Беше хладна, мъглива утрин – типична за Октомври. Дърветата бяха обагрени в невероятните есенни цветове – червени, кафяви, жълти, оранжеви. Златистият релеф на приказно пременената гора би изпълнила сърцето на всеки с любов към неимоверната красота на сезона. Малки животинки щъкаха по и под листния килим, дебело постлан върху дивия, мъхест под. Катерички скачаха от клон на клон и на земята, събираха диви ядки, трупаха ги за зимата. Таралежът и сънливецът се приготвяха за дългия зимен сън.
Едно залутало се еленче припкаше по горските пътеки, издаваше тревожни звуци, оглеждаше се плахо. То бе малко, още не се ориентираше така добре като родителите си.
Таралежът вече се беше приготвил за зимата. Той чу виковете на еленчето, дожаля му и реши да помогне. Изправи се от шумата и бавно се запъти към малкото еленче. Когато стигна до него, то заподскача от радост. Помоли Таралежа да му покаже пътя.
Таралежът, като се позамисли малко, подуши въздуха, и уверено закрачи напред.
„Как знаеш, че вървим в правилната посока?“ – попита го еленчето, като повървяха известно време. То имаше нетърпелив характер.
„Като подуша следата, по която си дошло“ – отговори Таралежът.
И така, те вървяха през златната гора, подминаваха дървета-небостъргачи и малки храстчета. Пресичаха потоци и преминаваха блата, оставяйки след себе си всички познати на Таралежа места. Най-накрая, когато стигнаха до един малък водопад, който разплискваше вода навсякъде, Еленчето заяви, че вече може да разпознае къде се намират. Поблагодари на Таралежа любезно, обърна се по посока на полето, и заприпка бодро. Когато стигна при родителите си, те му се зарадваха и то им разказа за милия Таралеж, който му беше показал пътя към дома.
Таралежът известно време го гледа как се отдалечава, поклати глава и тръгна по пътя си.
Ева Маринова