Студът се прокрадваше по дългия коридор, осветен единствено от бялата флуоресцентна светлина. Отвъд стените на сградата един момък се бе облегнал на стената и декемврийският мраз хапеше кожата му, но въпреки това по челото му се стичаше пот. Той нервно човъркаше плата от вътрешната страна на джоба си, а в пръстите му тайно се криеше малко дървено кръстче, което някога някой скришом му бе дал. Така и не разбра кой е този човек, но кръстчето му вдъхваше силна надежда, макар и да не я разбираше.
Момъкът бе живял бедно и в постоянна оскъдица. Бе най-младият син в многодетно семейство, обитаващо малка схлупена къща, която всеки поглежда пренебрежително или със съжаление. Той винаги я е мразел. Бе като затвор за необуздания му дух, стремящ се към нещо по-възвишено. Често му се бе искало да избяга, но не можеше да го стори. От страх може би. Или от жал към семейството. Едва след като и двамата му родители починаха, а всичките му братя и сестри се ожениха или отидоха да учат, осъзна, че нищо вече не го задържаше там. Завърши училище, събра багажа си и замина.
Когато пристигна в столицата, отседна при сестра си. Тя бе само с три години по-голяма от него и го бе подкрепяла най-много от всички. Живееше близо до центъра, на тавана на стара двуетажна сграда. Малко след като се нанесе при нея, момъкът се хвана на работа в завод за консервирана храна и печелеше пари, колкото да плаща за апартамента и храната си.
Минаха две години и момчето си намери любима. Ожени се за нея. Продаде старата кола на баща си и със спестяванията, които бяха събрали, двамата си купиха на изплащане малък апартамент в една от многото наскоро построени сиви панелни постройки в отдалечен квартал на града. Няколко месеца по-късно момичето забременя. Докторите им бяха съобщили, че детето ще се роди около двадесет дни след Нова година.
Дошъл бе декември и младата съпружеска двойка скришом у дома се приготвяше за Бъдни вечер. Подредиха празнична трапеза според традициите, завещани от бабите и дядовците им, с народните български ястия. Но така и не опитаха от тях. Околополдните води на момичето неочаквано изтекоха и се наложи бързо да тръгнат към болницата. Улиците бяха празни и тъмни. През повечето прозорци се процеждаше светлина, но толкова лека, че да не е очевидно, че хората в този дом са се събрали около масата и очакват Рождество. Лекарите в спешното отделение приеха младата жена, а момъкът остана отвън. Стисна здраво дървеното кръстче и започна да се моли. Не знаеше какво трябва да каже, никога не го бе правил. Но ето, че сякаш някой друг диктуваше думите. Те се изливаха от сърцето му с необуздана сила.
Не разбра колко време бе прекарал в молитва, когато чу, че някой го вика. Обърна глава и видя мъж, облечен в бяла престилка, който му направи знак да го последва. Тръгна след него. Вътре в сградата студът бе по-лек, но все така хапещ. Минаха през няколко коридора, осветени от слаба мигаща светлина. Бе абсолютна тишина и шум идваше единствено от стъпките им. Тази тишина свиваше сърцето му. Къде е бебешкият плач? Човекът с бялата престилка спря пред една врата и я отвори. Вътре съпругата на момъка лежеше цялата в пот и дишаше тежко. Младежът се огледа, но не видя никого другиго. Къде бе детето му? Обърна питащ поглед към мъжа, а той го гледаше жално. В този момент гняв нахлу в сърцето на младия баща. Разкрещя се и поиска да го заведат при новороденото. Човекът с бялата престилка се поколеба, но се обърна и тръгна надолу по коридора, следван от разярения младеж. Докато вървяха, малко по малко яростта започна да отстъпва пред една дълбока тъга, която се разпространяваше във всяка частичка от душата на момъка.
След два завоя по дългите коридори се озоваха в операционната, в която малкото тяло на детето лежеше безжизнено на масата, а докторите се бяха разпръснали из стаята, отказали се от невъзможното. Младият баща не искаше да приеме страшната истина. Бе готов да даде живота си за своята рожба. Тъгата напълно надви яростта и сълзи започнаха да се стичат от очите му. Приближи се до детето и го обви с любещите си ръце. Допря го до сърцето си. Дървеният кръст все още бе в ръката му. Той го доближи до малкото сърчице на бебето и отново започна да се моли. Този път на глас. Викаше към Бог. Обещаваше Му да Му отдаде напълно живота си, ако спаси детето и че ще свидетелства за Него винаги и навсякъде.
Докато момчето стоеше в средата на стаята и горещо се молеше, докторите бяха напълно застинали по местата си. Очите им се наливаха със сълзи. Всички те безмълвно страдаха за него и за погубеното му щастие.
