Моите детски мечти нямат край. Понякога ми се иска да бъда облаче, което наблюдава хората отгоре, а друг път си пожелавам да яздя черен жребец и да нося златни доспехи като някой рицар. Най-голямата ми мечта обаче си остава да преборя змея, който напада малкото ни градче Пиед в Долината на откровеността. Много храбреци поне от деветстотин години досега са се опитвали да сторят това, но никой от тях не се бе завърнал. Само легендата за Огнения змей с четиристотин и една глави, който бил непобедим, все още всяваше страх в сърцата.
Моята история, макар и кратка, по нищо не се различаваше от преживелиците на останалите жители на Пиед. Името ми е Димнаки и съм на четиристотин седемдесет и девет години, което на вашата планета Земя означава, че съм на дванадесет години. За повечето обитатели на Долината на откровеността бе в реда на нещата на тази възраст да можеш да смяташ и да знаеш наизуст песента на войните, които тръгват да се бият срещу Огнения змей. Тези знания едва ли можеха да осигурят предимство в битката, но вършеха работа, щом отидеш в пекарната на Бонтинуа или размахаш дървения меч на поляната отсреща.
Семейството ми принадлежеше към „градската аристокрация”, но на мене не ми доставяше удоволствие да обсъждам с часове чия ризница, наричана тук ньорня, е от злато и колко диаманта са пришити на нея. Приятелите ми бяха обикновени момчета – Саул, син на ковач, и Инверсир, чиито братя не се бяха завърнали от последния поход към леговището на Огнения змей.
Един ден, който не започна обикновено като другите скучни дни, мечтата ми се сбъдна. Още от сутринта странностите нахлуха и преобърнаха обичайния ред на нещата. Събудих се от дрезгавите викове на бавачката Венделина, че закъснявам, последвани от нейните безкрайни обяснения как и къде, и колко работа има да се свърши през този ден, а пък незнайно защо сега всичко се обърква. Постарах се колкото се може по-бързо да изям кашата от гъши дроб и картофено пюре, нахлузих ньорнята си и изхвърчах навън. Нямаше спасение от вечните оплаквания на Венделина и затова затичах по криволичещата тясна уличка към градското училище, където щях да се видя със Саул и Инверсир, за да им покажа находката си. Предишния ден бях намерил до един камък край пекарната на Бонтинуа овехтяла и прокъсана малка торбичка, в която имаше една сгъната на четири карта. Вечерта до късно се опитвах да възстановя изтритите линии, но неусетно бях заспал.
В училищния двор стигнах по-рано от обикновено и скрит зад дебелия ствол на едно дърво, заразглеждах картата. Изведнъж земята под мене се разлюля силно, чу се пукот, ледниците от планините наоколо се плъзгаха надолу по склоновете, като по пътя си се топяха и се превръщаха в буйна река. Не след дълго отекна и ревът на Огнения змей. Беше се събудил от своя стогодишен сън и сигурно скоро щеше да напдне отново градчето. Забелязах ужаса по лицата на минувачите, които се питаха какво ще правят сега.
Тогава в сърцето ми заедно със страха се промъкна и едно вълнение, подобно на усещането за надмощие, което изпитвах често в игрите с дървени мечове. Тревогата пълзеше между каменните зидове и постепенно превземаше градчето. Чух тропот от конски копита и един след друг по главния път преминаха четиримата старейшини, които препускаха към двореца. Скоро щяха да свикат войните.
Нямаше повече време за губене. Разполагах с две златни монети, които сигурно щяха да стигнат за един хубав железен меч. Ковачницата бе през две улички вдясно, а в нея ме чакаха Саул и Инверсир, вече сменили дървените мечове с железни. Думите бяха станали излишни и само с поглед се разбрахме.
Понеже нямахме коне, пътят през Долината на откровеността ни се стори дълъг. Мълчаливо вървяхме по брега, срещу течението на буйната река, за да ни отведе право до леговището на Огнения змей. Доверявахме се един на друг, познавахме се добре и не се нуждаехме от обяснения или наставления. Всеки от нас следваше мечтата си да убие Огнения змей и да избави градчето Пиед от Злото. Знаехме, че и най-здравата ньорня да е надянал войнът, ако под нея не тупти предано сърце, едва ли ще победи в тази битка. Храбростта не стигаше, трябваше истинско приятелство да свързва войните, защото сам никой не можеше да победи този змей. Бяха се изправяли срещу него най-изпитаните бойци, но всеки от тях се бе сражавал с мисълта за лична победа, с мисълта за славата, която го очаква, с представата за благодарното и покланящо се множество от жители на Пиед. Отдавна бях проумял, че затова Огненият змей бе непобедим.
Грохотът, с който буйните води на реката се сблъскваха с огромните камъни по пътя си, ни подсещаше, че наближаваме пещерата. Не след дълго над нас надвисна огромна скала, точно под самия връх на планината. Направих знак на двамата си другари да приближим до ръба на скалата. Без да го подканяме, високият и здрав Инверсир застана така, че да можем да стъпим на гърба му и да се качим на скалата. Саул бе по-пъргав и бързо успя да се покатери, а после ми подаде ръка и ме изтегли на скалата. Инверсир с наша помощ също се качи.
Пред нас зееше входът на пещерата, откъдето лъхаше топлина. Прекрачихме внимателно прага, но Огненият змей ни усети. Ревът му заглуши грохота на реката, земята под краката ни трепереше, пламъци озариха мрака в пещерата. Колкото и да бяхме слушали за силата на чудовищното Зло, сега я почувствахме и трябва да призная, че за миг се разколебах. Страхът ме превземаше и ако не беше звънът от извадения меч на Инверсир, можех да хукна обратно. Ставаше все по-горещо и по-горещо, змеят приближаваше и не ми оставаше нищо друго, освен да пристъпя напред с изваден меч.
Изведнъж ни заслепи ярка светлина, но сред пламъците можехме да различим накъде са насочени главите на Огнения змей. Тези, които изникнаха отгоре, оставих на Инверсир, той ги достигаше със замах. С другите, които се протягаха отстрани, се зае с подскок Саул. За мене бяха онези по средата, заслепяващи ме с пламъците си. За да ги сразя, търсех очите им и тогава замахвах с меча. Знаех, че до мене са двамата ми приятели и това ми беше достатъчно, за да се втурна още по-настървено напред.
Битката бе ожесточена, но решени да унищожим Злото, ние не забелязахме колко време продължава. Когато най-сетне повалихме Огнения змей и прибрахме мечовете си в ножниците, видяхме, че косите ни вече са прошарени. Неусетно бяхме станали възрастни, докато водехме тази битка. Интересното бе, че ризницата, наричана ньорния, ми беше по мярка.
Аз, Диманаки, бях изпълнил детската си мечта – да победя Огнения змей и да освободя от Злото жителите на градчето Пиед в Долината на откровеността. Все още имам много мечти, които трябва да осъществя, защото ако човек не мечтае, животът му губи своя смисъл.
Константин-Кирил Пламенов Пеев
 |
|