Разказ от Бюшра Емин Рашид
Снимки: PINTEREST
Миналата година за мен започна много тъжно, но нека преди да разкажа защо, да се представя. Аз съм Миа, но ми викат Ами (поне тя ми казваше така) и тази година навърших 18 години, много бих искала да продължа с думите „майка ми се казва… а баща ми е….”, но за жалост не мога. Два месеца след като съм се родила, майка ми и баща ми са претърпели катастрофа, от която не са се спасили. В началото баба ме е гледала, но когато съм била на 1 годинка и тя е починала. Така аз съм се озовала в дом за деца.
Помня как като малка казвах на всички, че мама, тате и баба ще се върнат за мен. Бях на осем, когато осъзнах, че всъщност няма как да се върнат и тогава ме обсеби силното желание да имам отново мама, татко, баба… Единствената ми надежда беше да ме вземе някой от дома. Не ме разбирайте погрешно – там не беше лошо. Имахме много играчки, учехме песнички и стихотворения, а една какичка ни свиреше на пиано. Но децата често се осамотяваха. Аз също не общувах много с другите деца, освен с едно – Станинела, накратко Станси. Доста странно име ми се стори в началото, но с времето свикнах. Станси беше много срамежлива, но и палава, а ако знаете какви ли не гяволии сме правили с нея! Тя беше с две години по малка от мен, но много добре се разбирахме, а с времето ставахме още по–близки, като сестри! Правехме планове, мечтаехме да ни осиновят заедно и да сме една до друга завинаги! Така минаха 10 години и ние все още бяхме в дома до момента, в който аз навърших 18 години и се наложи да напусна дома. Но продължих да уча. Имах спестявания, с които си наех жилище, а на Станси обещах, че ще се виждаме всеки ден и когато стане на 18 ще живеем заедно. Три месеца се виждахме всяка седмица, но последния път се разминахме, защото бях на интервю за нова работа. Не исках да изпусна тази възможност, защото работата беше хубава и твърде добре платена. Обещах да отида на следващата седмица, но тогава се наложи да остана дежурна. Чак на третата седмица взех автобуса и отидох до дома. Промъкнах се свойски през задната врата. Там децата играеха на двора и никой не ми обърна внимание. Исках да изненадам Станци. Носех ѝ от любимите бонбони и една малка иконка на Дева Мария. Но Станси я нямаше в стаята. Леглото ѝ беше безупречно подредено, а бюрото и гардеробът ѝ бяха празни. В този момент влезе една от леличките. Толкова ми се зарадва, разцелува ме, задърпа ме към кухнята да хапна нещо. Не можех да откажа. В движение ми разказа, че големите са на екскурзия, а малките играят на двора. Беше толкова бъбрива и развълнувана, че едва успях да я попитам как е Станси и кога ще се върнат от екскурзията. Спомням си, че чух само „Тя не е на екскурзия. Осиновиха я“ и после вече всичко минаваше покрай ушите ми. В миг се осъзнах и видях леля Дочка, че ми подава някакво писмо, адресирано за мен. Почеркът ми е до болка познат. Вътре накратко и с много обич милата ми приятелка пишеше колко е щастлива и че е искала лично да ми каже новината. Открили са я някогашни приятели на нейните родители и сега щяла да живее с тях. Пишеше още, че се мести далече, чак в София, но че скоро ще се срещнем отново. Семейството, при което отива, били много мили хора. И беше убедена, че никой и нищо няма да може да ни раздели.
Не успях да сдържа сълзите си, малката ми сестричка си е тръгнала от дома, а аз не успях да се сбогувам с нея! Криво ми беше, сърцето ми се свиваше от неизвестността, а леля Ана не знаеше подробности за новото ѝ семейство.
Отне ми много време да свикна с факта, че Станси вече я няма, но надеждата в мен, че отново ще се срещнем, никога не изчезна. А и писмото ѝ е толкова убедително! Тя беше сигурна, че нищо няма да може да ни раздели! И аз повярвах. Повярвах, защото и аз го усещах.
Два месеца по-късно получих писмо от университета, в който бях кандидатствала и поради лошия ми опит с писмата ме беше страх да го отворя. Но преодолях страх си, защото трябваше да мисля и за бъдещето си. Оказа се, че съм приета медицина в Софийския университет. Тази новина окончателно ме завладя – вече знаех, че един ден ще стана детски лекар и ще се върна в дома!
Наложи се да замина за София и бързо наех квартира, близо до удобна автобусна спирка за университета. Нямах почти никакъв багаж – малко снимки, малко дрешки и писмото на Станси. Толкова е трудно в чуждия град, но скоро спрях да усещам това неудобство, защото лекциите бяха дълги и уморителни. Излизах рано, прибирах се надвечер и едва успявах да се приготвя за следващия ден.
Ежедневието ми придоби вида „вкъщи – в университета -вкъщи” и понеже не познавам никого в този голям град, в повеето случаи вечер си бях вкъщи. Запознах се скоро и със съседите ми, Ана и Мартин– оказаха се много приятни хора на средна възраст, но и те вечер се прибираха след работа уморени и всеки беше зад вратата на апартамента си. Чувах само потропването на ключалката им или скрибуцащия звук на асансьора.
