Разказ
от Кристиян Христов Русев
– Докторе, но онова нещо, което ми каза Виниамин преди години, то кънти в главата ми! – погледнах към психолога с моето характерно изражение, което показваше голяма доза наивност и добродушие. Е, често ме смятаха за глупав. Но не и Веми.
– Кажи ми, Боби, кои са тези думи на твоя приятел Виниамин, които те карат да се замисляш толкова дълбоко? – той се взираше в мен, вече не от професионалната си любезност на психолог, а от искрена заинтересованост да чуе думите.
– „Да обичаш въпреки любовта!“ – изрекох тези думи светкавично, все още продължавайки да гледам в човека с моето си изражение.
– Чакай, но това звучи абсурдно! – повиши тона си доктор Тодоров, разочарован от чутото.
– Да, за вас е, но когото Веми ги каза, знаех какво точно имаше предвид. Знаех контекста! – нещо в мен започна да се надига и вече вместо наивност, в очите ми се виждаше страст.
– Контекст? – отново спокоен и любезен и може би повторно заинтригуван Тодоров втренчи в мен погледа си в очакване да чуе нещо атрактивно. – С удоволствие бих чул предходните събития на това озадачаващо ме изказване – „Да обичаш въпреки любовта!“ – той си измърмори отново тези думи с надеждата, че ще си ги обясни, но по реакцията му ми стана ясно, че нищо не може да схване.
– А аз с удоволствие бих разказал въпросните събития.
Лятото на 2015 година е. Аз и още петдесет и три деца пътуваме към Поморие. Шумотевицата беше на задните седалки на автобуса. Всички там бяха приятели, много добре се познаваха и много се обичаха. Аз също бях завързал контакти, но не с много хора. Бях от всички останали в автобуса – на по–предна седалка и мълчащ. Не че исках. Но седящият до мен спеше и бе наметнал върху главата си шлифер. До края на пътуването не знаех дали е момче, или момиче. Нищо от облеклото не ме накара да наклоня везните към една от двете възможности. Както и да е. Така стана и по-добре. Докато мълчах, имах възможност да огледам хората и да разбера какви са. Обърнах се назад и започнах да осмислям всеки детайл от облеклото и поведението на тези, които вдигаха най – много шум. И тогава я видях. Тя беше там, но някак си не се вписваше в този шумен хаос. От време на време се усмихваше, всеки неин жест излъчваше нежност, всяка една нейна дума звучеше като тихо ручейче, което те унася в безкрайно спокойствие. Единствено знаех, че името й беше Ралица. Излишно е да казвам, че на едно момче му трябват само няколко секунди, за да се влюби от все сърце в една подобна „богиня“. Това стана и с мен. Продължавах да се взирам в красотата й, но истински ме привличаше чистото излъчване, което направо струеше от нея. Не след дълго едно момче отиде до нейната седалка и не се спря до края на пътуването до Поморие да си говори и да се кикоти с Рали. Казваше се Виниамин. Истината е, че той бе много симпатичен младеж, но аз виждах в него единствено един нагъл човек, който си позволява да доближава „моето момиче“. Смешното е, че аз дори не се бях запознал с нея.
Когато пристигнахме в лагера, се постарах много бързо да наваксам време с Ралица. Сега, когато тя слезе от автобуса, можах да я огледам подробно. Тя беше стройна, с права черна коса и яркосини очи. Лагерът представляваше следната картинка: много бунгала, разпръснати около много дървета, и с много пътеки. Първата ми работа беше да намеря бунгалото на Рали. Това и тръгнах да правя. Обикалях от прозорец на прозорец да видя къде е тя. Търсих я бунгало след бунгало. Струваше ми се, че бунгалата бяха хиляди или просто много отдавна бях започнал втора проверка, даже трета. В един момент се отказах от намерението си да я намеря точно сега. Дори нямах идея какво ще ѝ кажа. Седнах на един камък в средата на този лабиринт от бунгала с идеята да си отдъхна за момент. След не повече от три минути някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Познайте кой беше. Виниамин. Държеше някакъв списък в ръката си.
– Ти трябва да си Боби, нали? – попита ме той с усмивка, но беше толкова разсеян с листа, че не си направи труда да ми хвърли дори и един поглед.
