Разказ от Йоан Иванов, 17 г., гр. Казанлък
Фотография: Владимир Добрев
Пламен разтърка очите си, заслепен от плътната завеса снежинки и бялата светлина, нахлуваща през отворения прозорец. Студеният въздух не успя да прогони тежестта от гърдите му. Той нахлузи дънките, които лежаха на земята и отиде в кухнята.
Лампичката в хладилника освети лицето на Пламен със своята студена синкава светлина. Той извади кората с яйцата и постави тигана на котлона. Погледът му неволно попадна на календара, което му напомни, че днес беше 24 декември. Хората щяха да се редят на опашки в магазините, да слагат коледна украса. Всички щяха да бъдат мили и възпитани. И всичко това за два дни.
Пламен закуси набързо преди да излезе. Трябваше да напазарува, въпреки поредната самотна Коледа, която досадно надничаше със своите бели очи от клоните на дърветата, покривите на къщите и замръзналата земя.
Хората, въоръжени с лопати, излизаха да изчистят снега пред входовете и гаражите си. Коледните лампички сияеха в снежната мъгла, а магазините се пълнеха с народ. Всичко това потискаше Пламен. Всеки се приготвяше да посрещне някого. Всичко му напомняше, че той бе един самотник, който живееше в голям, празен апартамент и който щеше да вечеря сам пред телевизора.
– Извинявай, момче! – гласът откъсна Пламен от мислите му и той се обърна към възрастната жена, която го беше хванала за ръката. – Можеш ли да ми помогнеш с тези торби, да ги занесем до вкъщи? Живея ей там – тя посочи блока от другата страна на улицата.
Пламен щеше да откаже. Нямаше желание да бъде добър точно сега, когато искаше просто да напазарува и да се прибере на топло. Въпреки това успя да намери чувството си за уважение някъде дълбоко под дебелото яке, с което беше облечен и вдигна торбите на жената без да продума.
Тя го хвана под ръка, докато пресичаха трите платна. Пламен смутено се отдръпна, още щом стъпиха на отсрещния тротоар. Старицата го попита как се казва. Той се представи студено и ускори крачка.
– Дай по-бавно, че се уморих! Вие младите все бързате за някъде – каза тя и спря на място. – Гости ли чакаш?
– Не. Имам си работа. – Пламен още повече се намръщи преди да продължи редом до бабата.
Входът, в който живееше старицата, беше мръсен и изписан с графити. Нейната врата беше на първия етаж вляво, до вратата за асансьора.
Бабата отключи и влезе в тъмния, спарен апартамент. Мъждива крушка освети коридор с олющени стени. Пламен се спря на прага. Не искаше да влиза, но старицата го помоли да занесе торбите до кухнята.
Изтърканите кафяви тапети на ромбоиди, паяжините в ъглите и праха по пода го затвориха в клетката на спомените, където изникна лицето на майка му няколко месеца преди да си замине от този свят. Той също я бе оставил, както тази жена бе оставена от своите близки.
Пламен постави торбите на дивана, заметнат със старо, овехтяло родопско одеяло, и понечи да излезе, когато бабата застана на пътя му.
– Вземи – в ръката си държеше банкнота от пет лева. – Не знам какво щях да правя без теб, момче. Добре, че попаднах на добър човек. Вземи!
Пламен отказа. Не можеше да вземе парите. Вместо това, той взе една смачкана салфетка и написа телефонния си номер.
– Ако имате нужда, винаги може да ми се обадите! – каза той преди да застане на прага. Искаше по-бързо да се махне от този апартамент.
Бабата го прегърна и му пожела весела Коледа преди да заключи.
Пламен слезе по стълбите и отвори входната врата. Чу се детски писък. Той се стъписа и внимателно излезе навън. Зад вратата стоеше малко момиченце, което погледна уплашено и се разплака.
– Защо плачеш сега? Ударих ли те? – попита притеснено мъжът.
Момиченцето, хлипайки, отговори, че „е тъжна“.
– И аз съм тъжен, но не плача. Хайде, спри! – след тези думи, изглежда, момиченцето се поуспокои. – Какво носиш? – попита Пламен, защото момиченцето държеше пощенски плик.
– Това е писмо за Дядо Коледа. С мама ще го пуснем в пощенската кутия – отговори момиченцето.
– Какво пише в него? – заинтересува се Пламен.