В един късен неделен предиобед на вратата ми се позвъни. Зад окръгленото стъкълце на шпионката се виждаше леля Ани. Зарадвах ѝ се. Никой не беше звънил на моята врата, откакто съм в София. Милата женица беше с широка усмивка и с чинийка в ръце. Носеше ми кекс. Направила за дъщеря си, донесла и на мен. Тя правела кекса с лимон, а дъщеря ѝ не обичала кекс с лимон… Усмихнах се, благодарих и казах, че после ще ѝ върна чинийката, а Ани беше убедена, че трябва да ни запознае с дъщеря си, защото се чувствала самотна, нямала още приятели, отскоро е при тях…
Почти не чувах какво ми разказва. Мислех за Станси – тя също не обичаше кекс с лимонова кора. Колко често ни правеха в дома! И Станси винаги ми даваше нейното парче, защото не обичаше миризмата на кората. Спомените пак нахлуха в главата ми. Направих си кафе и седнах пред чинийката. Не я докоснах – отпивах от кафето и превъртах в главата си разхвърляни кадри от детството.
Навън хвърчаха снежинки. Гледах през прозореца и си мислех как в дома по това време на годината очаквахме Рождество. И колко дълго се готвехме за този ден. А сега с Рождество ще дойде и моята дългоочаквана ваканция. Как бих искала да отида до дома, да не съм сама, да бъда част от техния прзник… А може би и Станси мечтае за това! Може би и тя ще бъде там…
В съзнанието ми нахлуха традиционните въпроси за това как е минала годината, какво се сбъдна и какво още очаквам, щастлива ли съм… Не знам как да отговоря! Вече съм студентка по медицина, но загубих Станси…
По улицата минаваха хора. Снежинките ги засипваха, но те някак не усещаха – всеки беше грабнал по нещо празнично и бързаше да се прибере. Трябваше и аз да украся моето скромно жилище. Трябваше да му вдъхна малко коледен дух, въпреки че нямаше да е същото без Станси. Нямаше за кого да купя подарък! Спомням си как вечер на Рождество всички седяхме около камината в очакване на Чудото. Бяхме едно голямо семейство. А сега… Сега съм сама! Но не е време за тъжни мисли! Време е да посрещна Спасителя с душата си!
След два-три дни, като се прибирах от лекции, се видяхме с леля Ана в кварталното магазинче. После тръгнахме заедно към блока. Попита ме ще си заминавам ли или ще чета за сесията. Не знаех какво да ѝ кажа. Смотолевих набързо, че засега ще съм тук, че съм за първа година в университета, че изпитите ми са тежки… Но на входа се срещнахме с други съседки и разговорът остана дотук. Само по-късно, след новините, тя отново се появи на вратата с пълна чинийка вкусотии и ме покани на Бъдни вечер у тях. Не било хубаво на този ден човек да е сам!
Не успях да скрия радостта си и импулсивно я прегърнах в знак на съгласие и благодарност, а и най-накрая щях да се запозная с дъщеря й! Единственото, което знам за нея е, че е малко по-малка от мен, вече е в 11-ти клас и иска да стане учителка. Също като моята Станси! Милата, къде ли е сега? Дали ще отиде в дома за празниците, дали ще ѝ предадат моето писмо? Кога ли ще се видим… И ще се видим ли някога …
Куп въпроси ме измъчваха. Бях щастлива тази вечер, но все още чувствах празнотата в душата си. Е, да, нямаше да съм сама с учебниците – все пак щях да съм с истинско семейство за големия празник.
На следващия ден побързах да мина за подаръци. Не знаех какво да взема, а и нямах много пари… Една Коледна звезда ме гледаше приветливо от витрината на магазин за цветя. Спрях се, загледах се в нея, а тя сякаш ми се усмихваше и ме подканяше да я взема. Не се сдържах и след малко излезнах от магазина с празнично обвитото цвете.
И ние си имахме в дома такава! Помня как Станси я подрязваше всяка година след цъфтежа, за да израсне още по-голяма и кичеста догодина. Спомени… Прекрасни… И малко тъжни…
На 24 декември, сутринта се събудих рано и си направих любимото кафе. Усещах се уморена. Лекциите и упражненията ми бяха създали един динамичен режим и напрегнато ежедневие. Днес се отпуснах, посветих деня на себе си, нямаше закъде да бързам – никой не ме чака, на никого не липсвам… Сама съм със себе си – с миналото, което няма да се върне, и с бъдещето, което все още не беше съвсм ясно. Само Коледната звезда надничаше от прозореца зад пердето и сякаш многозначително ми казваше: „Не ме пренебрегвай – аз мога много!“
Вечерта сложих червената си рокля, взех подаръка и се отправих към вратата на леля Ана. Посрещнаха ме с чичо Мартин в коридора и бързо ме настаниха на един голям фотьойл до елхата. Колко красива беше тя! Докато оглеждах лъскавите играчки, чух че някой се обади зад вратата, че идва ей сега, че всички котлони на печката са изключени…
О, Боже! Това е невъзможно! Аз ли си внушавам? Какво се случва с мен? Не! Този глас не може да е същият … Мислите ми в главата нахлуха хаотични и напористи, ушите ми заглъхнаха, усещах как краката ми отмаляват и в миг пред мен застана тя – прекрасната Станси! Не можех да повярвам, бях онемяла, а тя, все още по детски луда, скочи, прегърна ме, закрещя и повтаряше само едно: „Знаех си, че ще те видя!“
……..
Какво стана после ли? Ами това „после“ вече е сега. Моите прекрасни съседи имат вече две дъщери, а аз и Станси имаме най-прекрасното семейство! Аз напредвам в медицинските науки, а Станси се готви за матурите и университета.
И ето, пак е Рождество и пак е светлината в душите ни! Бог се роди, а с него и силата в сърцата ни да изстрадаме всеки миг, но и да дарим добро!
Бюшра Емин Рашид, 9 клас
Литературен клуб „Добродетели“ към Езикова гимназия „Хр.Ботев“,
гр. Кърджали