– Да, аз съм.
– Приятно ми е. Аз съм Веми и ще бъда твой капитан в отборните игри.
Въпреки изключително любезния си тон, той не ме изчака да реагирам, а просто тръгна нанякъде. И точно той ли трябваше да бъде мой капитан? Тогава започнах да си разсъждавам: „Чувството за хумор на Бога реши да вземе превес в живота ми и да ме сложи в един отбор точно с моя враг!“ Години по-късно осъзнах, че това беше един от онези божии подаръци, които оценяваме чак когато ги загубим.
Денят вече беше към края си и се падна точно на мен да седя на една маса с Рали на вечеря. Запознахме се, говорихме си, беше много приятно, но тя не свали очи от него, моя капитан. Само за един ден омразата беше пуснала толкова дълбоки корени в мен, сякаш от векове я тая в себе си и когато настъпи времето, бях готов да покажа на Виниамин кой съм аз.
Минаха три дни от началото на лагера. Имах малко разговори с Рали, но във всичките тя бе фокусирана върху Веми, дори ми говореше за Него. Цялата любов, която изпитвах към нея, вече се бе изпарила и се бе превърнала в злоба към Виниамин. Междувременно имах възможност да опозная капитана си. Предназначението на лагера беше децата да се научат да работят в екип. Организаторите бяха направили отборни игри и бяха назначили капитани и както вече стана ясно, мой капитан беше Веми. Той бе от еврейско семейство с двама родители евреи, беше най-голямото дете в семейството, а и на лагера беше от големите. Също владееше достатъчно добре иврит, което беше голяма атракция в отбора. В игрите видно аз и Веми бяхме най – отдадени. Наистина играх от сърце, а и се разбирах с отбора. Мисля, че бях станал много симпатичен на Виниамин. Често ме потупваше по рамото с цел да ми покаже, че е доволен от мен. Няколко пъти се бе опитал да ме заговори, но аз демонстративно го отблъсквах.
Един следобед, докато се разхождах между бунгалата, бях свидетел на една сцена. Зад едни храсти Веми и Рали се караха. Бавно се приближих към тях и клекнах зад храстите, но точно тогава Рали си тръгна разплакана. Вече имах причина да направя нещо гадно на Виниамин и измислих точно как да стане.
Още същата вечер на отборните игри мислех да задействам плана си – да го нараня. Играта беше следната: Капитанът трябваше да стои с двата си крака в кофа, пълна с вода, а около кофата беше само кал. Целта беше останалите от отбора да пренесем капитана си до едно определено място, без да се накаля изобщо. Предложих да го вдигнем и да го пренесем. Всички се съгласиха, включително и той. Вдигнахме го, като аз се постарах да хвана основна част от тялото му. Секунди след като започнахме да го носим, аз просто реших да го пусна. Без мене другите не успяха да го задържат и той така здраво падна и се удари, че даже и на мен ми дожаля. Казах, че е без да искам, и нямах проблем с никого, освен с…
На следващото утро Веми дойде при мен с превързана ръка.
– Боби, усетих, че ме изпусна нарочно! – говореше спокойно, но от гласа му се чу разочарованието. – Истина ли е?
– Да, наистина го направих нарочно! – промълвих аз, но даже и не трепнах. Чувствах се горд.
– Защо? – недоумяваше капитанът ми.
– Причината е една!
– Каква е?
– Ралица.
На момчето му трябваха няколко секунди, за да разбере точно какво имах предвид.
– Но ние с Рали имаме сериозна връзка от пет месеца – разбира се, за цяла седмица на лагера вече знаех това.
– И все пак се карахте вчера! – гледах го злобно.
– Това е съвсем нормално в една връзка! – в тона му личеше, че все още беше много озадачен от моето поведение.
– Не е нормално! – това го изкрещях с цяло гърло и ударих един много здрав шамар на Веми.