Младежът замлъкна и прегърна детето още по-силно. В този миг на пълна тишина часовникът удари 12 часа. И изведнъж бебешки плач изпълни стаята. Тялото на бебето се размърда в ръцете на бащата, който отвори очи и погледна сина си. Стоеше неподвижно, но широка усмивка озари лицето му. Нямаше вече тъга, нямаше болка, нямаше ярост. Любовта бе изтръгнала всички тях от сърцето му. Бог намери нов дом за любовта Си. Докторите, напълно зашеметени, се впуснаха да прегледат детето. То изглеждаше съвсем жизнено – нещо непонятно предвид диагнозата му отпреди малко.
Една от медицинските сестри се приближи тихо към бащата, докосна го по рамото и кротко го попита какво име ще даде на бебето. В този миг той силно стисна малкото дървено кръстче в дланта си, затвори за миг очи, а после се усмихна и с треперещ глас каза:”Името му е Теодор, сиреч, дар от Бога”.
Теодора Бакърджиева, 16 г.,
134 СУ „Димчо Дебелянов”, гр. София
 |
|
Gift from God
Then chill was sneaking along the prolonged hallway lit solely of white fluorescent lights. Across the building a young man was leaning back on the wall and the December frost was biting his skin. Nevertheless his forehead was sweaty. He was nervously rankling the lining of his pocket. In his fingers secretly was hiding little wooden cross that someone had secretly given him. He never understood who that person was, yet the cross was inspiring him, though he did not understand why.
The boy haves lived humbly and in constant scarcity. He was the youngest son in a large family, occupying a small broken shrunk that everyone looks disparaging or regretfully. He always hated the house. It has been like a prison for his unbridled spirit, striving for something higher. He often wished he could escape but he couldn’t do it. Out of fear, perhaps. Or a pity on the family. Only after both of his parents and all his sibling married or went to study, he realized that nothing was holding him there. He finished school, collected his luggage and left.
When he arrived in the capital, he stayed with his sister. She was three years older than him and had supported him most of all of his family. She lived near the centre in the attic of an old two-story building. Shortly after moving in with her, the boy got a job at a canned food factory. The money he was making was enough to pay his for his apartment and food.
Two years past. The boy found the love of his life and they got married. He sold his dad’s old car and with the saving they’ve both collected, they bought a small apartment in one of the many recently build gray panel buildings in a remote neighborhood. A few months later they got pregnant. The doctors told them that the baby would be born about twenty days after the New Year’s Eve.
It was the end of December and the young couple were preparing at home for Christmas Eve. They arranged the festive table, according to the traditions inherited by their grandparents, with the Bulgarian national dishes. But they never tried it. The girl’s waters broke unexpectedly and they had to run quickly to the hospital.
The streets were empty and dark. Light was shedding through most windows, but it was so low that not to be obvious that the people in this house have gathered around the table for Christmas Eve celebration. The woman was received by the doctors in the emergency room.
The boys stayed outside. He squeezed the wooden cross and began to pray. He didn’t know what to say, he had never done it before. It seemed like someone else muttered the words. They poured out of his heart with unbridled power.
He didn’t realize how long he had spent praying, when a man in a white apron asked the boy to follow him inside.
In the building, the cold was lighter but still unbearable. They walked through several hallway illuminated by dim flashing light. It was absolute silence. The only noise was coming from their footsteps.
The boy was heartbroken. Why there was no baby crying? The man in the white apron stopped in front of a door and opened it. His wife was inside, all sweaty and breathing heavily. He looked around but saw no one else. Where was his child? He asked with puzzled look, but the man looked grievously at him. At that moment, anger broke into the young father’s heart. He yelled furiously and then asked to be taken to the newborn. The man in the white apron hesitated, but turned and walked down the hall, followed by the angry boy. As they walked, little by little, the rage began to recede to deep sadness that was spreading into every part of the boy’s soul.
After two turns dawn the long hallways, they found themselves in the operating room. The tiny baby was laying lifeless on the table. The doctors were scattered around the room- they gave up their best. The young father did not want it to accept the terrible truth. He was ready to sacrifice himself for his child. His sadness completely overwhelmed the rage and tears began to flow from his eyes. He approached the child and wrapped it in his loving hands. He put it close to his heart. The wooden cross still in his hand. He brought it closer to the baby’s little heart and began to pray again. This time out loud. He cried out to God. He promised to give Him his life completely if he saves the child and that he would testify for Him always and everywhere.
While the boy was praying fervently in the middle of the room, the doctors were completely petrified in their seats, their eyes were filled with. They all silently suffered for him and for his lost happiness.
The young man fell silent and hugged his child even harder. In that moment of complete silence the clock struck midnight. Suddenly a baby cry fulfilled the room. The baby moved in his father’s arms, who opened his eyes and looked at his son. The young man stood still. A broad smile lit up on his face. There was no longer sadness, no pain, no rage. His love had pulled them out of his heart. God found a new home for His love.
The doctors, completely stunned, rushed to examine the child. The baby appeared completely vital- something inexplicable given its diagnoses a little while ago.
One of the nurses approached the father quietly, touched his shoulder and gently asked how he will name the baby. The young man squeezed the small wooden cross in his palm, closed his eyes for a moment, then smiled and said in a trembling voice: ‘His name is Theodore, a godsend’.
Teodora Bakardzhieva, 16
