Историята на Народния театър

„Величието на Народния театър Иван Вазов“ – рисунка с цветни моливи, флумастери. 

Доминик Иванов Цанков, 8 г., Пространство за учене „Пътеки“, гр. София

Доминик е едно будно дете с изключително голям интерес към инженерните науки. Негов талант е да строи автоматизирани роботи от лего части. От 4-годишен свири на пиано, учи китара и пеене. Танците са негова голяма страст. От 3-годишен активно се занимава с бразилско джу джитсу и е горд носител на сив колан. Всяко лято усъвършенства уменията си по тенис на корт. Той е отличник в училище и любим приятел на своите съученици, както и избран помощник на учителите. В свободното време се радва на игри с домашните любимци – специално обучено куче от породата немска овчарка и любимите си куче Бебка и коте Линда, спасени от улицата. Харесва космоса и с нетърпение очаква да получи своя мечтан телескоп, който да инсталира на покрива на семейната куполна къща извън града, откъдето да наблюдава звездите.

Историята на Народния театър

(разказ по действителен случай)

Един зимен ден малката елхичка се почувства много самотно. Коледните празници бяха отминали и минувачите вече не я забелязваха. Минаваха край нея и спираха пред обявленията за новите представления в Народния театър.

„Какво пък толкова му харесват на този тромав и скучен червеноушко?“ – ядосваше се малката елхичка и търсеше начин да привлече вниманието му. Но колкото и да викаше, театърът не спираше да се усмихва на пристигащите зрители.

Внезапно вятърът се усили. Задуха с такава ярост, че целият площад се покри с бял пухкав сняг. Уличните фенери често премигваха от едрите снежинки, а хората бързаха да влязат в отопленото фоайе.

Никой не видя как елхичката удари със сила побелялата колонада на угрижения театър, който от болка толкова силно изстена, че успя да заглуши зимната виелица.

Старата бреза така се стресна, че сънливото й тяло цялото потръпна от уплаха. Размаха сънливо клони и с ужас извика:

– Какво се случва? Да не би театърът пак да гори?!

– Горял ли каза? – учуди се елхичката.– Кога е горял?

– А-ах – започна старата бреза – виждаш ли тези белези?! Бях много малка… Радвах се на безгрижното си детство… Играех си с птиците. Рисувах с клонките си пъстри картини. Тананиках си различни мелодии. Но най обичах да слушам приказките преди сън, които Народният театър ми разказваше. Ала веднъж се случи нещо неочаквано. Наближаваше голям празник.

– Коледа ли? – оживи се елхичката.

– Не, 65-годишнината от българското театрално изкуство – продължи старата бреза. – Театърът се готвеше за този ден с голямо усърдие. Стараеше се постановките на пиесите да бъдат такива, каквито са били преди 65 години – при осветлението от свещи и газеничета. Но по време на представлението слабо подухване на сцената разлюляло пламъка на газеничето, който пропълзял нагоре към завесата и за минути предизвикал огромен пожар. Развихрилите се пламъци нахълтали в салона и достигнали първите редове в залата. За кратко време превзели целия театър. Виждайки това, аз направих всичко възможно да помогна на моя приятел, но само изгорих пръстите си. Изплашена от гледката, мигом пребледнях. Дори не усещах болка от многобройните рани по тялото си.

– Много съжалявам! – засрамено промълви елхичката. – Ако знаех тази история, нямаше да ударя днес моя съсед и нямаше да му се подигравам, като го наричам „червеноушко“. Искрено се извинявам за лошите си постъпки.

Народният театър нищо не каза. Само една бегла усмивка мина по лицето му.