То отговори, че това е тайна, която само Дядо Коледа щеше да научи.
– А ти защо си тъжен? – попита то на свой ред. Пламен знаеше отговора, но замълча. – Защо не напишеш едно писмо до Дядо Коледа? – упорстваше момиченцето.
– Хайде, Заре, да тръгваме! – жена на средна възраст излезе от входа и след като изгледа подозрително Пламен, хвана малкото момиченце за ръката и изчезнаха зад ъгъла.
След като напазарува, Пламен се прибра в своя голям, тих апартамент. Все още мислеше за старицата. Спомни си как той пишеше писма и заедно с майка си и ги пускаха в пощенската кутия. Кутията беше твърде високо и тя трябваше да го повдигне на ръце, за да пусне плика. Всъщност майка му го бе „повдигала“ винаги, когато е падал, когато се е отчайвал и когато е тъжал. Дребна сълза се откъсна от окото му и се плъзна по бузата му. Как му се искаше сега тя да е тук!
И ето как намери единствения измачкан плик; извади бял лист и започна да пише. С молив, като едно време. Усмихнатото лице на майка му се надвеси над рамото му, а той самият се превърна в малкото момче, което всяка година пишеше най-съкровените си желания, изпълнен с надежда, че Дядо Коледа нямаше да го забрави.
Пликът изчезна в тесния отвор на цветната пощенска кутия и Пламен направи място на майката, която повдигна детето си, за да може то да пусне своя плик.
– Извинете, мога ли да използвам телефона ви? – жената, която през цялото време стоеше в страни от опашката се приближи до Пламен. Изглеждаше угрижена. В ръцете си също държеше писмо.
– Ако ми кажете, какво пише в писмото ви – Пламен се усмихна. Жената му отвърна с вяла усмивка. Каза, че не е нейно и не знае. Оказа, се че е изгубила телефона си и сега искаше да разбере дали някой го е намерил. – Заповядайте! – Пламен й подаде своя.
Чу се мъжки глас, който й каза адрес.
– Ще дойдете ли с мен? – жената се разведри. По лицето й се четеше облекчение.
Пламен каза, че чака гости. Пусна телефона в джоба на якето си и понечи да тръгне.
– Значи ще оставите сама жена да ходи при непознат късно вечерта през зимата? Помислих, че сте кавалер! – жената застана предизвикателно пред Пламен, който я измери студено с поглед. – Моля ви! – каза тя и го погледна. Очите й бяха големи и черни, като небето над тях. Приличаше на малко дете, което се молеше да му купят подарък. На Пламен му стана весело. – Защо се смеете? – попита тя.
– Няма значение – каза той и отново придоби сериозен вид. – Добре, ще дойда с вас, но нека побързаме! – след тези негови думи непознатата пусна плика в пощенската кутия.
Двамата застанаха пред ниска кооперация с почернели стени.
– Ще отидете ли вие? На третия етаж вляво, каза човекът. Аз ще ви чакам тук. Ако има нещо извикайте, ще ви чуя – тя се усмихна притеснено.
Пламен се качи по стълбите, защото нямаше асансьор. Входът беше изписан с всякакви рисунки, които отправяха читателя на своеобразно пътешествие през човешката голота.
Пламен позвъни на звънеца, който беше почти измъкнат от гнездото си. Беше задъхан, сърцето му биеше учестено. След няколко секунди на мъчително очакване на прага се показа висок брадясал мъж, който държеше цигара.
– Къде е жената? – попита дрезгаво той, измервайки с поглед Пламен. – Говорих с жена.
Пламен отговори, че той е съпругът й. Мъжът се засмя и му каза да влиза и да извика съпругата си, но Пламен остана неподвижен. Поиска телефона.
Мъжът изглежда се ядоса. Приближи се с бързи крачки до Пламен и застана на милиметри от лицето му. Гостът можеше да усети неприятната миризма на алкохол и развалени зъби. Сърцето му отново започна да бие тежко, дланите му се изпотиха. Не се беше бил от десети клас, а този срещу него беше по-силен, очевидно с повече опит и най-вероятно луд. Въпреки това погледът му не трепна.
– Само те бъзикам, бе мой човек! Ти да не се върза – непознатият се олюля. Извади телефона на жената от задния джоб на скъсаните си дънки и му го подаде. – Аз не съм крадец! – заяви гордо той и се ухили. В усмивката му имаше нещо мазно и неприлично.
