да дойде. Казах му, че искам да освободим гълъбчето и той ме похвали. Каза, че постъпвам правилно. Почувствах се горд, макар, че ми беше много мъчно.Отворихме клетката, взех за последен път изненаданото птиче в ръце, целунах го и разтворих длани. То не полетя веднага. Обърна главичка към мен, погледна ме учудено и започна да гука. Беше разбрало, че му връщам свободата. Сигурно ми благодареше на своя език за грижите. После разпери криле и полетя напред. Полетът му беше сигурен и силен. Гледах го мълчаливо, докато се изгуби зад дърветата. Сърцето ми се сви и очите ми се напълниха със сълзи. Сключих осиротелите си длани и се почувствах опустошен. Чичо разроши косата ми, прегърна ме и каза:
– Ти си добър човек! И знаеш как да обичаш.
Иван Желев – 10 г,
ОУ „Хр. Смирненски” – Карнобат
Литературно ателие „Компас”
ръководител: Виолета Терзииванова