Една приказка, едно куче и едно невероятно приятелство

Представяме ви творчеството на Йована Глиджич, 11 г., от град Ниш.

Статията е в рамките на чудесното сътрудничество между сръбското онлайн сп. „Табла“ и Детското онлайн списание „Щъркел“, където представяме на чуждестранната аудитория талантливите произведения на децата от  двете страни.

Йована Глиджич

КАК СЕ ПИШЕ СТИХОТВОРЕНИЕ

Когато бях по-малка,

вярвах,

че стихотворението се сънува.

Просто затваряш очи,

броиш до пет

и в миг на око се създава

поетичният свят.

А сега чувствам как

нещо расте вътре в мен,

нещо, което ми дава криле

да летя лесно, като лястовиците.

Чувствам – узрява в мен

като червена череша,

готви се и бавно кипи

въображението ми буйно.

Това са моите мисли

като рой пчели.

Това е чувство за сила,

обявление, че стиховете пристигат.

И когато широко отвориш очите си,

бързо взимай молива в ръка!

Не позволявай на ума да те спре,

тези сладки мъки запиши!

                                                                                               

Йована се откроява с таланта си още от малка. Четенето й е хоби, а писането – любов. Участва в състезания и печели забележителни резултати, много важни за нея.  Първият й успех е стихотворението, получило поощрение на републиканския литературен конкурс „Аплодисменти за книгата“, обявен по повод Световния ден на детската книга. Това със сигурност я мотивира да продължи.  Оттогава започват нейните успехи, които идват един след друг, ден след ден, месец след месец, година след година. До момента Йована е спечелила над 60 награди на различни литературни състезания в Сърбия и региона (Мечта и сънища, На крилете на детството, Децата сред нарцисите, Кралство на маргаритките, Международен фестивал на децата-поети…).  Тя пише литературни отзиви, публикувани в официалния уебсайт на най-голямото сръбско издателство Laguna. Нейните стихотворения и приказки са поместени в много сборници и детски списания. Йована пише стихотворение или приказка почти всеки ден и вече има достатъчно за самостоятелна книга. С любовта си към писането тя мотивира приятелите си с удоволствие да пишат стихотворения и приказки.

Една приказка, едно куче и едно невероятно приятелство

Когато срещнете някого, той първо ви пита за името ви и датата на раждане. Аз не зная кога точно съм роден, но зная, че за мен животът започна в момента, в който видях едно момиче със зелени, големи и щастливи очи. Впрочем, аз не мога да разбера какви всъщност са очите й, защото ние сме далтонисти, но чух от майка й. Да, това беше моята собственичка. Тя ме погледна така и аз веднага излязох от миниатюрната кутия, вероятно от бебешки маратонки. Започнах да се плъзгам по ламината с нестабилните си крака и тя развълнувано повтори: „Мамо, като Бамби, като Бамби!“ Веднага се заобичахме…

Мина една нощ и аз спах в стаята на това красиво момиче и ми беше жал да скимтя, защото тя едва заспа от вълнение. И, честно казано, дори не страдах за мястото, откъдето идвах. Дори не си спомних майка си, защото я отнеха няколко дни след раждането ми, а аз останах с още петима. Трябваше да намерим храна и удобно място за спане. Така че свикнах с този рай много бързо. Първите няколко дни непрекъснато идваха някакви хора, мереха ме, чудеха се колко съм малък, носеха ме, украсяваха кутията, в която спях. Собственичката ме избърса с кърпички, които миришеха на нещо вкусно, и ме изчетка. Тя наистина ме отглеждаше и се грижеше за мен като за бебе. Почивах върху нейния чехъл, който беше дори по-голям от мен (можете да си представите как изглеждах, ха-ха). Миришеше на нея и беше много мек и топъл. И, да, забравих!

От момента, в който станах член на това семейство, слушах за някаква Дона, те шепнеха как се страхуват от това, което ще се случи, когато за първи път изляза на двора. Почувствах, че се случва нещо странно, но не знаех точно какво. И тогава един ден, когато получих тази ужасна ваксина, най-накрая можеха да ме изведат на двора. Тогава се срещнах лице в лице с огромно чудовище. Това беше Дона. Тя е булмастиф. Замръзнах от един неин поглед и погледнах къде е собственичката ми, къде мога да избягам… И тогава усетих, че муцуната ми е мокра… Дона първо ме подуши и след това започна да ме ближе. Ех, и тя ме прие веднага. Е, какво да правя, когато съм неустоим!

Интересно е, че минувачите мислеха, че тя ми е майка, защото наистина много си приличахме, мръсно бели сме, а ушите и муцуните ни са черни. И така тя ме пазеше, играеше си с мен и ми позволяваше да пия и да ям от нейната купа. И след като вече споменах храната, трябва да ви призная нещо. Обичам да ям и съм постоянно гладен. Собственичката ми каза, че не е виждала по-малко, но по-алчно куче. И наистина е така. Всичко мога да споделям, но НЕ и храна!

Сега съм на една година и станах сериозен. Научих много от собственичката си. Знам, че съм родом от Китай, че съм склонен към затълстяване и че трябва да се грижа за теглото си, че много хъркам и още други неща. Но най-важното е, че научих какво означават любовта и топлият дом, как се държат истинските приятели. И всичко това благодарение на нея. Въпреки че е още дете, тя ми показа какво е безкористност, защото никога не забравяше за Дона, въпреки че аз съм й любим, разбира се.

И накрая мога само да благодаря на висшите сили, които решиха, че трябва да бъда неин домашен любимец.

Макс, едно сладко и малко скучно куче

ДА БЯХ МОГЪЩА 

 

Да бях могъща аз,

като фея щях да бъда.

С червена рокля

и вълшебна пръчица,

на всяка мъка бих сложила край.

С едно фокус-мокус

всяка тъга ще изчезне.

Вместо болести, здраве ще дойде.

Всичко грозно и нещастно ще мине.

Бедните деца подаръци ще получат,

облаците от вълнение ще се издигнат.

Всички по света ще бъдат равни,

здрави, усмихнати, чисти

и няма да има гладни.

Щастлива ще зарадвам мама и тати,

за да получа сестричка или братче.

Да бях могъща аз,

бих осъществила всички

детски мечти.

                                                                                                Превод от сръбски:

                                                                                                  Елизабета Георгиев