Пламен му благодари и тръгна надолу по стълбите. Спря между първия и втория етаж, за да си отдъхне. Добре, че не остави жената сама. Кой знае какво щеше да стане.
– Не се запознахме – жената го погледна с интерес. – Малина.
Двамата вървяха през парка, който беше потънал в тишина и отблясъци на коледна украса. От време на време снегът се свличаше от клоните на дърветата и се разпръскваше под светлината на лампите. Пламен се представи за втори път днес.
– Нали бързаше? – Малина се усмихна.
– Гостите ще почакат. Ти, далеч ли живееш от тук? – попита Пламен. – Мога да те изпратя.
– Не. Направи достатъчно. Не знам, какво щях да правя. Разбира се, човекът сигурно е бил мил и загрижен, но аз съм жена и се страхувам. Всякакви мисли ми минават през главата! Добре, че има мъже като теб, които освен да те вкарат в леглото, мислят и как да помогнат… Защо… Защо ме гледаш така? – Малина се засмя. – Говоря много, знам, извинявай.
– Явно не си срамежлива – Пламен също се засмя. Харесваше му да си говори с нея.
Подухна лек ветрец, който се плъзна по снежната покривка, разпръсквайки снега на дребни, снежни кристалчета.
– Виж каква хубава пряспа! Ще направя едно ангелче. Ти ще дойдеш ли? – Малина се бухна като някое дете в пряспата до алеята. Пламен остана на мястото си. – Хайде де! Има място и за теб! – Малина се надигна и го дръпна за ръката. Пламен изгуби равновесие и се строполи в снега. Малина се разсмя. Пламен също се смееше. Двамата започнаха да движат краката и ръцете си. В снега се оформиха два отпечатъка – на голям и малък „ангел“. В този момент онзи самотен мъж, който рядко говореше и почти никога не се усмихваше, изчезна в бялата пряспа. Пламен не помнеше, кога за последно, се бе забавлявал така.
– Излъгах. Онова писмо беше мое – каза Малина и спря да се движи. – Реших да напиша писмо на Дядо Коледа. Знам, че е глупаво, но не е лошо да помечтаем, нали? – Пламен не отговори в първия момент. Гледаше снежинките, които лудуваха под черното небе. – Защо мълчиш? – попита Малина и извъртя главата си към него.
– И аз пуснах писмо – призна Пламен, след което изплези езика си, с надеждата да вкуси повече снежинки. – Какво пишеше в твоето?
– Не се казва – отговори жената, сякаш това бе най-строгия закон в цялата вселена, след което добави: – Написах, че искам котка – след кратка пауза и двамата избухнаха в смях. – А ти? Какво искаш от Дядо Коледа тази година?
Пламен не отговори. Все така се усмихваше.
– Кажи, де! – Малина го сръга с лакът.
– Да бъда по-малко сам – отговори той и думите му се разтвориха заедно с облачето пара, което излезе от устата му. – И мисля, че желанието ми се сбъдва – той протегна ръката си и докосна пръстите на Малина.
Песента на звънчета наруши тишината. До тях спря файтон, в който стоеше дребен мъж с дълга бяла брада и червен кожух. Върху главите на двата коня, които теглеха украсения файтон, имаше поставени еленски рога.
– Хей, вие двамата, добре ли сте? – извика мъжът. Конете изпръхтяха.
Пламен помогна на Малина да се изправи.
– Получихте ли писмата ни? – извика тя и се изкиска.
– Не сте ли малко стари за писма? – попита той и се засмя. – Всичко е в ей тая торба. Пустата кутия, едва я отворих. Трябва да я сменят вече. – Дядо Коледа отново се засмя. – Важното е децата да са щастливи.
– Можеш ли да ни повозиш? – попита Пламен и стисна ръката на Малина.
Дядо Коледа поглади бялата си брада.
– Бяхте ли послушни тази година? – попита той, а очите му заблестяха закачливо под изкуствените вежди. – Днес беше добър ден, ще направя едно кръгче с вас.
Пламен и Малина седнаха на меката седалка и се завиха с голямо, вълнено одеяло.
– Дръжте се здраво! – каза той и пришпори конете по алеята, която сияеше окъпана в коледни светлини.
Йоан Иванов – 17 г., клуб „Светлини сред сенките“,
ОДК „Св. Иван Рилски“, гр. Казанлък
Р-л: Валентина Димова