Виниамин ми отвърна и това беше началото на много сериозен бой. Никак не си пазех силите, въпреки че той беше със счупена ръка, но и той не ме щадеше. Няма значение как свърши боят. Лагерът свърши, а не след дълго разбрах, че Ралица и Веми са скъсали. Вече нямах контакт със Виниамин, но се постарах да завържа връзка с Рали. Отново не след дълго започнахме сериозни взаимоотношения. Всичко вървеше страхотно и така до ден днешен, но вече ние с нея сме много различни.
Точно след една година, на едно състезание за скаути се видях със Веми. Беше усмихнат и спокоен. Вече нямах тази мотивация да го мразя, но все още в сърцето ми трепваше нещо против неговата персона. Състезанието беше от над сто човека и бе индивидуално. Това значеше, че можех спокойно да спазвам дистанция от Виниамин. По регламент на състезанието всички участници трябваше да се върнем с изработени от нас чанти с неща от първа необходимост в тях и всичко това само с материали от природата. И всичко това за шест часа.
Бяха минали вече два часа, а аз нямах още нищо готово. Точно в този момент видях едно много подходящо клонче, от което щях да успея да стъкмя някаква кутия. Проблемът беше, че трябваше много да се катеря, за да си взема клончето. Нямах друг избор. Качих се. Докато се държах за една изсъхнала част от дървото, тя се счупи, но точно преди да политна надолу, чух един глас да извиква: „Внимавай!“. Когато паднах, се приземих върху нещо меко. Станах и видях, че съм паднал на Веми, който се бе хвърлил, за да не се нараня. Лежеше по корем и не мърдаше. Обърнах го по гръб, с което установих една тъжна новина – Веми бе скочил върху един камък, върху който щях да падна аз и вероятно да умра. Очевидно камъкът беше смазал много ребра на момчето и го бе наранило толкова, че кръв течеше от гърдите му.
– Веми, добре ли си? – разплаках се в центъра на гората, и то сам – Кажи нещо! – бутах своя спасител по рамото.
– Миналата година, когато се сбихме, – заговори той с много мъка в дишането – извинявай за това!
– О, не! Аз те моля за прошка, моля те за прошка, че те мразех заради някакво си момиче, че бях готов да те нараня за нея – толкова искрен бях сега. – Аз съм ужасен човек. Прости ми!
– Прощавам ти! – усмихна се. Видно това му костваше много голямо усилие, защото едва си мърдаше устните от болката, но все пак продължи да говори. – Искам да ти кажа нещо. Радвам се, че ти бях капитан, защото сега знам, че си един от най – умните хора, които съм срещал през живота си, и знам, че ще разбереш това, което ще кажа. Още обичам Рали и сам се сещаш, че сега, когато видях, че ще паднеш, се замислих, че ако те няма, то пътят към момичето ми е свободен. Но какво значи да обичаш? Значи да имаш възможност да жертваш нещо ценно. Това е, значи да жертваш всичко! Ако човек е готов да разбие нечий живот, за да спечели любов, то тази любов е равносилна на омраза. Любовта дава живот! Омразата отнема живот! И да мразиш, е човешко, но то не пречи да обичаш! Да обичаш въпреки омразата! Да обичаш въпреки любовта!
Той каза това с последния си дъх и след това си отиде. Ударът беше много сериозен. Много хора на мое място биха останали с психична травма от тази ситуация. Дълго време разсъждавах върху всяка дума на Веми. Той е мой учител. Това еврейско момче, син, брат, капитан, скаут и мой спасител, той ме научи да обичам.
– Да обичаш въпреки любовта! – прошепна отново доктор Тодоров и поклати глава в знак на съгласие.
Кристиян Русев, 17 г.
 |
|
От началото на училищния ми живот до сега (гимназиалния етап) съм сменил 5 училища, което бе причина да се срещна с много хора и да видя много различни гледни точки, мнения, интереси, което ми помогна да развия общата си култура относно човеците и техните привички. Именно хората са нещото, което ме мотивира да пиша. Писането ми помога да излея всичките си мисли и разсъждения относно личността и защо тя преминава през всичките тези промени. Писането е един от най-свободните начини да изразиш себе си и да задоволиш копнежа си да твориш. Свободата в писането е наистина отговорна, но също така толкова изпълваща душата, че всяка следваща дума, която написваш, те освежава и приканва да поемеш дъх и отново да се наведеш над листа и химикалката…
