Разказ от Любомира Георгиева, 17 г., Свищов
Снимка: https://br.pinterest.com
Лампата на тавана примигва отчетливо. Не е тъмно, по-скоро сумрачно. Но е чисто, и седалките са изненадващо удобни. Няма първа класа, всички се возим заедно. В този влак е без значение дали имаш пари.
Досега не съм пътувал сам, поне физически. Да си самотен е друго нещо. Целия си път дотук извървях в самота.
Вдясно от мен седи висок мъж в камуфлажна униформа. Взира се в ръката си с недоумение, раздвижва я внимателно от рамото до върховете на пръстите, сякаш очаква всеки миг да изчезне.
„Войник загуби ръката си след обстрел на военновъздушна база зад граница, състоянието му остава критично“. Пишеше го във вчерашния вестник, а новината сигурно беше от поне ден по-рано.
Поглеждам отново момчето до себе си. „Критично“, наистина. Но поне сега ще го очакват на гарата. „Добре дошли, господине, заповядайте насам…“ Като се замисля, май всички тук ще ги очакват – освен мен, разбира се.
Аз си купих билета сам.
– Хм… каква изненада… Няма ви в списъка, ще трябва да ви допиша… – Само аз не съм изненадан от случилото се. Никой друг не знае, че съм тук. Скоро ще разберат, но няма да е от мен. Не съм оставял бележка или нещо такова. Който тръгва на път, не си оставя вратички.
Успявам да се огледам наоколо. На този перон никой не се задържа. Минути след слизането си от влака новопристигналите вече са качени на следващия… Къде ще ги отведе той? Нямам представа. Моята цел беше просто да стигна дотук.
И аз я изпълних.
Снимка: https://br.pinterest.com